"Идваме от България. Нещата там са много зле. Дяволът е хванал хората за гърлата. И Ян, и аз, ние... не искаме децата ни да израснат там."

Тези думи произнася отчаяна българка във филмовата класика "Казабланка" от 1942 г., когато се среща с Хъмфри Богарт – идол на поколения жени. Във филма Джой Пейдж и Хелмут Дантин изпълняват ролите на младоженците от България - Анина и Ян Брандел. Под тези не много български имена се крият беден наш бежанец, който залага всичко в Мароко, за да спечели пари за бленуваната американска виза, и неговата годеница, която като вижда, че ще загуби всичко, се опитва да оправи нещата с тайна среща с героя, представен от американската суперзвезда.

Нищо чудно, ако сцената беше заснета в наши дни, за някои тя да прозвучи обидно. Потвърждава го скорошният скандал около пиесата на Джордж Бърнард Шоу "Оръжията и човекът", поставена в Народния театър от Джон Малкович, заради която тълпа "патриоти"

изуми с острата и

непремерена реакция

и дори налетя да бие актьори.

Но в миналото мнозина чужди автори са били далеч по-иронични спрямо нашия народ от световноизвестния ирландски драматург, чиито намеци за недобрата хигиена на българите от края на XIX век предизвикаха срамните сцени пред театъра.

Всъщност през цялата история, подобно и на много други народи, българите понякога са били обект на неблагоприятни или унизителни изявления, често поради политически причини, които нямат нищо общо с действителното състояние на народа ни. Някои от тези негативни стереотипи могат да бъдат проследени до няколко ключови исторически периода, включително конфликти със съседни империи, колониални сили или съперничещи нации.

Още първите сведения от византийски хронисти за създаването на българската държава изобилстват с такива названия. Според своите разбирания от позицията на господари на света те свидетелстват за "народ див и варварски, където всичко зло намира добра почва".

Впоследствие, заради сериозните поражения, които нанасяме на Източната Римска империя,

си навличаме и някои

презрителни наименования

Така гърците често ни наричат с традиционното "варвари", което всъщност има доста невинен превод - "хора, които бърборят на неразбираем език". Друго недоброжелателно прозвище за българите, измислено от тях и показало голяма устойчивост през вековете, е "кожогризци". То достига дори до нашето Възраждане, когато анонимен атонски монах, разтревожен от "опасна" тенденция, предупреждава в писанията си младите гърци да се пазят от смесени бракове с нашенки: "Внимавайте! Кожогризката има само една мисъл - да се нанесе!". Да не говорим за писателите османлии, за които през петвековното им господство по нашите земи неизменно сме "гяури" ("неверници" - араб.) и "рая" (най-низшата прослойка от населението).

Но още от Средните векове, най-вече покрай богомилската ерес, лошото име на българите се пренася и в Западна Европа. По този начин неприятната близост между нашето име и разни названия на крадци и варвари е навлязла в словесното богатство на английския и френския език. В Големия Оксфордски речник фигурира термин, дошъл от френския език, превеждан като "содомит". В неговото семантично обяснение стоят българите като топография, етнос и религия. Този факт се обяснява с далечна връзка с католическата пропаганда срещу богомилите. Неотдавнашните аргументирани корекции на наши интелектуалци до издателството, съставило речника, бяха вежливо отклонени.

Затова не е никак учудващо, че в миналото в популярната култура, особено на Запад, от време на време има шеги или унизителни забележки за българската идентичност.

Друг е въпросът, че те често се коренят в невежество или обобщения, а не в конкретни исторически факти. Причината е, че страната ни е представена като място дълбоко различно, винаги на кръстопътя на цивилизационни контакти и конфликти. А по времето, когато Шоу пише пиесата си, тези характеристики често се използват за обслужване на политически цели или за укрепване на националната идентичност на съседните народи.

В тях са корените и на обиди като "бугараши",

"прусаци на Балканите",

"нация от парвенюта"...

Оттам и България е заела неблагоприятно място в ориенталския дискурс като противоположност на собствените представи на западните наблюдатели за себе си, които често използват фразата "бедни и изостанали като българи" за сравнение. По този повод авторът на популярната "История на човечеството" (1921 г.) нидерландско-американският историк Хендрик ван Луун казва, че макар да са в Европа, в края на XIX век българите, заради чуждото владичество, са останали на нивото на дивите островитяни от Южните морета.

Но още много преди него някои даже с увереност твърдят, че и думата "вулгарен" произлиза от българите. Вероятно заради това в "Кандид" Волтер изгражда образа на въображаем народ, който за беда кръщава българи. Издадена през 1759 г., сатиричната новела, в която описва българите като природни злодеи, днес е всепризнат шедьовър и е една от най-често изучаваните творби на френската литература.

