Към есента на 1994 г. БВП на България е намалял с 24,4% в сравнение с 1989 г., промишлената продукция – с 49,3%, обемът на строителството – със 72%, на селскостопанската продукция – с 30%.

Безработицата достига 20,5% от трудоспособното население, а регистрираните безработни са над 740 хиляди. Реституцията на земята е блокирана от мнозинството, сформирало се около БСП, а инициативата за "масова приватизация" е блокирана от мнозинство, обединено около СДС.

Слабата власт създава условия за процъфтяване на икономически и силови групировки. Узаконени са различни застрахователни дружества, чиято дейност е на границата на закона.

Именно тогава се ражда понятието "мутра" като синоним на мускулест новобогаташ, натрупал състояние с насилие. Възникват и първите пирамиди – финансови къщи, обещаващи високи лихви, които прибират огромни суми, като използват новите постъпления за изплащане на първите вложители, докато накрая обявят фалит.

Тогава е заложена и политиката на БНБ за лицензиране на необезпечени търговски банки, която в крайна сметка взривява банковата система през 1996 г.

Така е описан животът в България от Wikipedia за правителството на Любен Беров, което управлява България от 30 декември 1992 г. до 17 октомври 1994 г. с мандата на ДПС.

Малцина си спомнят за трудностите през онова време, когато харчехме хилядарки за хляб и кисело мляко. Защото в този период има едни 30 дни, в които българинът бе щастлив. Истински и напълно искрено щастлив. Без разлика от пол, религия, социален статус, полова ориентация. Точно както го пише в конституцията.

Този период е от 17 юни до 17 юли 1994 г. Световното по футбол в САЩ. Когато да си българин, предизвикваше огромно уважение и възхищение по света. Преди това бе някакъв тъмен балкански субект, който само крадеше и вършеше зулуми по Европа.

Единствено в САЩ не бяха толкова благосклонни към нас. Защото никой друг не нанесе толкова огромен удар върху икономиката на страната. Всеки ден от елиминациите се изчисляваха колко милиона долара са загубили. От отпадането на Аржентина, след това пращането на Мексико у дома и накрая елиминирането на световния шампион Германия. Това са десетки хиляди запалянковци, които си тръгнаха умърлушени за сметка на една шепа българи, добрали се до американската виза, и разбира се, техните сънародници, които от години живеят в САЩ.

Фотографите твърдят, че една снимка струвала колкото 1000 думи. Може би телевизионерите смятат, че един клип струва повече от 10 000 думи. Но думите просто не стигат, за да се опишат онези незабравими 30 дни. Щастливи са тези, които ги преживяха. Нещастни ще са тези, които се родиха прекалено късно, за да го изживеят. Защото няма да стигнат и милион думи, за да се опише всичко.

Как да се опишат емоциите, през които мина един народ? Само фактът, че вестникарската хартия свърши в един момент, е достатъчен. Защото тогава нямаше интернет и смарттелефони. Всичко трябва да се прочете или да се види по телевизията.

Започнахме с бяс от тежката загуба от Нигерия на старта. Но както става в България, разликата между "осанна" и "разпни го" е в само няколко минути. Някои си остригаха косите, защото Стоичков така бил обещал, ако паднем от африканците. За техен ужас, тя така и не им порасна за празненствата накрая.

След това дойде първата победа за България на световно – момент, чакан от 1962 г. Разпердушинихме Гърция. Никой не очакваше какво ще последва. Дойде мачът с Аржентина, който всички бяха отписали. Но изведнъж 2:0 за нашите, вярно, без да се изправим срещу Диего Марадона, пипнат с допинг точно преди двубоя. Нигерия също ни помогна, като предпочете да ни прати на Мексико.

И България започна да жужи. Заведенията започнаха да се пълнят. Особено тези с телевизори. Шумни компании започнаха да се събират за двубоя. Труден мач, целият стадион срещу нашите. Срещу една скромна група, водена от босовете на ВИС-2 Васил и Георги Илиеви. Чудото обаче стана. Този невероятен Боби Михайлов, който спаси две дузпи на мексиканците.

В този момент България стана най-добрата страна за живеене в Европа. Усмивки заляха лицата. В цялата държава стартираха празненства, невиждани в историята. Камбаните на църквите биеха, хората се прегръщаха. Целият гаден живот бе някъде в миналото. Слънцето изгряваше някак си по-ярко, печеше повече. Животът бе съвсем различен.

Всичко обаче избухна в една неделя. 10 юли. Една от най-незабравимите дати в българската история. Мачът със световния шампион Германия бе на обед в Ню Йорк, което означаваше следобед в България. И когато Златко Янков сложи топката на плешивата глава на Данчо Лечков, държавата избухна. Ама наистина. Все едно цялата енергия на България бе събрана в една точка. Народът се изля по улиците, непознати се прегръщаха и целуваха. Въздухът стана по-лек за дишане, всичко бе прекрасно. Никой не се интересуваше, че идва работният понеделник. Нямаше село, квартал или дори махала, която да не е навън. "Аз съм българче" на дядо Вазов изведнъж придоби някакви вселенски измерения.

Събудиха се и нашенците в чужбина. Празници имаше из цяла Европа и Северна Америка. Вече не бяхме някакви балкански субекти, а истинска, реална футболна сила. Въвлякохме дори и съседите в празненствата. С нас се радваха сърби, македонци, гърци и турци. Балканите вряха с футболните страсти на Пеневата чета. Всеки искаше да е Стоичков, Костадинов, Балъков...

Двете загуби от Италия (заради онзи френски съдия Жоел Киню, който ни отмъсти за елиминацията на французите на "Парк де Пренс" предишната година) и Швеция не промениха настроението на хората. Героите от САЩ бяха възпявани от знайни и незнайни поети.

Посрещането на отбора на Димитър Пенев е несравнимо с нищо, което се е случвало у нас. Целият път от летището до стадион "Васил Левски" бе опасан от народ. Не някакви фенове, а маса хора, плътно на всеки сантиметър от "Цариградско шосе". Десетки хиляди останаха извън стадиона, за да видят отблизо своите любимци. Последваха шествия и паради из цялата страна. Както си признаха по-късно националите, едва тогава са осъзнали какво са постигнали.

Да, животът бе гаден през 1994 г. Но на никого не му пукаше. За един месец България оглави всички класации за щастие.

След това животът се върна със своите тегоби. Но емоцията от онзи месец преди 30 години топли още. За съжаление на поколенията, които едва ли ще могат да я преживеят.