В разцвета на тоталитаризма у нас, през 1966 г., двама млади влюбени успяват да избягат с миниатюрна гумена лодка по море в Турция, а оттам да заминат на Запад.

Бягството на Антон и Лидия Машеви е само 12 дни след сватбата им в Созопол. Авантюрата им е истински подвиг за времето си. Рискът е огромен - освен опасността да се удавят нощем в морето, по границите на социалистическото им отечество се стреля на месо, а ако случайно останат живи и ги заловят, ги чакат дълги години затвори и лагери. На всичкото отгоре, за разлика от мъжа си, който е стар морски вълк, Лидия дори не може да плува.

"Тръгнах по любов. Бяхме изпълнени с оптимизъм - разказва пред "168 часа" Лидия Машева, която днес живее във Франция. - Още когато се запознахме, Тони ми каза, че има подобни проекти, защото не вижда никакво бъдеще в България. Първоначалният му план беше да избяга със свой приятел, а после да ме вземат и мен със съдействието на Червения кръст. Но аз му казах категорично -

или идвам с тебе или няма да бъдем заедно",

обяснява Лидия Машева. - Преди да се оженим, направихме и друг опит: да се запишем на круиз с кораб от Бургас до Истанбул.

Проблемът беше, че корабът само минаваше наблизо до Босфора, без да акустира. Затова мислехме, когато наближим да скочим и да доплуваме до брега. Тъй като не мога да плувам, мъжът ми заедно с негов приятел трябваше да ме завърже с едно въже за крака и да ме извлекат на сушата.

Чувахме, че много хора са направили така и дори турските рибари ги очаквали, за да им помогнат. Записахме се аз, Тони и приятелят. Но една седмица преди заминаването, едва ли случайно, ни казаха, че кабината на Тони се дублирала с тази на друг човек и така и не отидохме", споделя Машева.

Интересни са мотивите, с които младите хора се хвърлят в рискованата авантюра. По време на бягството тя е ня 21, а той на 28 години.

"Съпругът ми имаше петно в биографията си. Преди 9 септември 1944 г. баща му и чичо му имали малка фабричка за пектин в Пловдив и са набедени за капиталисти - обяснява Машева. - Всъщност не са били богати - имали само един камион. Антон е живял на ул. "Пенчо Славейков" в София, влиза в академията като балетист, а по-късно започва работа в операта. Майка му беше преподавател в Алианс Франсез. Обичаше музиката и особено рокендрола. Когато ходеха на турнета в чужбина, него не го пускаха никъде, дори до съседна Югославия. Беше пътувал единствено до Москва."

"Преживял е голям тормоз

Дори по едно време, за да се движи спокойно, е трябвало да носи някакъв инструмент - кирка ли лопата ли, да покаже, че работи за да не го пратят в Белене. Знам, че е бил 15 дни в Белене, но никога не пожела да ми разкаже за това. Аз съм страдала по-малко от режима. Е, поне не повече от всички обикновени хора - когато исках да влеза в университета, имах диплома 5,75 , но тогава се разбра, че 50% от местата са запазени за комунистическите деца. Опитах много неща - медицина, френска филология... Майка ми вдигаше скандали: "Как не можеш да намериш една връзка?!" Накрая изкарах курс двегодишен по аранжорство - правехме реклами. Пишехме буквите по витрините, плакати - на ръка", казва тя за повода да напуснат България.

Още по-конкретно е обяснил в дневника си причините за желанието си да напусне страната самият Антон Машев. Сякаш за да не остане и капка съмнение защо бяга, той пише:

"Каква България сме оставили след себе си?

Политика: Зависима напълно от СССР. Най-вярната партия на Русия. Комунистите - продажници-кариеристи управляват страната. Честните комунисти в немилост, в затвор, или убити. Хората стават комунисти за да направят кариера. Общата маса негодува тихо, но без всякаква надежда. Тя няма на кого да се опре. Който не е с комунистите е враг за тях. Към некомунистите за всяка проява, дори от най-невинен характер - терор.

Икономика: Зависима от СССР. Развива се тежка индустрия - военни цели. Хората нямат най-елементарни неща, докато комунистите строят "Кремиковци", има опашки за найлонови чорапи, вносни картофи и вносни обувки.

Търговия на загуба. Изнасят стоки, губят заради валута. В България хубаво грозде и агнешко няма, изнасят грозде и агнета.

Начело - некадърници - комунисти.

