Мемориалът на загиналите воини от Първи и Шести пехотен полк в центъра на София е бил единственото място за поклонение на близките им

Премахването на мемориала 1300 години България пред НДК справедливо повдигна въпроса за възстановяването на войнишкия паметник, посветен на падналите в защита на отечеството български воини.

На стените, издигнати през 1934 г. и проектирани от арх. Обретенов под формата на буквата П, са изписани над 3000 имена на загиналите във войните от 1912, 1913 и 1915-1918 (Балканска война, Междусъюзническа война, Първа световна война) от двата полка, които са се намирали в района - Първи софийски пехотен и Шести търновски пехотен.

От загиналите във войните огромното мнозинство не са имали гроб, който близките да почитат. Именно като

заместител на далечните и несъществуващи гробове

служели войнишките паметници.

Трите сгради на казармите на Първи и Шести полк са били разположени на мястото, където днес се издига НДК. Когато започва подготовката за честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава, комунистическото ръководство решава, че тъкмо това място е най-подходящо да се издигне грандоманската сграда на Народния дворец на културата и паметник, посветен на знаменития юбилей.

През 1980 г. е съборен при строителството на комплекса НДК и на мястото му е изграден странният монумент "1300 години България", а столицата ни остава един от малкото градове в страната без български войнишки паметник. След това детайлите с черните гранитни плочи са описани и прибрани в складовете на Института за паметниците на културата. Въпреки това още тогава е взето решение мемориалът да бъде подновен, но на друго място.

"Държа да се възстановят паметниците на Първи пехотен софийски и Шести пехотен търновски полк - категоричен е военният историк доц. Георги Кокеров - Там са били казармите на тези полкове. На тези плочи са изписани загиналите от тези войскови подразделения - всички офицери, подофицери и войници.

Не беше просто паметник,

а свято място

И хората така го смятаха. Много софиянци и от Софийско имаха там близки, които са написани на паметника. Фактически те там ходеха да уважат и да се поклонят на своите родственици, които са загинали някъде по бойните полета на България."

В същото време историята на Първи софийски и Шести търновски полк, които са част от Желязната дивизия, е изпълнена с героизъм и саможертва пред Отечеството. Дивизията е една от легендарните български бойни части. В Балканската война тя се бие с турските войски при Люлебургаз, Гечкенли - Селиолу, Бунархисар и стига до Чаталджа.

В Междусъюзническата война I Софийска

бие сърбите към Ниш и се сражава с гърците по Струма

През първата световна война в Сърбия дивизията участва в Моравската операция, после в Косовската операция, след това превзема Лесковац и Пирот.

На Румънския фронт победният марш на дивизията започва с

участие в превземането на Тутраканската крепост

После на 15 октомври 1916 г. при Кубадин шопите прегазват на нож руските части. Няколко седмици по-късно полковете от дивизията преминават в тържествен марш по улиците на Букурещ.

През 1917 г. I Софийска е прехвърлена на Южния фронт, където след пробива при Добро поле и солунското примирие е предадена в плен. При този плен нито едно

полково знаме не попада у врага

Всички до едно са спасени с риск за живота на десетки офицери, които го крият под дрехите, във възглавнците си, в тайници и хралупи и след бягства и нощни пеши преходи успяват да върнат всички знамена непокътнати в двореца.

Бурната история на двата полка има своите звездни моменти.

"В Балканските войни Първа пехотна софийска или Желязната дивизия участва в действията на Първа армия при Петра, Селиолу, а също и при операциите на Трета армия като превземането на Люлебургаз и Бунархисар - разказва още Кокеров. - След това през Първата световна част от дивизията воюва и на Добруджанския фронт през 1916 г. Ония българи са били други, различни от нас."

Че моралът и дисциплината тогава са били на съвсем друго ниво

свидетелстват и близки на служещите в двата полка

"Прадядо ми Петър Петрунов е бил командир на Шести търновски пехотен полк, известно е, че той е в рамките на преславната Девета желязна дивизия, разказва пред "168 часа" Бисера Колева от София. - За дядо Петър вкъщи винаги се говореше с огромно уважение и респект. Той е бил известен с прословутото си чувство за чест и достойнство, огромен патриотизъм и родолюбие. За него, доколкото помня от баба ми Катя Букурещлиева - неговата любима дъщеря, за дядо Петър любовта към родината винаги е минавала през уважението и респекта към родната армия. Той е бил юнкер, после е завършил военна академия в Одеса, а след това и генералщабна академия в София, когато са го готвили за генерал. За съжаление умира няколко дни преди да бъде произведен в този най-висш чин. Дядо Петър е спазвал един характерен код на честта, който може да бъде формулиран най-кратко така: преклонение и жертвоготовност пред Отечеството, грижа и любов към семейството и отговорност пред образованието и възпитанието на децата.