И макар да живеят в незнайна страна, която кой знае защо граничи с Холандия и Вестфалия, тези космати разбойници не си поплюват - избиват и изгарят всичко пред очите си с най-изобретателни методи. Тяхна жертва става и изгората на Кандид - Кюнегонд, "заклана от българските войници, след като бе изнасилвана колкото пъти бе възможно". Тези имагинерни българи, както ги нарича белгийският българист Раймонд Детрез, са антипод на хуманизма и човечеството. Те шестват в европейското въображение независимо от кирилицата, Златния век, славата на Асеневци, шума край Босфора, Сливница, Одрин и четвъртото ни място на световното по футбол. Вероятно като отзвук от тази измислена представа и до днес в Италия наричат всичко съмнително "българска работа", а когато някой има вид на измамник, то той притежава "фача булгаро" - българско лице.

Но критики по адрес на народа ни има и от Изток. След първоначалния възторг и горещата подкрепа за освобождението на "братята славяни" от османска власт, много от руските класици бързо "обръщат палачинката" и пишат яростно за

"самозабравилите се

и неблагодарни българи"

Ето например как руският писател и философ Константин Леонтиев (1831-1891) коментира посоката, поета от България с приемането на Търновската конституция: "България и Сърбия решително поискаха да влязат в пътя на европейските конституционни страни. (Разбирай "лошия Запад") Те присадиха европейските парламентарни и други учреждения. Не затова - се провиква Леонтиев - руските орли прехвръкнаха Дунава и Балканите, за да могат сетне сърбите и българите да люпят на свобода кокошите яйца на буржоазното европейство."

Дори великият Лев Толстой не може да сдържи гнева си: "Българите, след като са били освободени с руска кръв, не показват благодарността, която човек би очаквал. Сега те обръщат очи на запад,

търсейки да се присъединят

към европейските сили, забравяйки жертвата, дадена за тяхната свобода."

Другият колос на руската класическа литература Фьодор Достоевски в своята "Много специална дума за славяните, която исках да кажа" предупреждава за българите, още докато сме под османска власт: "Според моето вътрешно убеждение, най-пълно и неустоимо, Русия няма да има и никога не е имала такива ненавистници, завистници, клеветници и дори откровени врагове, като всички тези славянски племена, щом Русия ги освободи и Европа се съгласи да ги признае за освободени!".  А след Освобождението разочарован констатира: "Борихме се, за да ги освободим, но те сега ни се отплащат с безразличие, може би дори с враждебност. Българският дух изглежда неблагодарен към руската ръка, която им помогна да се издигнат изпод османския ботуш." ("Дневникът на един писател", 1878 г.)

Иван Тургенев, друг голям руски писател, първоначално горещ привърженик на отхвърлянето на османската власт от балканските народи, също допълва образа на българите, като на едно място казва: "Българите изглеждат нетърпеливи

да забравят

руската кръв,

пролята за тяхната свобода. Сега те се съюзяват със западните сили, обръщайки гръб на онези, които им донесоха независимост." ("Избрани писма")

И обратното - докато България беше съюзник на Съветския съюз по време на Студената война, тя често е разглеждана с подозрение от други страни заради пълното подчинение на Москва. Разбира се, има и конкретни причини имиджът ни през този период да бъде лош. Така, малко след като се разчува новината за убийството на българския писател Георги Марков в Лондон с чадър от агенти на ДС, българите заемат централно място като безмилостни убийци и в шпионските филми. През 1980 г. световноизвестният френски режисьор Жерар Ури, работил с легенди като Луи дьо Фюнес и Бурвил, дори заснема комедия, чието работно заглавие е "Ударът с българския чадър", а известният комик Пиер Ришар е в главната роля.

Загрижеността за

насилието на

режима у нас

определя и текстове, чийто фокус е върху българската история, като романa "Предсмъртните видения на Никола Петков" (1987 г.) на американския писател Томас Макгонигъл, който разглежда екзекуцията на лидера на БЗНС от комунистическия режим чрез драматизиране на последните дванадесет минути от неговия живот.

Любопитното е, че в този период дори в някои художествени произведения, излезли в "братските" държави от Варшавския договор, се прокрадва недоброжелателство и българите понякога са окарикатурени или представени в неблагоприятна светлина.

Така е и в иначе забавната комедия на източногерманската киностудия ДЕФА "Следващата година на Балатон" (1980 г.). Става дума за една от сцените във филма, който показва приключенията на млади хипита, пътуващи "на стоп" из Източна Европа. В нея една от младите героини, добрала се до мечтания Несебър, едва не става жертва на местен "гларус", който след вечерята с викове: "Никс романтика!"

се опитва

да я изнасили

И все пак трябва ли да се обиждаме на художествени произведения, които не са ласкателни към нас? Не, разбира се. Такава е и съвременната практика в цивилизованите държави, където подобен род критики предизвикват само шеги и усмивки. Можем ли да си представим, че някой съвременен парижанин ще нападне актьорите в пиеса по Марк Твен само заради саркастичните забележки, с които изобилстват произведенията му по отношение на Франция и французите? Или някой да обвини Шекспир, че е антисемит заради образа на евреина Шейлок - безмилостния кредитор във "Венецианският търговец"?

Затова, каквито и да са били подбудите им, заблудените хора пред Народния театър всъщност изложиха много повече народа ни, защото показаха примитивното лице на псевдопатриотизма, готов да избива комплекси и да воюва срещу химери в името на собственото си издигане, а не за защитата на истински национални идеали.