Смъртта му все още остава загадка, една от версиите е, че умира след раняване в битката при Милин камък

Никола Симов – Куруто е участник в четата на Христо Ботев. Роден е в бедно семейство в Ески Джумая, днес Търговище. Точната дата на раждането му не е известна, но се приема, че това е станало около 1845 г. Докъм 27-ата си година, вече и задомен, се прехранва, като припечелва някой грош от търговия по ханове, панаири и дюкяни. През 1872 г. е заловен за извършен от него обир и изпратен в русенския затвор, откъдето успява да избяга, преминава Дунава и се установявава при хъшовете в Браила и Букурещ. Там се сприятелява с Христо Ботев, който го прави пръв знаменосец на четата си. Най-разпространената версия за смъртта му е, че Никола Симов умира след раняване в битката при Милин камък.

През 1936 г. се навършват 60 години от смъртта му. Година по-рано тогавашният търговищки кмет Руси Дюлгеров основава фонд за издигане на негов паметник в центъра, като обяснява на жителите на родния му град как ще бъдат събрани необходимите средства – общината ще отпусне 20 000 лева, ще бъдат напечатани 6000 картички с негова снимка, ще се продават по 10 лева, и 200 портрета във вестникарски формат с цена от по 50 лева.

Издаден е и юбилеен брой, посветен на героя, приходите от продажбата на който ще се влеят във фонда. Разчита се и на доброволни дарения. За най-подходящо място на паметника е определен теренът между училище “Хаджи Руси”, в което днес е археологическата колекция на градския исторически музей, и градската градина до тогавашната Парията махала, в която е родната къща на Ботевия знаменосец. Паметникът се открива на 30 май 1936 г.

В приветствията се отбелязва: “Не е справедлива историята, че така упорито мълчи за хилядите стоманени дейци, които бяха живата плът на освободителното движение. Справедливостта изисква фактите да се подчертаят, да се даде заслужено място на редниците, защото какво струват генералите без храбрата армия”.

Към тях е причислен и Никола Симов. Прякорът Куруто, което означава Сухия, вероятно идва от израза на лицето и телосложението, му е даден от хъшовете в Румъния. Освен дребен търговец страстно ловувал и гуляел, но също така бил буен, смел, решителен и с развито чувство за справедливост, което често проявявал, най-вече при обири, като парите раздавал на бедните.

Заради това османската власт го следяла и станел ли някой обир, най-напред подозирала него. През 1872 г. на пътя между Търговище и Добрич бил ограбен часовникарят Стефан Търновеца. Веднага бил арестуван Никола Симов, който престоял в затвора няколко дни, но бил освободен, след като часовниците били открити в един клозет и станало ясно кой е бил обирджията – някой си Пенко от с. Певец.

Куруто непрекъснато ходел с пушка и пищов, дори и в града. Веднъж, като го чистел на улицата, пищовът гръмнал. Хората се разбягали с викове “Симоолу гръмна!”, пристигнали заптиетата да въдворят ред, но от нашия герой нямало и следа. Укрил се в гората край с. Герен, днес квартал на Търговище, и там сестра му по тайни доби му носила храна. Един ден му се оплакала, че османлиите вършели изстъпления срещу българите в с. Певец. Никола излязъл от бърлогата си, спрял двама от тях, които отивали към Търговище, и заповеднически им наредил: “Носете много здраве на низамата (военачалника – б. а.). Кажете му да постави жандар в Певец да пази и никой да не закача българите. Ако още веднъж чуя да се закачат, ще пратя вашия низам да носи много здраве на Аллаха!”.

Това било изпълнено и изстъпленията спрели. Тази случка обаче показва, че османците са се опасявали от него.

Според изследванията на историка краевед Иван Халаджов и историка Ж. Христакиев през 1872 г. Ангел Кънчев основава таен революционен комитет в Търговище. Това става в една от стаите на хана на Петър Бакърджиев. Освен него основатели са еленчанинът поп Сава Катрафилов, Никола Симов-Куруто, Сава Геренов, Киро Бояджиев, Симеон Керемов, Русчо Иванов, Иван Сулана, Тотю Радушев и Стефан Попатанасов. Последният се оказал турски шпионин, присламчил се към младежите, появил се на учредителната сбирка и след нея веднага ги издал. Това станало причина Сава Катрафилов, Сава Геренов и Куруто да се укрият. Геренов е заловен в Сливен и окован във вериги е препратен към Русе. Сава Катрафилов временно служи в църквата в Разград, а след това бяга в Румъния и участва в четата на Ботев.