Когато баба ми ме водеше в градинката на Шести пехотен полк (известна като градинката на Патриарха), тя ми показваше останалите сгради на казармите и казваше: Тука беше полкът на дядо ти, а 200 м по-нагоре беше нашата къща. Освен децата и семейството той е имал и други две любими същества - коня, който се казвал Буцефал и немската овчарка Цезар. На стените на загиналите стоеше името на другия ми прадядо - Андрей Букурещлиев, както и вуйчото на баба ми - Христо Петрунов."

Запазени са и многобройни свидетелства за бойните подвизи

на двата полка

В книгата си "Един от Първа дивизия" Георги Георгиев описва по един прекрасен начин какъв е бил духът на служещите в онези години. Тя е издадена 7 пъти преди 9 септември 1944 г. и забранена след това.

Ето как той описва спомените си от влизането на дивзията в Букурещ по време на Първата световна война:

"Събираме се. И всички пехотинци, артилеристи и пионери образуваме голяма сборна дружина, начело със знамето, с музиката на първи полк.

Великолепна дружина, в която са представени всички роти на Славната, всички батареи.

- Ходом, юнаци! Никой няма да избързва! Това е Букурещ, ще минаваме по улици. Да не мисли някой, че пак има нещо да превземаме!

И тръгна тая славна дружина, тая славна дивизия, желязната, първата!

Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.

Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца.

Виждате ли сега българския войник?

Може да няма гащи. Но победи!

Може да носи съдрани панталони. Но победи!

Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!

Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят.

Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.

И все пак вие ни сочите една хартия.

Ние ви сочим сто победи!

Ние, първа дивизия! Желязната! Славната!

Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!"

Авторът описва и друг малко известен епизод от Първата световна война. Става дума за подвига на един герой от село Богданлия, Софийско, който също воюва в състава на Първа пехотна софийска дивизия. Загива по време на Първата Световна война в боевете срещу руснаци и румънци при Коман-Букурещ като картечар, прикривайки оттеглянето на другарите си, и макар и ранен, ликвидира над триста вражески войници.

Ето какво пише за него Георги Георгиев в спомените си:

"На 30 ноември 1916 г., Първи полк настъпва към Коман-Букурещ. Той е на десния фланг на дивизията. Пратените патрули не могат да влязат във връзка с частите вдясно. Дяснофланговата рота е излязла много напред. Патрулите й донасят за гъсти руски маси, които настъпват.

Върху ротата се изсипва смъртоносна градушка

В мрачният ден оттекват зловещо пръскащите се в гората снаряди.

Патрулите докладват, че руснаците са натъкнали щиковете си. Славният командир на Първи полк подполковник Велизар Лазаров от София заповядва ротата да се оттегли на общата полкова линия.

Оттеглят се войниците. Оттеглят се подофицерите и офицерите. Оттегля се и една картечница. Само другарката и остава. До нея е застанал подофицераСава Геров- шоп от село Богданлия.

- Хайде, господин старши - подемат войниците.

- Хайде, Сава - заповядват офицерите.

Но старшията Сава не мърда. Макар и ранен не се отдръпна по-рано. Не се отдръпва и сега.

- Вие вървете аз ще остана!

Прегърнал картечницата той натиска спусъка. Под мощното и прикритие нашите се изтеглят. Зад тях се чува непрекъснатото злокобно тракане. Може би

това са последните минути на картечницата

Но тя все още трака. Звука отслабва. Тракането разредява. Звука отмира. Денят отмира.

Когато на другият ден полкът и дивизията се понасят победоносно напред и ротата достига познатите места, намират и Сава и картечницата. Пред тях триста руски трупа. До картечницата нито един патрон.

Но до нея като верен страж лежи падналият защитник.

За всички картината е ясна - дал и последният си изстрел не е направил и опит да се спаси. Дочакал е руснаците, които са го заобиколили от всички страни и са го вдигнали на щиковете си!

Сава Геров е гордост не само за Първи полк!

Той е гордост и за всички полкове от Първа дивизия!

Защото Сава Геров е самата Първа дивизия!"