С доминация да придобиваш самоуважение се нарича зле компенсирано чувство за малоценност, каза още психиатърът пред "24 часа"

Още акценти от интервюто:

Никой не знае психосоциалния ефект на присъдите, които се прилагат

40% от младите са били или жертви на насилие, или участници, или двете заедно

Журналистите не трябва да са следователи и психолози и да постигат сензация, а да дават примери за добро справяне

- За седмица отново станахме свидетели на фрапиращи случаи на домашно насилие. Година и половина след случая с Дебора жена бе нарязана с макетен нож, а пък мъж преби до смърт съпругата си в Радомир. Как гледате на тази “епидемия”, проф. Димитров?

- Това е системен проблем и става дума за форми на социално насилие. Виждаме го и на други социални места - в тормоза в училище, в предприятията, в политическия живот. “Домашното” е локализацията му в условията на семейството. Това е огромен проблем не само в България и говори за това как хората изграждат съюзи. Другото, което характеризира епохата ни, е свързано с капитализма и потребителското разбиране за съвместния живот.

Ние отдавна живеем в поликриза и емоционалното състояние на българина, породено от хроничните ни проблеми, води до факта, че много хора нямат умения или желание да се справят конструктивно с трудностите и конфликтите в отношенията си. И оттук е тази бърза агресивно-защитна реакция. Насилието в повечето случаи е мотивирано с това да уравновесиш нещо - да си възстановиш самооценката, загубата и изобщо чувството, че губиш нещо. По този начин не научаваш умения да работиш по един градивен и съзидателен начин да възстановиш състоянието си. Това го виждаме там, където емоциите надделяват – в интимното партньорство. Не е нужно да го наречем домашно насилие, защото тази тревожност и ярост, които доминират в общия емоционален статус на нашето общество, могат да се пренесат и на други места. Нерядко точно тези форми са най-бързата система от невротични начини да разтовариш напрежение и да го проектираш върху другите. За жалост, страдат най-близките.

- Адвокат съобщи, че след Дебора има още 4 случая на нарязани с макетен нож. Защо се използва точно това оръжие, случайно ли е?

- Когато не си изследвал в дълбочина случая, по-добре да не се ангажираш с мнение. Не съм говорил нито с жертвата, нито с нападателя. Не ми се иска да затваряме нещата в конкретни случаи, защото проблемите са системни. За мен като психолог и психотерапевт е по-показателна скоростта, с която съпругата е оттеглила обвинението.

Насилието е навсякъде и се валидизира като начин за решаване на проблеми, а не чрез изграждането на качествени човешки отношения и търсенето на начини за решаване на противоречия, различия или на цивилизована раздяла. Ако погледнем семейното здраве като цяло, много фамилии са отчаяни в съжителството си и намират тихи форми на тормоз. Живеем в свят, в който в култ са издигнати не себестойността на човек, а притежанието и собствеността. И много хора така разбират семейните и родителските си роли – като притежаване и право да се отнасят към другия като предмет, на който може да направи всичко, когато не отговаря на нечия фантазия за притежаването му. Същото се случва и при насилието към и между деца, но и при хора с висок социално-икономически статус – там насилието може да добие форма на фин тормоз и често пъти се институционализира. Например има изключително много възрастни хора, които са подложени на репресия, но това не се забелязва от медиите, защото не се стига до такива тежки форми на физическа агресия. Ние виждаме само драстичните и крайните случаи, защото те ни плашат физически.

- Можем ли да говорим в числа?

- Според доклад на Организацията за сътрудничество и развитие в Европа 40% от младите са били или жертви на насилие, или участници, или двете заедно. Това виждаме в психологическите кабинети и практики. Преди да станеш насилник, често пъти си бил безпомощна жертва.

- Един такъв процент не значи ли, че сме в хипотеза този порочен кръг да се самовъзпроизвежда? Ако голяма част са били жертва или участници, това не се ли приема за норма?

- То е “оперативна” норма, когато не се адресира. Когато правиш нещо неадекватно в обществото и никой не го забелязва или го игнорира, ти получаваш един вид косвено подкрепление и си казваш: “Ми то всички го правят”. Това се дължи на много раздробено и фрагментирано самоуважение, което не се базира на цялостно отношение към себе си и достойнството ти, и трябва да се придобие доминантен статус – да посегнеш на жената и децата и да покажеш кой е най-важен, за да запълниш тази празнота в себе си, която на ежедневен език наричаме зле компенсирано чувство за малоценност. Това го виждаме и при политиците, компенсиращи дълбокото си и понякога не добре осъзнавано чувство за малоценност и страх, че не представляват и не правят нищо съществено, със свръхдоминантно поведение чрез налагане над другите. Или пък с основата на насилническите нагласи, често пъти стигащи до садизъм – нарцисизма, тази злокачествена форма на самовлюбеност “да стане както искам аз и ако може, за сметка на другите”. Много институции са създадени да генерират такъв статус и оттам произтича валидизацията на превръщането на “нормата” в патология. Тук има и поколенчески пренос, защото изборът на насилнически отговор е този, който си виждал, че работи. И като си гледал баща ти да прави това с майка ти, много е вероятно и ти го да правиш с бъдещата си любима.

- Откъде почва всичко обаче?

- При липсата на социални умения, които трябва да се изграждат много рано, защото са жизненоважни. Детската градина е твърде късно понякога, то се случва в първите 3-4 години и е важно какво наблюдава детето в средата, защото процесите понякога не са обратими.

При нас идват хората често пъти, когато нещата са придобили драстична и необратима форма на деформация. И много неща се имитират в грижата да станем по-цивилизовани – включително да се ценят и подкрепят качествените човешки отношения във всички системи. Системата е болна, тя е насилническа и оттам произтичат тези драстични избуяващи поведения. Дехуманизацията е масова и не е само български феномен.

