За прославения герой Индже има запазени много и най-различни източници. Предметно-веществени: шишането, скривалището в олтара на манастира “Св. Троица”, “Инджешкото злато” в Попово село, бащиния двор и родната къща в дн. с. Попово, къщата в гр. Яш.

Отделно документални - от руските и румънските архиви са запазени летописи като бележката на поп Марко от Елена за спасяването на Съба Хайдут Добрюва от потурчване. Има и фолклорни - огромен брой народни песни, предания и легенди, както и литературно-художествени, които също са много на брой и представят всички жанрове. Има дори и “Инджевойводово хоро”.

Разполагаме с едно баене против уроки, което, макар и “съчинено”, е твърде показателно за качествата на Индже. Съществуват и две мистификации от Върбица, Шуменско, на Стоян Инджата и Куемджи Кольо/Кара Кольо. Те също са твърде красноречиви.

Съвсем наскоро бяха

обосновани като надеждни извори два факта,

които иначе се знаеха отпреди години: поемата “Смъртта на Индже войвода” (конкретно за майката на Индже) от словенския поет Йосип Палиаруци-Крилан и документалното сведение за Енджи Станчо (Индже Стоян).

Бих казал, че някои сведения засега остават несигурни, разколебани: надписът върху възспоменателния ятаган, сведенията за сабята на Индже в ман. “Св. Троица”, бакъреният съд, в който варели агне на войводата и др. Всички те са вече изгубени.

За съжаление усилията на проф. Николай Генчев, Ал. Миланов и моите не дадоха резултат – да притежаваме документалните свидетелства за Индже и Заверата, намиращи се в архива на Френското министерство на външните работи.

“Документът” от с. Нова Ивановка, Одеска област (чрез устно твърдение на Нико Стоянов), не намери потвърждение.

Непубликувани са: пиесата на Невена Милошева, романът “Децата на падишаха” от Велико Калчев, очерковият роман на Александър Миланов. Нереализирани са и някои киносценарии.

Огромна е и научната книжнина за Индже. Непрекъснато излизат статии и книги, в които се разглежда биографията на именития българин. В голямата си част обаче изследователите пишат по някои стари източници и проучвания, от втора ръка или по инерция – без справка с научните достижения. Не се познават най-новите източници и изследвания. Затова не малка част от публикациите са анахронични, откъслечни и най-общи,

изпълнени с много неточности и груби грешки

В отделни случаи произволът е без граници.

Аз стигнах до следните заключения, които може да се считат за научно доказани факти:

1.Стоян-Индже войвода е роден през 60-те год. на XVIII в. в Попово село (дн. с. Попово), Боляровска община. Баща му Христо е от Попово село, а майка му Пена – от гр. Сливен. Установили сме родословието по линия на двамата родители.

2. Бащата Христо си отива рано от този свят – от насилствена смърт или от болест (чума). Налага се твърдението, че е съсечен пред очите на малолетния си син от гавазите на местния бей. Останала вдовица, Пена се прибира при своите в Сливен.

Когато бил на около 6 години, малкият Стоян е “откраднат” (отвлечен) и даден за еничарин в Цариград – в разрез със закона. И по онова време кражбата на деца за еничари е била практика (Журналистът Велико Калчев пише подробно за две откраднати деца за еничари от с. Бояново.) И в двата случая “кражбата” е от хора на Арелай Гирай от съседното на Попово и Бояново с. Кирилово.

3. През еничерските години Стоян получава прякора (прозвището) Индже: тънък, висок, строен, напет, изящен. В съгласие с фолклорните източници Г. С. Раковски – първият биограф на Инджето, ще кажа: Индже войвода бил висок,

тънък в кръста, широк в плещите – “хубавец

и юнак человек”

Такъв е и Кирджали (Кърджалията) на А. С. Пушкин и на Михаил Чайковски (Садък паша). Още тук ще посоча: Между Индже Стоян и Георги Кърджалията има удивително съвпадение на някои биографично-личностни характеристики, но и съществени различия. Това са две различни исторически личности – българи по произход.

4. Индже бил посветен в еничарството и включен в еничарския корпус. Отличавал се с превъзходни качества; бил пръв в бойната подготовка. Имал някакъв чин. Оформил се като професионален воин. Тогава вършил и злини. Но бил с “щедра ръка”. Запазил спомена за родното място, за своите. “Кръвта го теглила” натам, родово-народностното чувство било неудържимо. С група еничари-съмишленици дезертира – избягва или напуска еничарското подразделение. (За еничарина Индже има не само предания, но и народни песни.)

5. Около Друма, в района на М. Търново, Дервентските възвишения и родното си село повежда хайдушка дружина, която непрекъснато се увеличавала до 500 конници. Той обединява хайдушките чети от Югоизточна България. Става “баш войвода”, а другите войводи – подвойводи. Кара Кольо е “баш байрактар”.

