Легендарното партизанче Митко Палаузов, обявено за икона по времето на социализма, е жертва на нелеп инцидент, а разказите за неговите подвизи нямат нищо общо с действителността, научи "168 часа".

Истината е, че баща му Трифон Палаузов е използвал невръстния си син още от съвсем малък да го пази от властта. А дете, поставено като мишена от родителите си, не е герой, а може да бъде само жертва, казвал след години и по-малкият му брат.

Митко Палаузов е роден на 8 ноември 1930 г. в с. Енев рът, Севлиевско. Малко след раждането му, родителите му Ганка и Трифон Палаузови, се преместили да живеят отначало в Севлиево, а през 1936 г. - в Габрово. Таткото на Митко Палаузов - Трифон е останал без работа и лесно е примамен от червената идея. От глупост ли, от що ли, решава класово да осъзнае и детето си. Праща го да разнася позиви, кара го да пази отвън на тайни срещи. Разбира се, едно дете не може да осъзнава, камо ли само да взема решенията в живота си, то е въвлечено в тази история от родителите си. Тяхна е и отговорността.

В къщата им се провеждат партийни събрания, заседания на щаба на партизанската чета и РК на БРП (к), в чийто състав влизат и Трифон Палаузов и сестра му Русана. Малкият Митко, макар и 11-годишен, получава важни за едно дете задачи - стои на пост пред къщата по време на заседания, разнася позиви и съобщения за провеждането на партийни и ремсови събрания, за срещи на партизани и ятаци. Докато Хитлер и Сталин са съюзници, е сравнително по-безопасно, но след навлизането на германската армия в СССР, нещата загрубяват. Но таткото, вместо да дръпне детето и жена си настрана от огъня, ги вкарва в епицентъра на събитията, извежда ги във въоръжен партизански отряд в гората. Вече 13-годишното дете е подложено на студ, глад, кръв и физическа изнемога.

Мълвата обаче говори и друго - двамата с майката на Митко били пред развод, а Ганка била добре платена работничка в местна текстилна фабрика. Точно преди трагичните събития, Ганка, която била с руса коса и светли очи и минавала за хубавица, си харесала един от съратниците на съпруга си. Затова и тя решила да отиде в гората.

Следвайки партийната тайна, Трифон Палаузов не казва на жена си, че има нареждане да излезе партизанин. Според спомени на местни хора, като го видяла, че приготвя багажа си тя се усъмнила, взела детето и тръгнала в тъмното след него. Дори на Бакойски баир, където била срещата за малко щели да ги разстрелят, защото в тъмното мислели, че води опашка след себе си. Не знаели какво да правят с тях и решили да ги вземат. Все пак е чудно как родители с лека ръка се съгласяват да изложат детето си на смъртна опасност.

Специалистите обясняват странния факт с общото въодушевление и погрешно подадената информация от ръководството на комунистическата партия.

"Безсмислието на излизането като нелегални на обикновени хора, жени и деца, които не знаят срещу какво, а и за какво се борят, има обяснение - казва военният историк доц. д-р Георги Кокеров пред "168 часа". - През есента на 1943 г., през септември - октомври, на много места комунистите правят мобилизация. Изкарват много хора, като им подават погрешна информация, че ще завладеят своя територия, на която ще създадат комунистически ред. Не е могла да мине навсякъде тази парола, но например от села като Сухозем излизат десетки и стават нелегални. Точно в създалата се еуфория е излязло и това 13-годишно дете с майка си. Какво са правили - ами просто са се скрили в една землянка. След Балванската битка, която е на 29-30 март 1944 г., полицията разкрива скривалището на нелегалните и на 1 април 1944 г. го унищожава с гранати. Разбира се, без да знае кой се крие вътре."

По негово мнение разказите за епохални битки с роти войска и жандармерия също няма как да са достоверни.

"Нито малкият Митко, нито майка му Ганка са участвали в битка и изобщо не са били близо до Балван. Интересното е, че там основните жертви са дадени в схватка с един самолет. Преди да се изтеглят, на едно открито място, самолетът минава на няколко пъти и разстрелва много от нелегалните.

