Без да знае език и без да носи препоръки, Димо Пиличев заминава за Испания да си търси късмета и за няколко години си спечелва правото да се разпорежда в съблекалнята на „дюшекчиите"

Животът му е готов сценарий за холивудска спортна драма. Янките си умират по подобен род продукции, които през цялото време държат наелектризирани косъмчетата по врата на зрителя. Нужно е само някой от техните опитни режисьори да купи самолетни билети за себе си и за главния сценарист и да се метнат до Европа, за да чуят историята на Димчо Пиличев-Димо. Нашенецът тръгва от малкото плевенско село Милковица, за да стигне до съблекалнята на испанския гранд „Атлетико" (Мадрид). Как е възможно подобно нещо ли? Иска се преди всичко много труд, постоянство и увереност, че понякога мечтите се сбъдват.

Важното е да се отбележи, че Димо не стига до първия отбор на „дюшекчиите" по добре познатата схема – проявяваш се в родното първенство и един ден съдбата ти се усмихва, докарвайки на стадиона емисари от чужбина. В такъв случай щяха да познават историята му и днес той щеше да е чест гост на телевизионните студиa.

Димо Пиличев наистина започва да рита футбол, но преди да го забележат европейските грандове, прави рязък професионален завой и отива да работи като полицай.

„Започнах в „Свобода" (Милковица), който беше гордостта на нашето село. Подвизавахме се в зона „Мизия" и в средата на 70-те години дори станахме републикански селски шампион. А през 1966 г. се изправихме срещу „Чавдар" (Троян) в зрелищен сблъсък за влизане в „Б" група. Решителният мач се игра в разгара на лятото, но председателят на ТКЗС-то нареди на всички мъже да паркират комбайните и да се явят на стадиона, за да подкрепят отбора. За съжаление, мечтата ни не се сбъдна", разказва за „24 часа - 168 истории" Димо Пиличев. Самият той е повикан в редиците на българската армия и след казармата се дипломира като треньор по футбол във ВИФ (сега НСА). За съвсем кратко тренира деца, но след като му се отваря възможност да работи като полицай, дори за миг не се поколебава да смени попрището.

„След 16 години в системата на МВР се пенсионирах и реших да се преместя при жена ми в Испания. Кацнах в Мадрид малко след 46-ия си рожден ден. В началото никак не ми беше лесно. Говорех съвсем слабо езика и в продължение на половин година се издържах като общ работник. Обаче видях, че така няма как да продължава и трябваше да потърся промяна. Отидох да ми преведат на испански дипломата и другите ми български документи и с готовата папка се явих в канцеларията на „Пуерта Бонита". Това беше отборът в квартала, в който живеех със съпругата ми. Те взеха, че ме харесаха и ме поканиха на работа", спомня си Димо Пиличев.

За съвсем кратко той успява да се утвърди като главен домакин на третодивизионния испански отбор. Което не носи престиж или висока заплата, а много работа. В един прекрасен ден го информират, че е повишен и вече трябва да се грижи едновременно за 24-те различни селекции на „Пуерта Бонита". Всички те играят на пясъчна настилка, а единствените му помощници са една пералня и една сушилня. Нашенецът всеки месец купува по един пaлет прах за пране, а когато не е край пералнята, се занимава с ремонтни дейности по стадиона, тъй като по стара българска традиция умее много неща наведнъж.

„Нямаше как да смогна на това напрежение. Бях си съединил две дръжки, за да ми стане метлата два метра дълга и да мога да мета между седалките. Прибирах се в един часа през нощта. Един ден отидох да кажа, че напускам, а после у дома жената ми предложи да си подам документите в „Атлетико" (Мадрид). Стадионът им беше на някакви си 15 минути от нас. В първия момент се изсмях на идеята, но тя ме убеди, че няма от какво да се срамувам", разказва още бившият полицай.

Димчо събира смелост да се пробва в отбора, в който по онова време играе Мартин Петров. Само 30 минути след като си е тръгнал от офиса на испанския гранд, му се обаждат да се върне.

„Влизам при един началник и той на чист български ми казва „Берое" (Стара Загора). Оказа се, че е играл срещу старозагорския тим в турнира за Интертото. Но не ме беше повикал, за да ми разказва спомените си. Преди това се обадил на колегите си от „Пуерта Бонита" и те много ме похвалили. С подобни препоръки просто нямало как да не ме наемат, въпреки че в самото начало ме бяха ангажирали да поставям корнер флагчетата, да подавам топките и да зареждам с тоалетна хартия съдийската стая. Идеята беше да помагам само събота и неделя", връща се назад българинът.