Открил (преоткрил) и приел своите, той бива

открит и приет като свой от местното население

Бил на “ти” с хората: той ги закрилял , а те го подпомагали. “Владението” му се разширявало и се оформила по-късно “държавата” му със “столица” (своеобразен съпротивително-бунтовен център) - Попово село. Това е географската област Равна гора. Тук е бил благодетел и никога не е вършил зулуми.

Това е “първото хайдутство” на Индже войвода. Според Дим.Осини още тогава Индже войвода бележи “върха на хайдушката романтика”.

5. Главно по силата на обстоятелствата Индже присъединява конния си отряд към кърджалийската орда на потурнака Кара Фейзи. Той става билюкбаши в тази орда. Но

сред кърджалийските главатари е бил най-хуманен,

за което говорят и пишат: редица народни песни, П. Хитов, Конст. Иречек, Д. Осинин и др. Показателни са документалните сведения за Енджи Станчо. Като Индже Стоян и той е “от християните”. Не участва в нападенията северно от Одрин (напр. в Равна гора и конкретно срещу Боялъците), помага на пострадалите и спасява от смърт пленените.

В наши дни се актуализира сведението на П. Р. Славейков за кърджалийството от Ради Царев, Веселин Игнатов и др.: С конния си отряд Индже участва в кърджалиската орда само при съвместни (общи) действия срещу султанската войска или срещу отряди на други кърджалии,

а и срещу сили на аяни-отцепници. Иначе (при “уседналото размирие”) бил самостоятелен във владението си, което по същество му било признато.

Разбира се, кърджалията Индже е вършил злини. За него се разказват ужасни истории. Той напада български селища, като Жеравна и Калофер, прави опит да влезе в Котел. Аналогичен, но и по-различен е случаят с гръцкото с. Едига. Но трябва да имаме предвид следното: Това са все богати села, които не изпълняват искания откуп; според някогашните локални патриархални разбирания богатите са лоши, а бедните – добри; тези селища са далеч от Равна гора. В тази насока пише и проф. Николай Генчев… Дружината се нуждае от продоволствие, снаряжение. Затова са нападани богати търговци, чорбаджии и други люде. Хазната и събраните данъци (напр. в Урумкьой) са народни пари. Както се каза, средствата са нужни за продоволствие и снаряжение. Често взетото от богатите е раздавано на бедните. Изобщо за кърджалията Индже се говори и пише стереотипно, по черно-бялото клиширане. Той е демонизиран (сатанизиран). А се оказва, че е и “божествен”. И сега проявява емпатия: съпреживяване на чужди болки и тревоги; състрадателен е – приема страданието на другите като свое; милозлив, щедър. Красноречиви са два факта: освобождаването на Съба и постъпките на Енджи Станчо.

Да, вършил е злодеяния при ония обстоятелства, а и винаги при подобни случаи като че това е неизбежно. Оценките трябва да са според епохата, тогавашните разбирания и пр. Но кърджалията Индже не е закоравял престъпник, завършен злодей

6. Смятам, че е имало “Странджанска (Равногорска) буна”. За нея фолклорните и литературно-художествените свидетелства са много. Те не изключват абсолютно документа, открит и за първи път коментиран от Вера Мутафчиева, както и обратното. (Тя също пише за връзките на Али Исаоглу с кърджалиите на Кара Фейзи.) Подкрепа в тази ми позиция намирам в някои статии и книги от Илия Тодев и Иван Карайотов.

Още навремето Са Янкович и някои учени от Румънската академия на науките писаха: Стоян-Индже войвода е “бил ръководител на въстание в България”.

Ще се върна към началото: Повод за отделянето на Индже от Кара Фейзи е гаврата на група кърджалии-мюсюлмани с трите поповски момичета, отишли на работа в неделя на полето (Поповското землище). Едно от момичетата е първа братовчедка на Инджето. За всичко това разказва Валико Калчев, който има сведения от баба си Дафина Демираве от Попово село, омъжена в с. Бояново. Мнозина изследователи повтарят грешката на Балчо Нейков, който не е бил в този край: Момичетата били две, и то не “поповски”, а “попски” от близкото до Попово село Башатлий (Жребино).

Установил се в новия лагер (с. Юсуфла),

Индже иска от Кара

Фейзи да съди своите кърджалии (българи), т. е. да има “правна сигурност” в дружината и в “държавата” си. Получава исканото, бива “признат” за “войвода на всички българи-кърджалии”, което е равно на “баш войвода”. Остава в кърджалийската орда, но вече като съюзник. През това време влиза в Урумкьой (дн. с. Индже войвода, Бургаско), за да вземе събраните пари от данъците, но мухтарят (кметът) на селото го ранява. Бива закаран в с. Поляна, където го лекувала леля му Кера от Попово село, омъжена в Поляна за Атанас Султана.

Съвместните действия продължили и през 1805 г. Кара Фейзи обаче е амнистиран и назначен за аян на Брезник. Индже войвода е “цар” в държавата си. Това е неговото “Второ хайдутство”.