- Често виждаме как при такива случаи най-вече се търсят мненията не на психолози, а на юристи. И на тях им се налага да говорят за отвъдфизическите травми, ако им бъде зададен такъв въпрос, а това е извън сферата на тяхната експертиза. Има ли адекватна практика у нас за справяне с психологическите щети на жертвата?

- Ние сме страна, в която психотерапията не е покрита от здравноосигурителната система, както е в много от европейските държави. На тази грижа не се гледа по отговорен начин дори от медицинските кадри. Има много неща, които самите адвокати, които идват на психотерапия, не са разбрали. И там също властва силата, само че обоснована чрез писаните закони. А кой ги пише - силният на деня. Правната система е вид узаконено насилие, казвам го като психолог, а не като гражданин.

- Консултирали ли сте жертви на домашно насилие и какви са закономерностите, които забелязвате при тях?

- Да, и сега имам такива пациенти, но всеки случай е уникален и изисква много внимателно вглеждане в детайлите. Щастливите хора, двойки и семейства си приличат и нямат кой знае какви разлики, но при нещастните - тези, които се измъчват и страдат, всеки казус се случва по един неповторим начин, защото оказващите фактори са хиляди. Не става с простото обяснение “той е лош човек и с лош характер”. Насилие са прилагали хора, които сами не могат да повярват, че са стигнали до тази точка предвид интелекта си и разума си, защото емоционалната динамика е нещо много сериозно. Емоциите ни контролират, а не ние тях. И често пъти, когато тези емоции се повтарят, човек може да отключи в репертоара на поведението си неща, за които не е подозирал, че носи. Когато се работи с такива хора, възстановителният процес е най-важната цел, както и да няма странични ефекти - например децата да са свидетели на ожесточени кавги вкъщи, защото по този начин те стават жертви на насилие. И няма детекция за това, защото рядко децата се обаждат.

Това е другият въпрос - върху жертвите се оказва изключителен натиск да се откажат от жалбите си и всеки полицай очаква 2 от 5 жалби да се оттеглят в рамките на седмица. То се случва, защото има много други зависимости между партньорите - например икономическата. Голямо насилие е, когато трябва да стискаш зъби и да понасяш издевателства само защото финансово няма как да се справиш, ако се отделиш от този насилник.

Виждаме физическите измерения, но не и психическите травми, които си причиняват както жените, когато страдат, така и когато са насилници - да кажем, с вербалното насилие, което често пъти изкарва мъжа от границите на търпимостта и доблестното мъжко поведение.

Когато такъв случай почне да се поставя във фокуса на обществото, медиите са сензитивни и искат да го анализират. Но те нямат капацитета да го направят и често пъти не осъзнават, че попадат в онова, което наричаме вторично виктимизиране - самите жертви страдат от отразяването на детайли и допълнително се чувстват наранени и унизени. А това отделно се разлива в обществото. И така жертвите не получават прозрение как да избегнат тези ситуации, а почват да страдат чрез преживяването и емпатията. Това прави жертва огромна част от обществото - когато най-малките признаци за несгода в отношенията между партньорите почват да се етикетират като насилие или като нещо, което предизвестява такова в бъдеще. Така несигурността не се насочва към това да се тревожим правилно и да се научим да живеем качествено заедно, а ни учи практически да ставаме безпомощни. Друг е въпросът, когато има такива случаи и не са създадени институционални рамки, те да бъдат решавани комплексно и цялостно - да има система в правосъдието, която се нарича виктимология, която да се занимава с възстановителни програми за всеки, който е станал жертва или свидетел на престъпление, което е подсъдно. А сега виждаме как грижата е по-скоро да се стигне до процес, адвокатите да вземат хонорарите и да има присъда. Но знаем ли каква е ефективността на корективните институции, без да има психотерапия и възстановяване на разбирането за отговорност?

- Като случая с убитата жена в “Младост” от току-що излязъл от затвора мъж?

- Това се случва, защото няма система, която да го наблюдава как се адаптира към живота, след като е бил в затвора. Дори при бракоразводните дела, преди да ги гледат юристите, се дава на двойката да минат 100 часа заедно на психотерапия, за да се види становището на този, който се е опитал да подобри състоянието им, преди да се решава по юридически път. Никой не може да докладва в момента какви са оценките за психосоциалния ефект на присъдите, които се прилагат. Нямаме култ към ценността на възстановяването, а просто към санкцията, която никога не устройва страните. Науката говори от 200 години колко по-различен трябва да е подходът, за да постигнем най-важното - качествените човешки отношения.

- Какви са проактивните мерки, които като общество, държава, а дори от медиите може да предприемем - емпатията, която споменахте от отразяването на такива случаи не може ли да служи като отправна точка за възстановяване?

- Не става по телевизията и по медиите, а на специални места, където има срещи и обсъждания на тези случаи. Затова препоръчвам на журналистите да не бъдат следователи и психолози. Трябва да се дават примери за добро справяне, а не обратното - да се рови и да се постига сензационност, пикантни детайли и експозиции на жертвите или подобни на тях. Трябва да има програми за здравна култура, за умение за решаване на конфликти, да има достъпни семейни консултации. Превенцията, създаването на възможности за научаване на конструктивни форми на съжителство, грижата на благосъстоянието на младите семейства и работа със самите деца може да ни предпазят от онова, което по-късно коства много усилия и невинаги е ефективно. Ако обръщаме внимание на крайностите, няма да разберем, че те имат дълбоки корени и се проявяват по много невидими и несъзнавани начини. Ако всеки се вгледа в себе си, ще открие, че вече е бил насилник.

*Интервю на Винсент Тановски