Освен това приказките за стрелби с картечници, които се разказват по-късно, не са верни, защото по това време са действали полицейски части, въоръжени само с карабини. Нелегалните също имат мизерно оръжие - карабини и пищови с по 5-6 патрона" - обяснява още историкът. "Слушал съм от хора, близки до Трифон Палаузов, че не е обичал да си спомня за детайлите от тази изкуствено героизирана история.

Виждал съм и сестра му Русана Палаузова, която живееше в Горна Оряховица и е идвала да ни разказва спомените си. След девети септември Трифон Палаузов създава ново семейство и си спомням, че имаше син, който също се казваше Димитър."

"168 часа" опита да се свърже с брата на партизанчето от втория брак, но се оказа, че той е починал преди няколко години. Всъщност интересен е и фактът, че приживе той развенчава мита за най-малкия партизанин на България. В телевизионно интервю той признава: "Тогава такава беше пропагандата. На тогавашната власт трябваха герои. Баща ми Трифон трудно преживяваше това. Последните години избяга от Габрово. Той се махна оттук, защото по никакъв начин не се разбираше с властта, но нямаше и какво да му направят, тъй като синът му е национален герой, а той самият партизанин. И затова го търпяха до последно. През последните пет години отиде в рожденото си село, построи си една вила и в Габрово идваше отвреме навреме", споделя вторият син на Трифон Палаузов.

Разказва и истината около трагедията с брат си Митко Палаузов.

"Когато жандармерията разбира, че баща ми - партизанинът Трифон Палаузов, е в Балкана, започват да малтретират съпругата и сина му.

Привикват ги в полицията, почват побоища.

Баща ми се вижда в чудо и взема и ги вдига в Балкана. Около седмица са стояли там с отряда, докато ги прехвърлят в землянката-болница да стоят при болните партизани. При битката при Балван трима човека само са знаели къде е тази землянка-болница - един студент по медицина, който всъщност е бил докторът на партизаните, баща ми и командирът на отряда. Пленяват доктора, измъчват го много жестоко и той казва къде е землянката - на Осеникова поляна. Жандармерията се вдига, обгражда мястото, хвърля бомби. След два дни баща ми ги намира всичките, които са били в землянката, накъсани на парчета и оставени така. Това е цялата истина. Никой не може да каже, че едно дете на 13 години може да бъде партийно ориентирано. Толкова чудесии се изписаха през годините! Всичко се цензурираше.

Трябваха им герои - намериха си герои.

И баща ми беше против това и затова властта не го долюбваше. Фактът, че аз никога не съм бил партиен член, трябва достатъчно да говори. Но една камара драскачи си изкарваше хляба от тая работа", възмущавал се Митко Палаузов-младши.

Бащата е съсипан, но идва 9.09.1944 г. и на новата власт и трябват герои, а какъв по-подходящ от невръстния Митко Палаузов. Първи за случая се сеща писателят Марко Марчевски. Той е опитен в идеологическата пропаганда, защото още преди войната дълго време е живял в Съветска Русия и добре знае каква стойност имат образи като Павлик Морозов и Александър Матросов за тоталитарния режим.

През 1951 г. именно той пише първия героичен епос за Митко Палаузов. Книгата става задължително училищно четиво и претърпява цели осем издания. Близък до Трифон Палаузов разказвал навремето как Марко Марчевски отишъл в дома на бащата и казал: "Бай Трифоне, ако знаеш колко пари ще спечелим с тая книга за сина ти! Големи тиражи ще има!"

При тези думи бай Трифон се изчервил целият и извикал: "Ти от смъртта на сина ми пари ли ще правиш, бе?! Вън от тук и да не си стъпил повече в дома ми!"

"Баща ми съди Марко Марчевски, но тогава това нещо не се чу, защото тогава такива неща не се чуваха и не можеха да се чуват. Тези неща аз ги чувах тук, у дома. Но Марко Марчевски почина и всичко се потули и прекрати. После баща ми написа своя книга, вземаха я, цензурираха я, редактираха я, преправиха съдържанието й и я пуснаха от печат от негово име. Тогава баща ми съвсем се отдръпна и реши, че повече няма смисъл да доказва истината за брат ми. Не можеш да се пребориш", разказвал години по-късно Митко Палаузов 2.

Художествено-творческата интелигенция също е призвана да даде своя принос в обезсмъртяването на детето герой.