7. През есента на 1806 г. (октомври месец) с част от дружината си отива в гр. Яш (столицата на Молдова). Според съпругата му той непрекъснато бил на служба в княжеския дворец – от 1806 до 17/29 юни 1821 г., когато загива.

По всичко личи,

че е участвал в

Руско-турската война

(от края на 1806 до 1812 г.) Оттогава е “капитан” и “волонтир” (“доброволец”). Бил е “одая баши на арнаутите”, т. е. на хората за охрана в княжеския дворец – гвардейски командир. Членува във “Филики етерия” (“Дружество на приятелите”) - революционна интербалканска организация за освобождение на балканските народи. Оженва се за Катерина (Екатерина), която била българка по баща и гъркиня по майка, двамата си купуват къща в столицата Яш и имат син.

Непосредствено преди началото на Заверата изглежда е станало преназначаване или пренасочване: от “одая баши на арнаутите” (гвардейски командир) Индже Стоян е “баша пестин” (най-добрият преследвач). Гвардейски командир е Атанас Карпенисиотис, както пише Пламен Павлов.

Имало заповед за експроприация на богатите и екзекуция на провинените турци. С група подчинени арнаути Индже пристъпил към изпълнение на заповедта. Конкретно: взел два пистолета, сребърна сабя и един ален кон от Мехмед Башналбантина, който по-късно ще вземе къщата на Индже като компенсация.

Обявен за хилиарх (полковник), той започнал да вербува доброволци, които полагали клетва за вярност пред него. И сега бойното му подразделение е предимно от българи. То било включено в девизията на Конст. Дука и в армията на княз Г. Кантакузин. Съвместно с всички етеристки сили, които са под върховното командване на генерал Александър Ипсиланти,

започнало придвижване

към Букурещ,

столицата на Влахия.

Но поддържаната лъжа, че Русия стои зад Заверата, се разбулва: руският император осъжда въстанието, разжалва генерал Ипсиланти и дава съгласието си султанът да потуши въстанието. Тудор Владимиреско от съюзник става противник на Ал. Ипсиланти, което е причина той да бъде ликвидиран. От по-рано Сърбия отказва да участва в Заверата.

Ал. Ипсиланти се държи грубо с дошлата при него 17-членна делегация от България, която го информира, че българите в страната са готови да въстанат и чакат преминаването през Дунава на етеристко-завераджийските войски. (Такива са били уверенията и нарежданията на Ипсиланти преди това – да се подготви въстанието и да се улесни преминаването на етеристите през Дунава.) С отказа демагогията се разкрила. Разочарованието било голямо. След време завераджиите на А. Ипсиланти биват разгромени.

Сава Янкович пише: “Индже войвода е бил начело на тия български емигранти, записани като доброволци в бойните отряди, които настоявали пред ръководителите на Етерията да не се губи ценно време в размишления и с това да се даде възможност на турците да организират съпротивата си, а незабавно да се мине Дунава и да започнат бойните действия на българска територия.” Това означава

“първо да се

освободи България”

По-късно мотивите на действията му са: след освобождението на Гърция идва нашият ред.

В Яш възникват размирици и заплашват фанариотската власт там, поради което армията на княз Георги Кантакузин (шурей на Ал. Ипсиланти) се завръща в столицата Яш. По пътя Индже извършил изключително смела постъпка при манастира край град Нямцу, където се били укрепили турци.

След краткия престой в Яш завераджийските сили се насочили към с. Скулени на река Прут. Дало се разрешение на желаещите да преминат реката и да бъдат в пределите на Русия, чакайки сгоден момент пак да въстанат. Индже с част от войсковото си подразделение останали на бойното поле. Той пренесъл с лодка жена си и малолетния си син, сбогувал се с тях и се върнал на бойното поле. Там всички били около 350 души, решени да загинат с достойнство и чест, повтаряйки подвига на спартанците при Термопилите.

След два часа ръкопашен бой главите на етеристите-завераджии били отделени от раменете им. Участниците в Заверата, а после нейни историци – гъркът Й. Филимон и англичанинът Томас Гордън,

пишат, че Индже загинал

със сабя в ръка; заедно с другите завераджии

показал “безпримерен героизъм”.

Във връзка с покупко-продажбата на къщата, започната от Мехмед Башналбантина, Общината в Яш през 1824 направила анкета, която установила, че Индже Стоян загинал в боя при с. Скулени. Впоследствие Русия окупирала Дунавските княжества. През ноември 1829 г. Катерина (Екатерина) с малолетния си син се връща в Яш, но заварва чужди хора в къщата си. Започват тежки дела за възвръщането й.

* * *

Героичната смърт на Индже Стоян в Скуленската битка е венец на неговия живот, респ. венец на безсмъртието му. Тя е връх на патриотизма и хуманизма му. За каузата му говори и този “аргумент на саможертвата”. Доброволна, осъзната, публично видима. саможертвата е послание-завет към живите и особено към идващите поколения.