• Разминава се със смъртна присъда, въпреки че е изтезавана в разузнавателния отдел, а Георги Марков описва тайно историята на живота ѝ
• Теди Москов: Не се интересуваше дали ще бъде успешно представлението ѝ, а от това да бръкне в душата на артиста
• Влюбва се във Вили Цанков, докато гледа "Ромео и Жулиета", обичат се много, но бракът им приключва на 5-ата година

Eнергична походка. Категоричен поглед, зад който прозира доброта и човечност. Инакомислеща. С бунтарска нетърпимост, творческа безкомпромисност и вечномлад дух, с който увлича и актьорите, и публиката, и учениците си. В нея всичко било внезапно и впечатляващо.

Такава е била театралната легенда Юлия Огнянова, която не се вписвала в общоприетите човешки рамки, а възпитаниците ѝ са единодушни, че тя не може да бъде описана с думи.

На 22 февруари, когато се навършиха 102 г. от рождението ѝ, нейни близки, приятели и част от учениците ѝ, сред които Теди Москов, Александър Морфов, Велимир Велев, Леонард Капон, Мариета Ангелова и много други режисьори, актьори, сценографи, музиканти се събраха пред дома ѝ и поставиха нейна паметна плоча.

“Тя мечтаеше да съществува вселена, изградена на принципа на симбиозата - посочи пред “24 часа - 168 истории” режисьорът Теди Москов. - Тя ни беше учителка по всичко, не само по режисура. Учеше ни първо на поведение в живота, след това върху сцената.

Смяташе, че не може лошият човек да бъде добър артист

Когато избираше артисти за свой спектакъл, първото, което питаше за някого, беше: “А той добър човек ли е?”. Не се интересуваше дали ще бъде успешно представлението ѝ. Интересуваше се да бръкне в душата на артиста и да извади оттам неподозирани и от него самия богатства. В Смолянския театър при нея играеха и гардеробиери, реквизитори, сценични работници. Те сякаш я разбираха по-лесно от професионалистите и по нищо не отстъпваха на останалите. Сашо Морфов беше казал: “Не съществуват думи, които могат да я опишат”. Така че млъквам.”

Делото на Юлия Огнянова, променила облика на българския театър, продължава чрез нейните ученици. Затова на мемориалната ѝ плоча пише - режисьор и педагог. Към тези две думи се добавиха още много по време на краткия и много сърдечен ритуал, а Мая Новоселска се обърна към събралите се хора с думите на Юлия:

“Не мога да твърдя, че свободата не се заплаща

Тя си има своя цена - в някои случаи твърде висока. Но това, че можете да си я позволите, е такъв разкош, че никаква слава, признание, лъжеуспехи не могат да се мерят със спокойствието, което тя носи.”

Но на всички наистина им е трудно да говорят за нея, защото не знаят как да я опишат с думи.

"Няколко пъти съм писал за нея, но това е все едно да преболедувам. Тя е феномен - споделя пред "24 часа - 168 истории" проф. Велимир Велев, ръководител на катедра "Драматичен театър" в НАТФИЗ, един от учениците ѝ, бил до нея до последния ѝ дъх. - Не се вписва в обичайните човешки рамки. Нито може напълно да се обясни. Мисли и думи се сблъскват в главата ми... в невъзможност да опишат всички аспекти от нейната природа събрани в уникалното единство на личността ѝ. Тя ме научи на всичко. Това, което представлявам като човек в момента, е изградено от нея. Без да ни моделира или да ни прави по някаква своя представа. Това бе нейната грижа за нас, всичките ѝ ученици, да израснем като личности. Преди време, когато трябваше да напиша нещо за нея, не разбрах как завърших с думите: "Благодаря ти, мамо!".

Винаги сме си казвали, че Юлия е като рентген, защото тя можеше просто да погледне човека срещу себе си и да види в него неща, които дори и той не разбира, че притежава. Виждаше неговата същност и уникалност и намираше подход да го докосне, да настрои личността и душата му на честотата на неговата изначална същност, за да стигне до себе си. Докосвайки се до нея, всички ставаха по-добри. Тя провокираше у хората една непреходна нравственост, дълбоко закодирана в човека.

Спомням си, че дъщерята на едни художници беше дошла от Германия, където току-що бе завършила кинорежисура. Търсеше тема за филм. Помоли ме да се срещне с Юлия. А Юлия имаше невероятна обич и интерес към младите, и я прие. Говориха си. На тръгване, в асансьора това момиче се разплака: „Разбрах, че съм загубила години от живота си в Германия и нищо не съм научила". Тази среща сякаш я трансформира и след нея тя смени не само отношението си към изкуството, но и към света, напълно."

Театралната легенда, която е създала над 100 представления в България и чужбина,

била известна с острия си като бръснач ум

и с различното си критично мислене.

"Веднъж бяхме отишли голяма група с нея да гледаме филм и излизайки от събитието, всички започнаха да коментират, Юлия послуша известно време и каза: "Не разбирате ли, че за друго става дума" - спомня си проф. Велев. - С няколко изречения направи неповторим класически анализ, какъвто не бях чувал, дори когато като студент крадешком се шмугвах в тъмното, на репетициите на Леон Даниел. Аз онемях и ѝ казах: "Юлия, защо не си ни карала да правим анализи по този начин". Тя с пръста си взе да ме чука по главата и отвърна: "Изгубила съм си времето с теб. За толкова години не си разбрал, че умишлено не съм ви давала готови модели и знания. А съм се стремяла да ви дам умения, сами да откривате и извличате знанията.