Симов не участва дълго в работата на тайното съзаклятие. Укрил се е около Търговище, но след дни в гората край с. Баячево обират някакви турци. Сред българите се разнася мълвата, че го е сторил Куруто. Десетки заптиета претърсват района и го залавят. С конвой е изпратен в русенския затвор, а съдът го осъжда на смърт. С помощта на други осъдени успяват да избягат и се озовават в Мангалия. И там бунтовната му кръв кипва и извършва покушение срещу местния каймакамин (управителя на каазата – б. а.), бяга от града и заминава за Черна вода. Там отсяда при търговеца Атанас Червишчето. Повъртял се из дюкяна му, но като останал без пари, ограбил каквото има в касата и отпрашил към Браила.

Там с ореола му на борец срещу тиранията хъшовете го приемат свойски. И в този град обаче влиза в конфликт, този път с турския консул и заплашен от поредния арест, отново бяга. Зимата прекарва в чифлика на Петър Берон, след което се връща в Браила.Там подочува за раздорите в Българския централен революционен комитет. Заедно с Никола Иванов – Странджата и войводата Дядо Желю отиват в Букурещ. В печатницата на Любен Каравелов разбира за скарването му с Ботев.

Малко се знае за делата на Никола Симов за цялата 1875 г. и първите месеци на 1876. Факт е, че е посветен в плана на Ботев за сформирането на чета и преминаването ѝ в България.

Ако се доверим на Захари Стоянов, то Ботев, като търсел пари за въоръжение, решил с още няколко души да ограби богатия манастир край гр. Къмпина, но този план не се реализира. Първият, с когото войводата споделил своя замисъл, бил Никола Симов-Куруто. В списъка на четата името му е на трето място след Ботев и подвойводата Никола Войновски, офицер от руската армия.

Никола Обретенов свидетелства, че не знаел нито от кое пристанище се е качил, нито какви връзки са имали с Ботев. Никола Кючюков, приятел на Куруто от хъшовските години и също участник в четата, го опровергава: “Оттам (Бекет – б. а.) се качиха около 25-30 момчета, между които беше и един мой другар по оръжие от Босна, който се именуваше Петър Стоянов (Перо Херцеговинеца – б. а.), а също и някои стари приятели и познайници, както и Никола Симов”.

Разказвайки спомени като пръв очевидец за Ботевата чета, Никола Обретенов често изпада в противоречия. Той твърди и че знамето за пръв път се развява след слизането на козлодуйския бряг. И това не е истина. Спас Соколов, Цанко Минков, капитанът на “Радецки” Дагоберт Енглендер и част от матросите свидетелстват, че това станало още щом четниците видели брега при Козлодуй.

След слизане на сушата Ботев извиква поп Сава Катрафилов и му нарежда да “извърши обреда на клетвата”. Свещеникът взема знамето, окачва го на най-близкото дърво и заклева четниците. След това отново го поема Куруто, който казва: “Кръвта си проливам, главата си давам, но знамето не давам. Така да ми помага Бог!”.

Разделят се на групи, за да намерят коне, пуснати свободно на паша, които да вземат и използват за пренасяне на оръжието. Една от групите, начело с Димитър Тодоров-Димитрото, отива в къщата на наместника, намира го в скривалище заедно с торба пари, които вземат. Когато Ботев разбира, че в торбата има златни меджидии, им се кара: “Да не сте тръгнали на сватба или на панаир, че и пари ви трябват!” След тези думи изсипват парите на поляната и започват да се замерват с тях.

На 30 май четата е на Милин камък. Близо да него е лобното място на Никола Симов-Куруто. Според спомените на Димитрото той е ранен в корема. Захари Стоянов също се доверява на това твърдение. Никола Кючюков обаче пише: “Куруто, и той беше зле ранен.

Куршумът преминал през лакътя до рамото и излязъл откъм врата му и отворил твърде голяма рана”. После Ботев предава знамето на сливенеца Димитър Стефанов. След разбиване на четата той тръгва към София. Заловен е в Кремиковския манастир в началото на юни 1876 г. Турците намират знамето, опасано около кръста му, и го съсичат с ятаган.

