От 1940 г. Москва промива съзнанието на българите с вестници и филми

Кьосеиванов, доволен от пакта Молотов - Рибентроп, заявява: “СССР не ни забравя, защото... сме като сираци, загубили и майка, и баща”

Камен Невенкин е независим изследовател, посветил над 20 години от живота си на военната история и на Втората световна война. Той е най-издаваният български автор по тази тема в чужбина и пише предимно на английски език. През 2020 година с книгата си "Крепостта Будапеща. Обсадата на унгарската столица" Невенкин спечели голямата награда на сайта за книги за военна история "Стоунбукс" в конкуренция с над 20 000 заглавия. Контактува с военни експерти от цял свят.

БКП - това със сигурност е най-важната причина, довела до преврата на 9 септември 1944 г. и установяването на устойчиво тоталитарно управление у нас. Традиционно ни се внушава, че болшевиките, както тогава са ги наричали, ей така са слезли от Балкана и с помощта на съветските танкове са взели властта. Тук обаче следва да отговорим на няколко подвъпроса. Например

колко голямо е било влиянието им,

и най-вече пасивните и активни симпатии към тях в обществото. Днес комунистическите идеи ни се струват безнадеждно остарели, ретроградни и архаични, но тогава това е била модерна и привлекателна идеология, в която мнозина са виждали реално бъдеще.

При това тогавашните българи, подобно на нас днес, са живеели в условията на военен конфликт, което обуславя наличието на полярни политически страсти. Определено не са били толкова много тези, които са симпатизирали на Хитлер и фашизма/нацизма, и съответно е имало такива, които определено са отдавали своите предпочитания и симпатии на другата страна. Различни данни (преки и косвени) показват, че в България със сигурност е имало поне десетки хиляди симпатизанти на комунистите.

Друга причина за разрастването на комунистическото влияние в България е късогледата и донякъде противоречива политика на предвоенните правителства и особено това на Кьосеиванов (1935 - 1940), което през цялото си управление, и най-вече през 1939 - 40 г., инициира активно сближаване със СССР, при това в момент, когато Сталин и Хитлер са нещо като интимни партньори. Така на комунистите е осигурена подходяща "хранителна" среда, което им позволява да се сдобият с 5 мандата в 24-тото народно събрание и 10 (от 160) в 25-ото избрано през януари 1940. Иначе на всички още тогава е било ясно, че БКП е не само екстремистка в своята същност, но и е

сляпо оръдие

на Сталин,

което безпрекословно изпълнява всичките му хрумвания.

Безспорният връх на просъветската дейност на БКП в България в този период е т.нар. "Соболева акция" в края на 1940 г. Комунистите инициират петиция, целяща да склони правителството да подпише предложения от Сталин пакт за приятелство и взаимопомощ, който на практика щеше да доведе до окупация на страната от Червената армия. Разразява се истинска истерия, събрани са до 340 000 подписа и страстите се нажежават неимоверно. За безродния характер на "акцията" особено показателно е изказването на неизвестен комунистически симпатизант, който в частен разговор с дипломат на Москва заявява, че се надява в най-скоро

България да влезе в състава на СССР

като поредната "съветска република". Както се казва - без коментар. Царят и правителството на Филов все пак устояват на натиска и отхвърлят предложението. Окупацията е отложена с четири години.

Към юни 1941 БКП наброява около 10 500 членове, а младежкото й поделение (РМС) - около 19 000. Ако към тях добавим подписалите се в полза на Соболевата акция, вероятно ще получим приблизителна картина за това колко са били привържениците на комунистическите идеи у нас.

БКП е била основно градска партия, като около 40% от членската й маса е била съсредоточена в София и Пловдив. В селата е имало предимно "меки" симпатизанти, мнозина от които са гравитирали около "лявото" БЗНС.

Както и да го погледнем, преди 9.9.1944 г. у нас е имало значителна прокомунистическа маса. При това ние въобще не сме били някакъв регионален лидер в това отношение. Изключително силни компартии е имало в Гърция и Югославия, да не говорим за Италия и Франция. Просто те са имали късмета да не бъдат "освободени".

Социалното неравенство

в "райска" България също се оказва благодатна почва за растежа на комунистическите идеи. Имало е немалко бедни, момчето-ратайче или слугинчето от село в богаташкия градски дом са били типични примери за тази неравнопоставеност. А има едно неписано правило, което гласи, че където има бедност, има и комунизъм.

И когато идва у нас Червената армия, никак не са малко тези, който прегръщат илюзията, че настъпва някаква нова епоха на гарантиран нормален живот и простичко човешко щастие, без драстично социално неравенство.

Именно затова веднага след войната САЩ активират плана "Маршал" (и други подобни амбициозни проекти), където е възможно в Европа - за да повдигнат общото ниво на обществено благополучие.

И успяват - пълният хладилник побеждава марксистката утопия.

Русофилията

Днес говорим, че в България имало разделение по линия на това колко хора симпатизират на или не харесват Русия. За съжаление няма да ми стигне мястото да ви цитирам всички доклади, документи и спомени на чужденци, посетили Третото българско царство по различни причини през годините на войната, описващи невероятните мащаби на русофилията у нас, най-вече сред по-ниско образованите слоеве на населението.