Тя казваше, че е малодушна, а беше най-силният човек,

когото познавах. Тежките удари от тогавашния режим приемаше спокойно, със състрадание към "изпълнителите", които ги извършваха. Истински свободна, не се страхуваше и не се притесняваше за себе си. Но когато видеше грозота в отношенията между хората, това я обезсилваше. За нея беше важно да си чувствителен не за себе си, а за другите. Да те е грижа за тях.

Когато изпращаше някого от дома ѝ, първо помахваше на стъклото на асансьора, а след това от балкона. Учеше ни да се обичаме помежду си, да се радваме на хората, да се вдъхновяваме от успехите на другите. Това носи особена лекота – и в живота, и в работата. Учеше ни „да летим", но най-вече да се вдигаме отново, когато паднем. Да сме будни, да не се примиряваме ... Както казва Сашо, „тя ни повреди" - да не можем да се оттеглим доволно в собствения си личен уют, когато наоколо има страдание..."

Всъщност Юлия Огнянова е родена във Варна на 22 февруари 1923 г. в заможно семейство и е единствено дете. Наречена е на баба си - Теменуга, но кръстниците ѝ отказват да я кръстят, ако не е Юлия, и така я записват. Когато на по-късен етап сменя паспорта си, разбира, че е Юлияна. Майка ѝ била учителка, а баща ѝ специалист по финансовите операции на три акционерни дружества преди 9 септември и след това, докато не ги затварят. Завършва началното си образование в родния си град и продължава обучението си в София, където се мести семейството ѝ. Расте доста буйна, но свободна.

Записва да учи медицина по желание на баща си. И доста ѝ се удава, но много тежко преживява болните хора и на третата година прекъсва. Активна ремсистка в младежките си години, тя

като по чудо се спасява от изпълнението на смъртната ѝ присъда

През 1943 г. е арестувана за агитационна дейност и е жестоко измъчвана в Дирекцията на полицията и разузнавателния отдел РО-2 на Министерството на войната. Седем месеца лежи в затвора. Не прекланя глава и оцелява.

След години заминава за Москва, където през 1953 г. завършва висшето си образование, със специалност “Театрознание”. Завръща се в България и започва да обикаля страната. Тогава се среща с режисьорите Леон Даниел и Вили Цанков и заедно с тях се установява в Бургас. Към тримата се присъединява и Методи Андонов и тази група съмишленици слага основите на един съвременен и модерен театър, непознат дотогава у нас.

Работата на легендарната бургаска четворка предизвиква обновление и в театралния език, привлича млада възторжена публика, но бързо е обвинена във формализъм и модернизъм, проводник на чужди влияния.

Юлия Огнянова се превръща в първата съпруга на Вили Цанков,

като двамата бързо се женят. Много се обичали, но бракът им съществува само 5 г. Тя се влюбва в него, когато гледа постановката му “Ромео и Жулиета” в Русе в началото на 50-те.

Подробности за семейния им живот липсват, защото тя не обичала да дава интервюта и не позволявала други да го правят. Затова може би малцина знаят, че именно нейната история разказва писателят Георги Марков в един от своите “Задочни репортажи”. Олга, както я кръщава той, е онази бивша героиня от комунистическата съпротива и известна режисьорка, която след разгрома на своя театър в продължение на години е била лишена от правото да поставя пиеси. Официална забрана няма, но директорите на театрите са уведомени изрично за това, и то по партийна линия. Затова тя не излиза с дни от дома си, навестявана само от най-близките си.

Олга продължава да живее в центъра на София, все едно че пребивава в Сибир. Уж всичко е същото, а е съвсем различно. “Тъмните ѝ очи - пише Георги Марков - са останали все така открити, с може би

същите проблясъци на фанатизъм,

със същото бавно зреене на въпроси, със старомодната, малко мъжествена сърдечност на някогашните идеалисти. И когато тя се опитваше да припомни реалността на миналото, те ѝ посочваха нуждите на бъдещето. А тя знаеше, че лъжат, знаеше, че това, от което се интересуваха, беше да преживеят някак по-приятно, по-добре, по-дълго.”

Оказва се, че Георги Марков не е единственият, който си позволява да пише за нея. В романа си “Лице” Блага Димитрова я кръщава Бора, а документалният филм “Тетевенска 24” (1984) на режисьорката Малина Петрова и сценариста Боян Папазов формално е посветен на ремсистката Анушка Драгиева, но всъщност той разказва историята на Юлия Огнянова.

В онзи период театралната легенда е спасена от новата ѝ любов - кукления театър, който се превръща в лаборатория за творческите ѝ експерименти. С тези свои спектакли тя се връща на сцената, успява да прескочи бариерата, дори поставя пиеси зад граница.

За живота си е казвала, че е имала 3 важни пристанища

- Бургас, София, Смолян, където акостират корабите на “моите илюзии, на моите надежди, на моята вяра”.

И въпреки че почина още през 2016 г., легендарният театрал все още “живее” чрез делата на своите ученици, които не спират да напомнят за професионализма ѝ.