Малцина знаят, че като ученик Апостол Карамитев е бил сгоден за своя съученичка от гимназията в Бургас. Магда спечелила сърцето му с чар и духовно обаяние - “дъхаща на скромност, доброта и нежност, облечена най-изискано за времето въпреки следвоенния период”, описвал я е писателят Станко Михайлов.

Двамата открили чувствата си един пред друг на ученическа екскурзия до Рим, а след като завършили, се сгодили, за да са спокойни родителите им.

Макар и да бил отличен ученик, италианската му диплома е пречка за него в казармата. Там служи като артилерист и има идея да го направят офицер, но става ясно, че не може един възпитаник на училище на фашистка Италия да служи вярно на родината, която ще строи комунизъм. Когато се уволнява от казармата, само след няколко месеца е мобилизиран отново и участва в първата фаза на Отечествената война. От това време му остават само лошият спомен и неприятният белег на десния крак от силния ритник на един артилерийски кон.

По настояване на баща си бъдещата звезда записва право в Софийския университет, а Магда отива на санаториум, защото имала слаби дробове. Двамата си пишат писма с планове как ще заживеят заедно в столицата.

Междувременно Чочо решава да си опита късмета в Театралната школа и да преначертае бъдещето си.

Сам се подготвя за изпитите, а след това го е страх да потърси името си в списъците с приетите кандидати, затова спира случайна жена на улицата и я моли да провери вместо него. Щом чува от нея, че името му е сред първите, хуква по улиците, полудял от щастие.

Всичко от този ден си идва на мястото за него, признава самият Карамитев пред Севелина Гьорова в книга портрет за него. И това усещане му остава за цял живот. Всичко друго, което прави извън изкуството, намира за пропиляно време.

Попада в класа на Стефан Сърчаджиев, а втората година учи при Боян Дановски.

С Магда заживяват заедно в квартира зад Женския пазар и на фона на скромната стаичка са щастливи заедно, само че приказката им приключва. Хубавата бургазлийка почива. Според разкази на техни познати фаталният край бил предизвикан от приятелско коварство. Една история твърди, че актьорът Георги Попов-Попето признал на Апостол, че също е влюбен в неговата красива годеница, което провокирало неистовата ревност на бургазлията. Един ден той си събрал багажа и си тръгнал, а мъката по него изострила туберкулозата на Магда, която не след дълго си отишла. Според друга история, разказана от Станко Михайлов, с наближаването на сватбата актьорът започвал да осъзнава, че не желае да се бракува. Само че Магда била толкова добра и мила, че нямало за какво да се хване, за да се разделят.

Така с Попето измислили план Апостол трябвало да излезе по работа, а Попето да остане при Магда уж за компания, като без нейно знание заключи вратата на къщата. После Чочо да се върне и да ги завари заключени, като направи оправдана сцена на ревност и има повод да си стегне куфара. Така и направили, а това съкрушило Магда, която издъхнала не след дълго.

Каква доза е истината в тази история, не може да се каже 100%.

Факт е, че през своята кариера много бързо Карамитев става блян за нежния пол. Жените просто полудяват по него. Планини от писма с любовни откровения се трупали в Народния театър за него. Легендата разказва, че той дал писмените въздишки по своята особа на поета Николай Лилиев, който пожелал да почерпи вдъхновение от тях, но получил инфаркт, докато ги четял.

***

Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпът на Вселената и че светът не се върти около мене.

Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее. И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде може би само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре, може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка - но и това е живот, това е може би предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели от хората, да го върнем на хората... за да, както е казал поетът: “за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори...”. (Апостол Карамитев)