Култура: Социалистическият реализъм - оръдие за комунистическа пропаганда. Истинското изкуство неоценено. Руски филми (непосещаеми), филми от социалистическите страни и съвсем малко западни филми. Никаква западна литература. Модните течения в изкуството - забранени.

Изкуството - в служба на комунизма

Студенти - ДКМС, бригадири, учком. Учебници - почти изцяло пълни с пропаганда на комунизма и Съветския съюз.

Музика: Руска и по-малко западна. "Битълс", "Ролинг стоунс" - това е буржоазна, упадъчна, враждебна култура.

Младежта доста знае за Запада. Много младежи мечтаят там да отидат. Където стъпиш, от портрети все те гледат образите на Хрущов, Косигин, Брежнев, Трайков, Живков.

Закони: Угодни за комунистите. Те могат да погазят всякакви наредби, за тях всичко е позволено. Ходят на Запад свободно. Работят там, оттам докарват всичко и след това тръбят, че комунизмът бил рай.

Милиция: Прости селяни, които тормозят; Комунисти - оръдия на властта, дошли от селата в София.

Граници: Пазят се извънредно строго, мрежи, стреля се на месо, непрестанно се модернизират с убийствени устройства.

В селата селяните нямат месо, яйца, плодове. Пишат, за да им изпратят от София. Селяните нямат право да имат дори каруца. Само магарета. Има случаи в селата да ядат магарета."

Подготовката за бягството, която протича при пълна тайна, също е

изключително трудна

По обясними причини по това време никак не е лесно да се намери дори малка надувна лодка. В магазините подобни "опасни" стоки не се продават. Шансът идва, когато за кратко Антон работи на рецепцията на хотел в Слънчев бряг. По случайност там гостуват шведски туристи. След като почивката им свършва, Тони успява да спазари от тях така нужната му гумена лодка. В София намира и двигател - източногерманско производство, който с помощта на дъски приспособява за лодката. За да бъдат стабилни и да не увредят гумата, облепват дъските с кожа. Първите проби са на Панчаревското езеро. За съжаление в началото надуваемия съд се върти само в кръг, а заради нуждите на конспирацията е трудно да се консултират със специалист как да стане управляема.

Все пак накрая успяват да намерят решение на проблема

На 7 август вдигат голяма сватба в Созопол. Освен родителите и близките на нея присъстват и приятели французи. Посветените са съвсем тесен кръг, и то в последния момент. Родителите им не знаят - смятат, че по този начин по-лесно ще се отърват от преследване при евентуален техен успех, защото е много по-лесно е да отричаш, когато наистина не знаеш. Последната седмица в България е най-тежка. Младоженците, които са заобиколени от хора във ваканционно настроение и би трябвало да са щастливи и весели, трудно прикриват колко са объркани и нервни. На всичкото отгоре и морето е лошо. Ако вълнението не утихне до два дни, ще трябва да отложат пътуването за дълго, тъй като Луната минава в друга фаза и през нощта ще бъде прекалено светло. Най-после на 19 август - Преображение, морето е по-спокойно и решават да потеглят.

Към 3 часа следобяд тръгват с кола от Каваците за плажа в Лозенец, откъдето трябва да започне морското пътешествие. По пътя вземат и единствените провизии за лодката - един хляб и шише коняк. С тях са и няколко верни приятели българи и французи, дошли да ги изпратят.

Слизат до брега и когато се свечерява, с тяхна помощ надуват лодката и сглобяват двигателя. Най-после лодката вече е във водата, а раздялата с приятелите - болезнена.

"Това е едно опасно пътуване, но все пак сватбено пътешествие. Моите последни думи: Le nouvel an en France ! ("Хайде, до Нова година във Франция !") е отбелязал по повод отпътуването Антон Машев в дневника си.

"Силно го желаех, исках да избягам, и то разбира се, с него, но много ме беше страх, тъй като не умеех да плувам. Все пак имах спасителна жилетка, а и разчитах на Тони да ме спасява, ако се наложи. Спомням си, че още като вървях из София, си представях как дълбочината на морето е колкото сградите. Накрая лодката вървеше добре, но моторът беше много малък.

Тръват към 8,30 ч вечерта. Докато влезнат по-навътре, Лидия гребе, а Тони бута лодката от водата. Първоначално всичко върви добре. Към 9,25 ч., след като са стигнали на линията на Маслен нос, закачват перката и Тони се качва в лодката.