Хората са си направо шокирани, изумени и даже обезверени, демек за какво да се борят за България, след като русолюбието тук е придобило направо епидемични размери. Няма как едно такова явление да не се превърне в подходяща среда за сравнително по-лесно асоцииране на инсталираната от Москва комунистическа власт с "Русията", "Дядо Иван" и "освободителите". Особено са объркани съюзниците ни в Тристранния пакт. На 31 март 1942 г. самият Хитлер заявява:

"И аз бях поразен, когато разбрах, че... населението на София ентусиазирано е посрещнало руски футболен отбор (1940 г.)". Факт е, че България е силно засегната от панславизма както на политическо, така и на сантиментално ниво. Тя е привлечена от Русия, макар и съветизирана.

Симпатиите на немалка част от българите към Съветския съюз правят впечатление дори и на обикновените

немски войници,

които пристигат у нас през март 1941 г., за да участват в балканската кампания на Хитлер. Един от есесовците от полка "Лайбщандарт Адолф Хитлер" си спомня: "Отново и отново чувахме скандирания от тълпата: "Поздравете Съветска Русия и Бяло море". Накарахме някой да ни обясни значението: българите са приятелски настроени към руснаците откакто руският цар е освободил България от турско владичество през 1878 г. Тази традиционна руско-българска дружба е пренесена и към Съветския съюз. "Бяло море" означаваше Егейско море, хилядолетната мечта за българска империя. Предстоеше да стигнем бреговете му в предстоящата кампания."Джордж Рендъл, последният британски предвоенен посланик у нас, е съгласен с тези твърдения: "Когато се върнах в България, няколко дена преди избухването на войната, аз установих, че нечестивият алианс между Германия и Русия (пактът Молотов - Рибентроп, август 1939 г.) е имал наелектризиращ ефект. 80% от българите бяха фанатично проруски настроени, без да се вълнуват от моментната политическа окраска на Русия. Чак след действителната окупация на България от руските войски в края на Втората световна война тези проруски настроения започнаха сериозно да се разклащат. 

Управниците

Притесненията дали даден външнополитически ход е правилен, не парализират родните политици само в наши дни. Като чета военновременните документи, започвам все по-ясно да осъзнавам, че

страхът и снишаването доминират изцяло българската външна политика през последните 103 години. Сякаш Митрофанова, Газпром и Паметникът на Съветската армия винаги са били тук и никога не са си тръгвали, а само са преминавали от едно физическо състояние в друго. Протоколите, стенограмите и докладите на немски и съветски дипломати и военни показват истинското лице на разни български политици, които днес у нас някои възхваляват като "смели опозиционери" и "жертви на Народния съд", като жалки подмазвачи и слагачи, търсещи начин да се присламчат към подходящия за момента тренд. Като ги четях, умирах от срам, въпреки че са минали около 80 години оттогава. Особено активно в опитите си за сближаване със СССР е правителството на Кьосеиванов. Български министри и посланици се надпреварват кой ще се подмаже повече на Сталиновите дипломати, а сервилниченето им не знае граници. Стига се дотам, че към края на 1939 г. Гърция сериозно се притеснява, че българите ще използват СССР като инструмент за решаване на териториалните си претенции. Още през август 1939 г. група от 21 родни депутати лети до Москва, а небезизвестният Стойчо Мошанов, който пет години по-късно собственоръчно ще провали преговорите за мир със западните съюзници в Кайро, изявява желание да пътува сам и

“да се срещне със съветски държавни дейци”

На 15 септември с.г. Кьосеиванов не само изразява задоволството си от пакта Молотов - Рибентроп, но заявява на посланика на Москва, че "е радостен, че СССР не ни забравя, защото... ние (българите), сега сме като сираци, загубили и майка, и баща". Еуфорията от сближаването с Москва, била тя фалшива или искрена, не спира да се лее от устите на български висши чиновници и през следващите месеци.

На 18 декември 1939 г. тогавашният министър на финансите Добри Божилов уверява съветския посланик, че "българският народ с възторг приема" предстоящото сключване на търговска спогодба.

На 16 март 1940 г. пък външният министър Иван Попов отново се позовава на българския народ, заявявайки на посланика, че "с голямо удовлетворение" е посрещнато поражението на Финландия в Зимната война със СССР. Не пропуска и да посочи и "истинските подпалвачи на конфликта" - Англия и Франция. Поредицата позорни изказвания продължава и посланикът ни в Анкара Киров, който на 20 юни 1940 г. уверява съветския си колега, че "щяло да бъде много хубаво, ако СССР разреши (в своя полза) бесарабския въпрос", а също така, че се надява след неизбежната германска победа проливите да минат под частичен съветски контрол, а Турция да се свие до размер на "малка азиатска държава".

Използвайки мекушавостта на българските власти, през 1940 г. Сталин предприема тотална

кампания за промиване на съзнанието

на народа ни. Масово се разпространяват пропагандни брошури, а в книжарниците се продават отпечатани в Москва съчинения на Маркс, Енгелс и Ленин. Ежедневно се пласират до 10 хил. бройки на официозния вестник "Известия", а в рамките на същата календарна година в киносалоните са показани 45 съветски игрални филма. Само здравият разум, проявен от Богдан Филов, министър на образованието, предотвратява появяването на руски училища у нас. При всички изброени факти, чудно ли е тогава, че още през 1940 г.

Сталин започва да ни счита за част от своя сфера на влияние, използва пристанищата ни за износ на петрол за Хитлер и иска да вкара свои войски тук, за да напада Дарданелите? Накратко, Сталин е знаел, че ако дойде у нас, няма да срещне съпротива, а само нагаждачи.