Освен книгата, Марчевски пише и пиеса на тази тема. Не остават по-назад и поетите Георги Авгарски, Мария Грубешлиева, Николай Зидаров, пишат възторжени дитирамби посветени на най-малкото партизанче. Специално се композират модерни „народни" и естрадни песни посветени на детето герой. През 1964 г. излиза и посветеният на Митко игрален филм „Незавършени игри".

Разбира се, образът на партизанчето Митко няма много общо с реалността. Изобразяват го с изпъната партизанска униформа, каскет, наръч гранати и пистолет в ръка. Издигат се паметници, къща музей, мемориал и дори землянка музей. Регулярно се организират вечеринки и чествания. С името „Митко Палаузов" се кичат чавдарчета, пионерчета, комсомолци и трудови колективи.

За семейство Палаузови славата е по-скоро лична драма.

Волю-неволю в пропагандната машина се включва и бащата Трифон. Цели генерации ученици от страната се водят под строй в къщата музей и дълги години бившият патизанин и активен борец е принуден отново и отново да разказва историята за гибелта на детето си. В нейния изкривен и романизиран вариант, разбира се.

Съгражданите му го помнят като преждевременно състарен, съсипан човек, който въпреки всички опити така и не успява да се върне към нормалния живот.

"Против съм да се оплюва и крещи срещу всичко свързано с комунизма, макар самият аз да нямам нищо общо с него. Но как може едно 12-13 годишно момче да бъде осъзнато като идеология?! Абсурдно е подобно мислене. Това че не са имали детска градина, където да го оставят, не им дава повод да го водят в гората за да го убият, - възмущава се писателят Христо Стоянов пред "168 часа". -Помня бай Трифон, който беше стар и корав партиен деец. Той беше от оня тип прости комунисти, които наистина мислеха, че ще променят нещата към добро. Всъщност липсата на грамотност правеше някои хора идеалисти. Вярваха и понеже бяха достатъчно неграмотни, не можаха да разберат, какво се крие зад този шизофренизъм.

Няма да забравя как, когато бях малък размахваше златната си халка от втория си брак пред нас като пионерчета и казваше: Тази халка е от зъбите на убитата ми другарка Ганка, която загина заедно с Митко Палаузов. Цялата история е, че след девети септември той отива изравя гроба и вади златните зъби и от тях си прави брачна халка, което си беше доста цинично, особено тогава в очите ми на пионерче".

Още по-подтискащо се отразила историята с паметта на злощастното „дете партизанин" на втория му син. Той бил нормално момче и родството със комунистическия идол явно много му е тежало. Заради това не станал комсомолец или партиен член и дори отказал бляскава кариера. Пратен е да учи в Морското училище в Бургас, оттам трябва да отиде във Военноморското във Варна, после в Генералщабна академия в СССР.

Дръзкият младеж се разбунтувал, не искал да става военен и започнал работа като таксиметров шофьор, работил като докер и боядисвал комини.

Оказва се, че дори веднъж бащата Трифон стреля по брат му - осквернил къщата музей, защото правел секс в нея.

"Като че ли той през цялото време искаше да се отърве от опекунството на баща си. Бай Трифон искаше да види в негово лице малкия Митко", спомня си писателят Христо Стоянов.

Като момчета в Габрово те играят заедно. 35 г. по-късно пак се срещат и поддържат връзка до смъртта на Митко.

Той разказва и любопитна случка, която се носи като легенда сред по-старите габровци. "Бай Трифон построил новата къща до музея на сина си и една нощ чува шум от старата постройка. Той беше и нещо като екскурзовод и имаше ключ. Гледа в антрето, няма никого. Втората стая - никого.

Накрая повдига капака на скривалището, в което са се укривали партизаните и вижда как Митко прави секс с някакво момиче. Изпразва цял пълнител на пищова си в скривалището с викове: "Ти ли ще петниш името на сина ми, бе!", сякаш другият Митко не е негов син.

Слава богу, не бяха пострадали нито Митко, нито девойчето. След тази случка му взеха пистолета, нищо, че беше активен борец", разказва писателят.

Изглежда на втория Димитър Палаузов социалистическата пропагандна кампания му е дошла в повече. Умира през 2010 г. от рак на 56-годишна възраст, само 25 дни след като са му поставили диагнозата.