След битката при Милин камък е решено ранените да бъдат изоставени с изключение на ПероХерцеговинеца, чиято рана е повърхностна.

И тук вече се появяват хипотезите за това какво е станало със знаменосеца на четата. Днес преобладават мненията, че най-вероятно е умрял от раната си на бойното поле или полумъртъв е съсечен от аскера. Ала Иваница Денчев, също участник в четата, посочва друга версия. Той е написал на оригиналната снимка на Никола Симов-Куруто, която пазел в дома си, че е изгорял в колибата на Дели Балта под Веслец, в която се криел заедно с четниците Георги Матеев и Савата от Враца. След това разбрал, че в пепелищата са намерени две кръстосани цеви от пушки. Това дава повод да се допусне, че макар и тежко ранени, тримата са успели някак да се промъкнат до това място, където са открити от турците и изгорени.

История на знамето на Ботевата чета

Инициатор за неговото ушиване е старият поборник Филип Симидов. Изработват го сестрата на Никола Обретенов Петрана и сърмаджията от Русе Тодор Чунчулов. Според свидетелствата на ген. Кирил Ботев Симидов пренася знамето в Румъния и го предава на Димитър Горов.

Ботеви четници свидетелстват, че то не било ушито специално за четата, а за Червеноводската чета през 1875 г. Цанко Минков внася и допълнителен колорит – знамето е било освещавано два пъти: веднъж от свещениците в Червена вода поп Стоян и поп Кръстю, и втори път - на дунавския бряг от Сава Катрафилов. След освещаването му и клетвата Ботев държи вдъхновена реч. Казва, че отиват да освободят България, а ако са сплотени патриоти, могат да стигнат и до Цариград.

Битката при Милин камък според Димитрото

“На 18 май (по стар стил, сега 30 май – б. а.) бяхме обградени от турци. Започна юнашко сражение. Войводата насърчаваше непрекъснато. Никола Войновски ръководеше боя. Знаменосецът Куруто се биеше храбро, после прибягваше, развяваше знамето и юнашко “Ура!” се понасяше из околността. Страшна жега беше. Вода нямахме. Ранените молеха за капка водица. Към обяд поп Сава се строполи ранен в двата крака. Ботев, с когого много се обичаха, превърза го с каквото намери, но нищо не помогна. Попът само махна с ръка да отиде при юнаците с думите: Дръжте се, войводо. Бог ще ви помогне!

Боят ставаше все по-ожесточен. Прииждаха турски пълчища. Не зная отгде Ботев намери едно овчарче и го прати за вода. Донесе една кратуна. Лично Ботев скваси устата на ранените и пак зае мястото си до Куруто. В тоя момент откъм Враца се задават стотици на коне. Ботев виква: “Ето я помощта, момчета.”

Ново гръмко “Ура!” и турските редици се огънаха. Но... това излязоха турски войници. Започна страшна борба. Куруто, който бе най-близо до мене, поби знамето и започна да стреля. Прибягваше, забиваше пак знамето и пак почваше да стреля. Турците обаче напредват. Куруто вдигна знамето, за да го побие по-напред, развя го с гърлесто “Напред!” и се строполи на земята. Неприятелят го бе пронизал в корема. Гърчейки се от болки, Никола Симов едва проговори: “Войводо, ...знамето ...предава ...продължете!”

Писмо на Христо Ботев до капитана на кораба Дагоберт Енглендер и до пътниците

Господин капитан, господа пътници,

Имам чест да ви обявя, че на парахода се намират български въстаници, чийто войвода имам чест да бъда.

С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследването на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме) – ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българсския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество България.

Ние молим господа пасажерите да не се безпокоят никак и да останат спокойни. Колкото до вас, господин капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите парахода на моето разположение до самото ни слизане, като в същото време ви заявявам, че и най-малката ваша съпротива ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила въпреки волята ми – да си отмъстя за отвратителното приключение върху парахода “Германия” в Русчук през 1867 г.

И в двата случая нашият глас за бой е следният:

Да живее България!

Да живее Франц Йосиф!

Да живее граф Андраши!

Да живее християнска Европа!

1876, 17 май Хр. Ботйов на парахода