Веднага опитва да запали мотора, но за беля той отказва

Губят ценно време, а течението ги носи обратно към сушата. Най-после сменят свещта и към 9,50 ч моторът запалва. Радостта им обаче не трае дълго, защото в този момент забелязват светлини на кораб. От Маслен нос също осветяват морето с прожектор. Когато стигат на линията на Мичурин, виждат, че за техен ужас катерът плава в същата посока, но по-близо до сушата и най-вероятно е военен, защото светлините са червени. Тогава решават, вместо да продължат на югоизток, да навлезнат навътре. Светлините от сушата се отдалечават, но се явява и друг кораб. Корабите си движат в същата посока близо до тях. Дали са ги открили?

"Когато видяхме корабите, помислихме, че са ни забелязали. Няма да забравя как Тони ме "успокояваше": Ако ни хванат най-много да ни дадат по 7 години затвор." Изтръпнах", спомня си Машева.

За трудностите, преживени в най-критичния момент от плаването, записки е оставил и съпругът й Тони:

"Слава Богу! Спряха да осветяват. Имаме късмет. Спасяват ни вълните.

Когато попадаме между две вълни, лодката не се вижда и това ни спасява

Корабите се движат успоредно на около 500-600 метра от нас. Пътуваме заедно. Трябва да наливам бензин и спирам мотора. В лодката вече има доста вода. Помпаме лодката през около половин час. Наново почват да осветяват. Наново трябва да навлизаме навътре. Светлините на селищата почти не се виждат. Но когато ни осветяват, бензинът в мотора се свършва. Точно сега ли? Наливаме бензин. Това е много трудно. Лодката се клати и половината го разсипваме. Сега пък моторът не ще да запали. Вече ни осветяват и след малко усилия моторът запалва. Така пътуваме към 4 часа с катерите. Катерите изчезнаха. Пътуваме по-спокойно към три часа. Вече е към 3 сутринта. Скоро ще се съмне. Вълнението се усилва и лодката е пълна с вода. Помпаме постоянно. Вълните идват откъм гърба ни сега - значи профилът се е променил. А до Турция брегът е равен. Значи вече може да сме в турски води."

Единственият ориентир освен компаса, на който Машеви разчитат, за да разберат дали са напуснали социалистическата си родина, е голям морски фар.

Според предварителната им информация от Инеада - първото турско селище след границата, той трябва да осветява далеч навътре в морето. Затова, след като по чудо се измъкват от полезрението на военните катери, за да не го пропуснат, се приближават отново до брега. Изведнъж наистина виждат светлина в далечината по посока на сушата. Обнадеждени, тръгват директно към светлината, но в последния момент забелязват, че тя е насочена точно към тях. Това не е фарът, а военни скутери. Осветяват ги, като един от скутерите се движи постоянно около тях на 700-800 метра. Прожекторът се върти. Почти са сигурни, че този път са ги открили, и са принудени отново

бързо да се оттеглят

в открито море

"Чакахме, чакахме, но за беда се оказа, че точно тогава фара, на който се осланяхме, не са го запалили. Катерът беше толкова близо, че после си обяснявахме факта, че не са ни хванали, само с предположението, че на вахта е бил някой млад войник. Няма друг начин да не са чули бръмченето на мотора", спомня си Лидия.

"Бяхме отчаяни и решихме да изпием коняка. Тогава се случи и единствената ни караница по време на пътуването ни, защото Тони, изнервен от ситуацията, ми поиска цигара, а аз не ги бях опазила и се бяха намокрили", разказва тя.

Най-после от скутера спират да осветяват, но след малко започват да осветяват от сушата. Има едно селище, което е доста нависоко. Вероятно това е границата при Резово. След около 5 минути осветяване

най-после и тези прожектори са спрени

Вече се разсъмва. Морето е доста бурно и сега трябва да се борят с вълните. Първоначално небето и морската вода са оловносиви и се сливат, но когато се развиделява, те забелязват, че са в открито море. Суша не се вижда. Продължават на югоизток, защото още не са сигурни че са минали границата. Ако направят грешка, то тя ще бъде с фатални последствия за младите влюбени. Ще попаднат право на граничните патрули, тъй като по това време граничната зона се простира от Резово чак до Атлиман, в близост до днешния Китен, и не само се охранява строго, а за всеки пришълец се изисква открит лист.

"Честно казано, бяхме малко пияни. Към 7 часа видяхме в далечината вдясно, че нещо се синее. Безспорно това е суша. А около нас имаше и чайки, което също

беше признак,

че брегът е близо,

т.е. на 10-15 км", обяснява преживелиците им Машева. "Когато наближихме, видяхме и минарета, но все още не бяхме сигурни дали сме в Турско, тъй като с Тони предполагахме, че и в българските погранични селища може да има джамии."