Покрай това Димо по вече изпитаната схема се захваща и с дребните ремонти на стадиона. Харесват го и през 2008 г. го правят домакин на дублиращия отбор, а след 4 години го назначават в екипа, който се грижи за реда в съблекалнята на испанския гранд. Само шест месеца след неговото повишение за треньор е назначен Диего Симеоне-Чоло, който започва да пише може би най-славната страница в историята на „Атлетико" (Мадрид).

„Изведнъж се оказах главен герой в истинска приказка. Август месец „Атлетико" играе с „Челси" за Суперкупата на Европа и аз, Димчо Пиличев от село Милковица, изведнъж се озовавам на резервната скамейка. Фернандо Торес специално дойде, за да поздрави новия домакин. Веднага след това легендарният рефер Пиерлуиджи Колина мина на няколко метра от мен. А преди началото на мача дори си размених няколко думи на руски с боса на лондончани Роман Абрамович. По-късно видях, че щерката ми е изпратила съобщението: „Там си, не сънуваш". Аз наистина бях убеден, че сънувам", спомня си българинът.

Бившият полицай много бързо успява да свикне с идеята, че ще му се наложи да общува с най-актуалните футболни звезди в Европа и дори в целия свят. Той е част от екипа на домакините във времената, когато отборът печели 7 престижни трофеи и губи два финала в Шампионската лига.

„Случвало ми се е да си говоря с Меси. Трябва да ви уверя, че Меси е много земен човек и няма да пропусне да те поздрави. В „Реал" (Мадрид) имаше футболисти, които все едно не ходят по земята. Но може би един от най-великите хора за мен е треньорът Чоло Симеоне. Във всеки един час от денонощието той гледа футбол, чете за футбол и въобще по някакъв начин се интересува от играта. И другото е, че е той е велик мотиватор. Знаеше как да вдигне отбора в най-тежките моменти и да накара момчетата да излязат и да изорат терена, но да победят. Благодарение на него и на талантливите момчета в отбора преживях страхотни емоции и обиколих целия свят", усмихва се при спомена Димо.

Колкото и да е бляскава работата му, тя се оказва и изключително изстискваща. Българинът е част от четиричленен екип, които се грижат за 25 футболисти и още поне 15 човека от треньорския и медицинския щаб.

„Аз отговарях за футболните обувки, корите, маратонките и джапанките на играчите. Но не си мислете, че това е фасулска задача. Често сънувах един и същи кошмар, в който отиваме на мач и се оказва, че съм забравил бутонките на някоя от футболните ни звезди. Слава богу това не ми се е случвало. Винаги ходех с поне четири чифта за всеки един от отбора. За финала на Шампионската лига пък носех около 150 чифта бутонки, защото някой ще се оплаче, че не са му удобни, друг ще си поиска късметлийските, трети ще трябва да сложи пратените от спонсора, на четвърти нещо ще му се повредят бутоните... Това го върших за първия отбор в продължение на 10 години, а преди това 4 бях в дублиращия. Уморих се, спомня си домакинът, който в началото работи с още двама свои колеги, а чак към края на неговата служба в мадридския тим наемат и четвърти домакин.

Един слънчев ден Димо отива на базата, за да съобщи на колегите, че има нужда от по-дълга почивка. На всичкото отгоре и краката го болят, след като покрай задълженията си за първия тим той къса менискуси и на двата крака. Няколко месеца по-рано е получил правото да се пенсионира на испанска земя и решава, че е време да окачи и своите бутонки на пирона.

„Миналата година изкарах летния лагер с тима и в края му отборът се събра на традиционната вечеря преди началото на сезона. Именно там ми организираха изпращането. Собствениците Мигел Анхел Хил Марин и Енрике Сересо ми връчиха плоча с надпис, който гласи, че вратата на „Атлетико" (Мадрид) винаги е отворена за мен. Самият аз дръпнах една реч и благодарих за всичко", разказва Димо. След това той продължава да ходи на мачовете, но вече е на трибуните. Изненадан е колко много хора го разпознават и му благодарят за всичките положени усилия през годините. Но покрай разпределянето на бутонките дипломираният треньор не пропуска да следи работата на наставника Чоло Симеоне и да си води записки.

„Наскоро дигитализирах цялата тази информация и съм готов да я предложа на тези, които искат да си повишат уменията. Имам идея да поканя испански специалисти да дойдат в България и да предадат на колегите си. А защо пък да не използвам връзките си, за да вкарам някои от по-младите отбори възможно най-близо до Диего Симеоне, за да видят с очите си как го правят най-големите. Девизът на Чоло е: „Никога не спирай да вярваш" и аз винаги съм се водил от този принцип. Убеден съм също така, че ние, българите, можем да постигнем всичко, ако си повярваме поне още малко", категоричен е Димо Пиличев.