Когато изкрещях “Хайде”, гавазите насочиха ютиите си към нас

Много обичах да ходя до Пловдив. По онова време там властваше и деребействаше Дража Вълчева. Беше се издигнала до висините на управлението много бързо и неочаквано. Беше секретар на окръжния комитет на партията. Злите езици говореха, че обслужвала орално членове на политбюро. Най-вече Бай Тошо.

Как да не се издигне тогава? Иначе имах много приятели там, а и градът имаше някаква собствена атмосфера. В София бяха затворили повечето уютни кръчми и кръчмета и бяха построили сума ти обширни и скучни заведения, които приличаха на аквариуми. Софиянци така и ги наричаха.

В Пловдив бях отишъл за няколко дни и вечерта бяхме заседнали в една приятна кръчма с една още по-приятна компания.

Случайно, а може би не случайно, бях седнал до една девойка. За първи път я виждах и много я харесах. А най-хубавото беше, че и тя ме хареса, и то без никакви условности и задръжки. Все едно, че се познавахме от години. Пръстите на ръцете ни много често се допираха и се преплитаха спонтанно, а краката ни така се притискаха един в друг, все едно, че искаха да си разменят местата.

Беше ми толкова приятно, че въобще не се замислях какво мога да й предложа, когато вечерта свърши. Да я заведа в хотел, в онези години беше немислимо. Да взема ключа от гората не ставаше някак.

Беше ноември и вече много студено, а момиче на нейната възраст нямаше как да живее в самостоятелна квартира. Бяха затворили вече ресторанта и ние вървяхме по улицата прегърнати и мълчаливи. По едно време неочаквано тя ме попита:

– А не искаш ли да отидем у нас, вкъщи? (Искам! Как да не искам!) – това в скобите не са мои думи, а мои мисли. Погледнах я учудено и с надежда.

– Имам самостоятелна стая. (А защо не казваш досега, мама му стара!) – и преди да изразя радостта си словесно, тя продължи:

– Има обаче една опасност! Голяма опасност!

– Каква опасност?

– Баща ми!..... Спи в съседната стая. С майка ми. Ако ни хване, ще ни заколи! Наистина ще ни заколи!

– Как така ще ни заколи?

– С нож, може и с брадва.

– Не може да бъде.

– Може! Може! Той е луд. Когато побеснее... Страх ли те е? Ако те е страх, да не...

– Не, не ме е страх!

Никога не съм допускал, че съм толкова храбър, а може би в определени моменти хората се променят. Стигнахме до тях. Минахме през една миниатюрна градинка. Тя отключи внимателно външната врата и се заизкачвахме по една дървена стълба. Долу беше кухнята, а на горния етаж беше нейната спалня и стаята на майка й и на баща й.

Да ви кажа, да знаете. Когато трябва да се качвате тихо по дървена стълба, вървете от края, не в средата. В средата скърца. И така ние, вървяхме от края внимателно един след друг, но въпреки това от време на време поскърцваше. Спирахме. Ослушвахме се. Пак продължавахме. Бравата на нейната стая заяде. Изщрака. Ние пак замръзнахме. Може би минута, две. Знам ли? Никакъв шум. Влязохме в нейната стая. Бавно. Внимателно.

Стигнахме до кревата. Свлякохме се на него

и нещо... изпука. Замряхме. Тя сложи ухо на стената. Креватът на баща й беше от другата страна на стената. Никаква реакция.Тихо. Почнахме да се събличаме, но телата и крайниците ни така се бяха оплели, че беше много трудно. Колкото и да се мъчех, крачолът на панталона ми остана да виси на единия ми крак. Но в този момент кой да му мисли?

Започнахме бавно да проникваме един в друг. Силната възбуда започна да набъбва и да ни обсебва. (Е, този глагол никога досега не бях използвал). Дишането ни се учести и стана по-шумно. Пак замряхме. Ухото до стената. Оттатък всичко беше тихо. Кратка пауза и отново “ескадроните летят”... Аз вече не можех да въздържам свистенето на гърдите си. А и тя вероятно беше забравила за страшния си баща. Вихърът на танца ни отново се завъртя и пак замряхме за момент, и пак ухото до стената, тишина, и отново. Усещах как моята възбуда така нараства, че всеки момент ще изригна. Тогава тя прошепна:

– Много те моля, Джеки, мили, много те моля!

– Кажи! Кажи!

– Искам. Искам! Много те моля, искам да свършим заедно. Изчакай! Искаш ли?

– Искам! Искам!

– Задръж! Аз ще ти кажа "хайде". Ще ти кажа „хайде”, когато...

И ние продължихме да се движим един в друг. Опитвах се да се въздържа, но едва успявах. И в този момент нейният вик процепи тишината и ми продъни ушите:

– Х А Й Д Е!

От силния звук една картина се откачи

от стената

Падна на земята и стъклото й се счупи с трясък.

Сигурно се питате какво стана с баща й? Ами него го нямаше. Същия ден получил съобщение, че майка му получила криза и заедно с жена си заминали до съседното село. Естествено, бяха оставили и голяма бележка на масата в нейната стая, но ние като влязохме, по разбираеми причини не светнахме лампата.

Много години по-късно – може би три или пет, знам ли – бяхме с приятели в Пловдив и заседнахме в “Алафрангите”. На двора, разбира се, беше лято. А дворът беше прекрасен. Наричаха го атриума, въпреки че фонтан нямаше.

Покрит с калдъръм, а между едрите камъни, лъснати от времето, растеше трева и тук–там жълти глухарчета. Отстрани имаше висок дувар – целият обрасъл с бръшлян и орлов нокът. Всичко си беше така, както си е било преди 100 или 200 години. Да, ама не!

До миналата година масите бяха дъбови, доста потъмнели от времето и на места леко напукани. Наскоро бяха назначили нов управител и той беше изхвърлил дъбовите маси и ги беше заменил с нови гетинаксови. Пак късмет, че не беше асфалтирал калдъръма.

Та седяхме си ние с приятелите и се веселяхме. Не, онова момиче не беше с нас. То ме беше забравило вероятно. Аз обаче, да ви кажа честно, не бях я забравил. Даже в момента

започнах да разказвам историята с нейния кръвожаден баща

Тъкмо бяхме стигнали вече до кревата и се опитвахме да се съблечем. От другите маси поглеждаха учудено и с любопитство към нас, защото допреди минута постоянно избухвахме в смях на някаква глупост, а сега бяхме притихнали. А аз нарочно говорех все по-тихо и по-тихо, вече почти шепнех, за да има силен контраст, когато изкрещя “ХАЙДЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!”. И вече почти бях стигнал до кулминацията, когато в заведението влезе... Кой? Дража Вълчева.

Водеше двама чужденци, а ги бяха заобиколили 5–6 мускулести гавази, естествено, с ютии под мишницата. А аз бях стигнал до финала на историята и изкрещях неистово: “ХАЙДЕЕЕЕЕЕЕ!” Гавазите подскочиха стреснати, наизвадиха ютиите и ги насочиха към нас.

Каква глупост! Каква глупост от моя страна. Че те можеха като нищо да ни отстрелят, а след това даже нямаше и да ги порицаят. А можеше да им дадат и награда.