За всеки случай изменят малко посоката, като се движат успоредно със сушата в посока юг. Накрая виждат дълбок залив, явно това е плажът на Инеада. Макар и плахо, започват да се приближават към сушата. Пак по диагонал - нищо не се знае. На сушата вече се различават къщи. На дневна светлина забелязват и фара, който толкова време са търсили.

По едно време виждат наредени морски съдове, без да могат да различат какви са. Може би една част са военни, а другите на рибари. Но все пак никой не ги закача. Движат се сравнително спокойно, докато внезапно отново ги застигат беди.

"Лодката е цялата във вода, а също и ние, тъй като вълните ни заливат. - описва този критичен момент в дневника си Антон Машев. - Една вълна изгасва и мотора. Започвам да го оправям, но нищо не помага. Ръката ме боли от кормилото и не мога да греба. Целите сме схванати. Вятърът духа от сушата и ни откарва навътре. Лодката започва да изпуска вече много. Едва успяваме да поддържаме въздуха. Лидия гребе, аз се опитвам да запаля мотора. Треперя. Най-после след един час моторът запалва. Движим се много бавно, едно, че вятърът е силен от сушата, друго, че лодката е много мека. Най-после се приближаваме към брега."

Антон изгасява мотора и влиза във водата. Краката му се подкосяват и пада. Най-после стъпват на сушата. Целите са схванати. Някак успяват да се доберат до плажа - измръзнали, всичко мокро.

Като добавка от бензина двата им домашно плетени пуловера са пуснали боята си и Антон е целият черен, а Лидия - зелена. Идват деца и ги разглеждат с любопитство.

"Беше около 12 часът, когато стъпихме на плажа в Инеада. Изглеждахме действително като корабокрушенци. А децата запалиха огън да се стоплим. Дойде и мъж и ни дава цигари. Тони го пита: Говорите ли английски? Йок! Говорите ли френски? Йок! И каквото и да го пита - все "йок"! Накрая му каза "Полис, полис", и той се сети, отиде до някъде и се върна заедно с някакви военни."

Чак когато забелязват, че обувките на войниците напомнят на тези на американските рейнджъри, Машеви добиват увереност, че са

преминали успешно

в друга държава

Когато разбират, че наистина са бегълци, турските офицери се държат любезно, черпят ги с чай и кафе. Дават им храна и аспирин, а след малко донасят и багажа им. Към 3 часа започва предварително обявеният разпит. Идва един старец, който знае малко български, но преводът не е добър, нещо се оплита. За щастие се появява офицер който говори английски и разговорът потръгва. Карат ги да подпишат някакви документи на турски и им казват, че още същата вечер ще ги закарат в Лозенград.

"Вечерта ни взеха с един джип. Аз бях отпред до шофьора, Тони на задната седалка, а от двете му страни - войници с пушки.

Закараха ни в една стая. В нея, без да излизаме, престояхме три дни, като държането отново беше много коректно, хранеха ни. После пак с джип ни откараха в Истанбул. Настаниха ни в красива къща с парк откъм азиатската част", казва Лидия.

Заради неизвестността и притесненията на младоженците не липсват и комични моменти, споделя Машева.

Малко след като се качват отново в джипа, Тони се обръща към шофьора и го пита къде отиват. "Истанбул сербез!", отговаря рязко военният. Младите българи са слисани - по нашенски "сербез" означава нещо немного добро. Всъщност войникът им казал, че са свободни и отиват в Истанбул.

В сграда на полицията ги посреща внушителен господин с черен костюм. Когато ги настаняват и си лягат да спят, изведнъж чуват обезпокоителни шумове. От долния етаж се разнасят звуци от удари, сякаш бият някого. Силно уплашени, те не смеят да заспят, защото не знаят какво да очакват. Най-после се досещат откъде идват ударите - съседите трепят комари.

"Властите се отнасяха много любезно с нас, а и условията, при които живеехме, бяха доста прилични. Но най-приятно впечатление ни направиха обикновените хора - разказва Машева. - Благодарение на описанието, което се появи във вестниците, ние имахме вече някаква слава и всички ни разпознаваха и се мъчеха всячески да ни помагат. Бяха много сърдечни и оттогава все си мисля, че няма по-гостоприемни хора от турците."

Вече могат да се разхождат свободно из града и дори получават скромна издръжка от 5 лири на ден.

