Йохан Кройф успя да намери точното му място на терена

Това е уводната статия на “Франс футбол” в броя, посветен на “Златната топка” през 1994 г. Автор е главният редактор на списанието Франсоа дьо Монвалон, който гласува в анкетата.

Ако не се вземат мерки, традиционната анкета на “Франс футбол”, която всяка година определя носителя на “Златната топка” на Европа, може скоро да доведе до размирици. От FF ще опитаме да се намесим с добавяне на награда за феърплей към нашия трофей, за да предотвратим опасността някои претенденти и техните отбори да стигнат до публичен бой в очакване на обявяването на резултатите. След като

се превърна в еквивалент на оскарите в киното,

“Златната топка” предизвиква амбиции, от които на някои им се завива свят. Тази година, когато един българин от Испания се състезаваше с двама италианци, нещата загрубяха още повече. Стоичков, който загуби финала в Шампионската лига, Малдини, който я спечели с “Милан” за сметка на “Барселона” на Йохан Кройф, и Роберто Баджо - последният носител. За тези, които анализират подскоците на кръглата топка, това е сблъсък на нападател със защитник или на липсващата вече на професионалните играчи лудост срещу елегантността и класиката.

От създаването си през 1956 г. по идея на Габриел Ано “Златната топка” почти не е изменила на принципите си. 16-имата, които в началото избраха великия Стенли Матюс, вече са 49 и факсът замени пощенския гълъб и писмото. Никой не се бърка при броенето на бюлетините на нашите специалисти и само новият ни победител Христо Стоичков може да си представи, че през 1992 г. Марко ван Бастен е отнел мечтата му и че е станал жертва на заговор от телевизиите на Берлускони, силния човек в “Милан”. Просто тогава предпочетоха холандския централен нападател, защото

не можеха да приемат голямата уста 

и твърдоглавието, които според гласуващите пречеха на българина да заслужи най-високата чест. Ние съжалявахме, но това бе мажоритарният вот.

Сега ние няма да плачем от радост, че победеният от 1992 г. вече е победител. Христо Стоичко Първи е 39-ият носител на “Златната топка”. Човекът с дебелата глава

се превърна в човек на изкуството

и се включи в отбора на бижутерите и продавачите на мечти, в отбора на Платини, Кройф, Бекенбауер, Еузебио, Яшин, Копа и Ди Стефано. Може ли да се сравнява с тях? Никой никога няма да отговори на този въпрос, освен ако не иска да сравнява несравнимите, кожената топка отпреди с лъскавата и бърза като светкавица сфера, която е символ на съвременния футбол, донякъде станал жертва на собствения си успех.

Христо Стоичков е нашият крал

и това просто е най-справедливото нещо. Той просто постигна детската си мечта.

Стоичков е елемент от картината на съвременния футбол. Нито луд, нито мъдър. Просто той е уникален образ на тоталния спектакъл, в който ролята на футболиста е по-голяма от тази да бъде само играч. Мимиките, привидната агресия, театралните жестове, високомерното поведение мигове преди да се превърне отново в едно от надъханите момчета на терена. Всичко това прави от него специален персонаж, който настървените камери талантливо ловят.

Но тази година не спечели актьорът с предизвикателното поведение, а играчът. Комплексен - фин или груб, способен на твърдо влизане или на полет като птица, индивидуалист с уникален дрибъл или способен на невероятни пасове, идеален партньор на бразилеца Ромарио в атаката на “Барселона”.

Никога няма да бъде казано достатъчно за ролята на Кройф за

метаморфозата на мрачния българин,

който един път игра с фланелката на ЦСКА (София) срещу “Олимпик” (Марсилия). Кройф успя да намери точното място на Стоичков на терена - нито централен нападател, нито ляво крило, а човек, който печели пространство. Кройф успя по убедителен начин да контролира този човек с голяма уста, но без да ограничава свободата му. Нещо повече, той вписа най-големия индивидуалист в европейския футбол в най-колективната тактическа и техническа схема на Стария континент. “Златната топка” на Христо Стоичков в някаква степен е и четвърта за Йохан Кройф.

Победата на един е загуба за друг и това се отнася за предишния носител Роберто Баджо. Плеймейкърът на “Ювентус” страдаше от контузии и трябваше да полага неимоверни усилия, за да защитава титлата си. Световното първенство и достигнатият финал срещу Бразилия е пример за това. Но сезонът му бе изпълнен с повече спадове, отколкото върхове, за да заплаши Стоичков. Различен бе случаят с Паоло Малдини, който остана трети. Подобно на своя съотборник в “Милан” Франко Барези Малдини рискува никога да не наследи Франц Бекенбауер като единствения защитник със “Златната топка” (заедно с вратаря Яшин). Въпреки спада в режима през есента Малдини много дълго през годината успя да бъде постоянен. Но “Златната топка” и футболът

отличават този, който изпъква

или ръководи колективната игра. Футболистите, които са по-рядко срещани в наши дни, и това го показва класирането за годината, в която Христо Стоичков прегази всичко и всички.