Никой не дава шанс на Андрей Станев да развие проекта си

Човечеството открай време е било разделяно - на мъже и жени, на леви и десни, на вярващи и невярващи в идеята за вечния двигател. Лъсват милиарди подигравателни усмивки срещу усилията на Леонардо да Винчи, отец Матей Преображенски, Андрей Станев...

Кой е пък този последният? Нека го наречем с Чудомировото "нашенец". За мен бай Андрей ще остане незабравим, тъй като стана герой на първия ми опит в професионалната журналистика. Беше лятото на 1988 г., срещнахме се

в казанлъшкия Арсенал,

който тогава се наричаше машиностроителен комбинат "Фридрих Енгелс". За да говорим на спокойствие, се качихме на покрива на едно от производствените халета.

Привържениците на популярната теория за прераждането биха открили добра храна в биографията на Андрей Станев. Още като юноша в родното си село Едрево, Казанлъшко, Андрей конструира махолет – без да е чувал някога за подобната

Леонардова машинария

Енциклопедичните му интереси го подтикват да завърши три висши образования. Е, никога не е рисувал, но затова пък като младеж е обладан от идеята "перпетуум-мобиле". Така започва неговият път нагоре по стръмнината, която той нарича своя голгота и която става смисъл на живота му и негова съдба.

От първите му ренесансово наивни механични модели до идеята за инверсионен топлинен двигател са 30 години мъчително изкачване.

По принцип двигателят на Андрей Станев е далечен братовчед на топлинната машина, при която се използва цикълът на Карно.

Златното зрънце, което лежи в основата на всичко, са недооценените следствия от Закона на Гибс, чиято същност е приблизително следната: "Електроенергията, необходима за електролизното разлагане на определено количество електролит (в случая – вода), не зависи от налягането, при което се извършва електролизата, тоест с единица количество електроенергия можем да разградим водата и при налягане 1 атмосфера, но и при 500 атмосфери".

Сгъстените при такова налягане кислород и водород се разширяват

обемно. После тези газове се съединяват невзривно в специално устройство, което генерира електрически ток.

Получава се и вода – цикълът се затваря. Това е идеалният модел на машината, но в реални условия тя ще работи не повече от един цикъл поради енергийните загуби. За компенсирането им и за да работи тя неограничен брой цикли, се използва част от взетата топлинна енергия от околната среда при разширяване на газовете, а останалата част отива за извършване на полезна работа.

За непредубедения ум всичко това изглежда приемливо и напълно възможно. Но ако към този проект залепим етикета "перпетуум-мобиле", който сам по себе си има дъх на ерес и налудничавост за консервативно мислещите? Тогава започва ходенето по мъките: безнадеждното обикаляне по инстанции и академични капацитети, унищожителните отрицателни рецензии една след друга – повече от 20.

"Ако моделът на движещата се и

вечно възпроизвеждаща

се жива природа,

която използва за това си движение енергията на слънцето, може да се нарече "перпетуум-мобиле", аз съм съгласен така да нарека и моя двигател", казваше Андрей Станев.

Но една среща променя много неща. Една среща, която за Андрей е почти успех. Директорът на ИНРА дава съгласието си да му бъдат отпуснати 10 хил. лв. за експериментиране, при положение че намери предприятие, което да поеме режийните разноски. И ето – комбинат "Фридрих Енгелс" се съгласява да отпусне 14 000 лв.

Започва трескава работа с неугасен от изпитанията ентусиазъм. Обмисляният толкова години двигател започва да добива плът. Централната лаборатория по електрохимични източници на ток в София трябва да осигури генератора, произвеждащ ток за сметка на съединяването на кислорода с водорода. Но поредицата от молби и писма остава без отговор.

“Цитаделата" е безмълвна –

някакъв зъл магьосник с вълшебна думичка е вкаменил съответните длъжностни лица. Само че думичката не е "абракадабра", а "перпетуум-мобиле". Да, в централната лаборатория въобще не разглеждат молби, отнасящи се до разни вечни двигатели. И работата спира дотук. Определеният от ИНРА срок изтича, а моделът на двигателя не е завършен.

И докато победителите никой не ги съди, непобедилите всеки може да нахока. От колеги и началници, отвсякъде го засипват с "Разпни го!" под формата на подигравки и наказания по административна и партийна линия. Човекът, опитал се да надскочи сянката си, е поставен на мястото му.

"Деля хората на две групи – едните не ми вярват и се опитват да ми пречат, а другите не ми вярват, но поне не ми се месят. Надявам се ти да си от вторите!" Завинаги запомних горчивите думи на бай Андрей. И се опитах да стана от третата група – на тези, които подкрепят не само неговия вечен двигател, но и всеки откривателски порив.