Въпреки доброто отношение и условия Машеви изпитват и известно разочарование. Оказва се, че не е никак лесно да заминат за Франция

В лагера, където прекарват няколко месеца, разбират, че единственият шанс да бъдат приети в някоя страна на Запад е да имат договор за работа. Обясняват им, че има и две комисии за кандидат-емигранти - за Австралия и за Америка, но чак след една година престой. Усещат се първите признаци на носталгия и депресия. Огорчен, Антон Машев пише на 4 октомври в дневника си:

"Но ние не сме обикновени емигранти, а хора, които са рискували живота си. А тук срещаме равнодушието на администрации. Нима това е Западът?

Този Запад не знае истинския лик

на комунизма

Като че ли беше по-лесно да минеш под куршумите на комунистите, отколкото да преодолееш тукашната бюрокрация."

Сякаш за да убеди себе си, че са постъпили правилно, Антон посочва в записките си от лагера:

"Комунистите не само ти забраняват свободно да мислиш, а те карат с всички сили да мислиш онова, което те искат и което е в тяхна полза. Те разполагат затова с немалко средства: манифестации, митинги, събрания, кръжоци, колективни мероприятия. Ако отсъстваш, делиш се от колектива и си набираш черни точки. Човек свободно нищо не може да прави. Нито да говори, нито да гледа, нито да слуша и накрая преставаш и да мислиш свободно. Е, именно от това сме се спасили."

В крайна сметка с помощта на приятел Машеви успяват да получат договор за работа. През март 1967 г. Тони и Лидия пристигат на Лионската гара в Париж. Те са пътували от Истанбул до Марсилия с параход. Тони, който е завършил балетно училище, бързо си намира работа като шофьор на тежкотоварен камион, а Лидия работи по професията си - аранжор-декоратор.

През януари 1969 г., пиейки сутрешното си кафе в парижко бистро, Тони прочита във вестник "Монд", че самият той е осъден задочно на 14 години затвор за шпионаж, а Лидия - на 7 години за "неразрешено преминаване" на границата. Няколко месеца след това се ражда дъщеря им Надя. Но в Париж трудно живеят без морската шир. През лятото на 1971 г. се установяват в Сен Мандрие сюр Мер, малко рибарско пристанище до град Тулон. Там през 1974 г. се ражда и синът им Николай.

В края на десетилетието, в резултат на усилен труд семейство Машеви купува в градчето вила, която нарича "Созопол". В нея в течение на годините намират подслон не малко български емигранти. През ваканциите те често посещават и емигрантското общежитие в Истанбул, през което сами са преминали, за да помогнат на някои от новоизбягалите.

Антон Машев е един от най-дейните участници в групата "Диалог", която през 1983 и 1987 г. успешно проведе кампания за освобождаването на репресираните д-р Николай Попов и Димитър Пенчев. Включи се в подкрепата на неформалните демократични движения. В началото на юни 1990 г. в навечерието на изборите Тони и Лидия осъществяват копнежа си да се върнат в свободната от комунисти България.

"През януари 1997 г. Антон, оставяйки всичко, си дойде спешно да участва по барикадите в София и провинцията за свалянето на Виденовото правителство - разказва приятелят им Фреди Фосколо. - Вече засегнат от болестта, той намери сили да посети родината си и по време на юнските избори през 2001 г. Завръща се огорчен в дома си, където издъхва на 15 октомври същата година. С поведението си семейство Машеви беше успяло да спечели сърцата и уважението на френските си съграждани. Когато в централното кафене на Сен Мандрие някой чуеше българска реч, то всички са знаели да отвърнат с "Добър ден, как си?". На опелото на Антон Машев, извършено от православен свещеник в местната католическа църква, се стече мнозинство, така че

площадът пред храма едва стигна да побере скърбящите

Той беше пожелал на гроба му, разположен на най-високото място на хълма над града, да има само дървен кръст. Оттам се простира гледка към безкрайната морска шир."

В наши дни съпругата му Лидия не е загубила усмивката си.

"Това, което ме впечатли, когато пристигнах във Франция, е, че в сравнение с жените на Запад ние българките, се отличаваме с чувството си за независимост. Не сме станали богаташи, но успяхме да живеем нормално- казва днес Лидия Машева. - В момента емиграцията от България е оправдана само за хора, които се занимават с наука или изкуство. Що се отнася до млади българи с висок интелект, идващи само по икономически причини, каквито виждам много при нас напоследък, за тях е по-добре да се помъчат да направят нещо в България", категорична е тя.