"168 часа" продължава поредицата от исторически материали и интервюта, посветени на близкото минало, които имат за цел да осветлят някои от най-интимните тайни на тоталитарния режим. За тях разказва Дамян Дамянов, син на Райко Дамянов, който е виден функционер от годините на социализма у нас. Роденият през 1903 г. в село Гиргини, Габровско, политик е бил член на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на ЦК на БКП, първи зам.-председател на Министерския съвет, а като председател на Президиума на НС според тогавашната конституция - дори и държавен глава на НРБ от 1950 до 1954 г.
Синът му Дамян е магистър по философия, завършил е и история. Още като дете е прекарвал времето си със семейството на Тодор Живков и има огромен запас от автентични спомени. Самият той дълги години е работил в Института по философия към БАН, бил е съветник на двама министри на културата след 10 ноември, но през 90-те години губи не само работата, а дори и жилището си в центъра на София.

Разривът с Китай е първото му изпитание за вярност към Кремъл

За Тодор Живков е писано много, но малко от авторите се спират на действията му като държавен глава във външната политика на България.

И макар за всички да е ясно, че тя е била диктувана или поне

напълно

съгласувана с Москва,

в същото време някои неизвестни факти говорят, че понякога връзката е била обратима и самият Живков е успявал дори да повлияе на суперсилата. И то даже по отношение на такива важни въпроси като нахлуването с военна сила в Унгария и Чехословакия. За тези

важни, но

слабо известни детайли

пред "168 часа" разказва Дамян Дамянов, който е син на Райко Дамянов - виден комунистически функционер, който дълги години е заемал едни от най-важните постове в ръководството на БКП и НРБ.

По негови спомени в началото като дясна ръка на Вълко Червенков Живков прави всичко възможно да впечатли и да спечели благоволението на руснаците на всяка цена. Затова той е един от главните инициатори за публичното заклеймяване на низвергнатия от Съветите Трайчо Костов.

По това време бъдещият генерален секретар ръководи софийската организация на БКП, а от 27 май до 28 октомври 1949 г. е и председател на Столичния градски народен съвет. Като член на Централния комитет той участва във всички етапи на кампанията и става първият партиен функционер,

поискал публично смъртно наказание

за "предателя" Трайчо Костов, което няма как да не е било забелязано в Москва. И наистина неговият шанс идва със смъртта на Сталин.

Безценно свидетелство за временното объркване у нас след кончината на "бащата на народите", от което се възползва Живков, ни е оставил писателят Георги Марков:

"Само няколко дни след смъртта на диктатора вълненията поне на повърхността стихнаха. Явно беше, че нищо не се е променило. Сталин си отиде, но сталинизмът оставаше непокътнат. Ако имаше промяна, тя беше твърде далече и може би твърде бавна. Сталин продължаваше да ни гледа от всяка стена с присвити очи, да ни преследва с присъствието си, да ни натрапва студения си дъх. На заседание един другар от района каза с предпазлив оптимизъм: “Другарят Сталин си отиде, но ние

имаме другаря Лаврентий

Павлович Берия”

Това беше многозначително напомняне, защото наскоро името на Берия започна да се споменава редом с името на Маленков и Молотов" (Георги Марков - "Задочни репортажи").

Както е известно, след това кратко междуцарствие Берия е арестуван и убит, а в крайна сметка неочаквано за някои на върха се изкачва Никита Хрушчов, когото мнозина преди това са подценявали заради пренебрежителното отношение на Сталин към него.

"Баща ми винаги се е изказвал добре за отношението на Сталин към нашите делегации - разказва Дамянов. - За него винаги казваше: "Той беше толкова мил с нас", тоест за този, който е послушен, има папкане и музикална програма". Но след смъртта му баща ми отива на едно от посещенията си при Никита Хрушчов в Москва. Тогава приемникът на Сталин го води в едно странично помещение с камина, в която навремето по традиция са поставяли огромните подслушвателни устройства и го пита на четири очи: "Кажете сега, другарю Дамянов, как оценявате работата на българските другари в Политбюро. Имате ли някакви забележки към някого?". Баща ми не искал да засегне никого от колегите си и затова обяснил, че у нас всички решения се вземат с общо съгласие, вземат се колективно и затова не може да обсъжда конкретно поведението на отделните си другари във върха. Но Хрушчов продължил настоятелно да го притиска:

“И за другаря Живков ли нямате забележки?”

Баща ми отново отговорил уклончиво и Хрушчов останал недоволен, като го смъмрил, че "някак си не споделяте с нас" и не е очаквал от него такава липса на критично мнение."

Все пак според предварителните си планове съветското ръководство сваля сталиниста Червенков и явно утвърждава Живков на възловите постове у нас. И тогава идва време той да докаже на полето на международната политика, че неслучайно е спечелил доверието им. Поводът е, когато през юли-август 1960 г. в Москва се провежда международна среща на братските компартии от цял свят.

"На този форум водач на китайската делегация е Дън Сяопин, а Хрушчов не може да излезе и да критикува директно китайците - разказва Дамянов. - Затова се обръща към Тодор Живков, това го знам със сигурност и мога да го документирам, и казва: "Другарю Живков, искам основния доклад да го изнесете вие. Да критикувате Албанската партия на труда, да критикувате китайците и да изтъкнете, че само ние можем да водим комунистите в света." Идеята е те да бъдат подчинени на съветската политика и Москва да запази водещата си роля в световното комунистическо движение. Живков се съгласява, но също така извиква баща ми Райко Дамянов и заедно му казват: "Чакайте, другарю Хрушчов, ние сме много бедни!", и използва случая да му поиска финансова помощ. Наистина изнася доклада, но България получава и 350 млн. златни рубли като помощ."

По този начин Живков чрез унищожителната

си реч

пръв става причина за сериозния разрив с КНР. Но от това, разбира се, за дълги години фатално са пострадали оношенията ни с огромната азиатска държава.

"След този акт на безпределна вярност вече Хрушчов го взема със себе си на кораба за срещата на ООН и там окончателно се сближават - продължава Дамянов. - Любопитното е, че когато Тодор Живков отива на посещение в Китай чак през 1987 г., се вижда отново с Дън Сяопин. Тогава на двустранната среща в Пекин китайският ръководител не пропуска да го жегне: "Видяхте ли, другарю Живков, че пак опряхте до нас?".

Вероятно заради това и баща ми, който беше ходил като държавен глава на гости в китайската столица, често казваше, че трябва да се съобразяваме с техния опит, защото китайците са стара култура и са много мъдри."