Първоначално качват в автомобила две едри немкини, но чужденките надделяват и така се спасяват 

Полк. Сава Динев държи треперещите ръце на терориста, за да не изпусне шплентовете на гранатите

Ченгето към тримата похитители: Тръгнете ли, ще се видим в ада! 

След като през 1984 г. Политбюро взема решение за принудителната смяна на имената на българските мюсюлмани, започват размирици. На 29 май 1989 г. Тодор Живков обявява началото на Голямата екскурзия. В изявление, излъчено от БНТ и БНР, той подчертава българския произход на сънародниците ни и им дава правото да напуснат България временно или завинаги. На 3 юни 1989 г. Турция отваря границата си и между 300 и 400 хил. души се устремяват натам. Четири дни по-късно на среща с политическия елит Живков обявява, че това е довело до край на бунтовете и размириците.

Eдна от най-бруталните форми на протест тогава е отвличането на две деца през 1987 г. По този повод годишнината от тези събития, през март 2021 г. потърсихме полк. Сава Денев, участвал в разследването. За съжаление той почина месец след интервюто на 80-годишна възраст.

- Полк. Денев, вие сте участвали в операцията по спасяването на отвлечените от български турци деца. Бихте ли разказали за този случай.

- Ръководител на групата за отвличане е д-р Никола Николов, ветеринарен лекар, неговият син Орлин и техният приятел Невен. Те решават да отвлекат заложници и с тях да пресекат турската граница. Първият им опит е като качват на автостоп две немкини - туристки, но те били по-едри и тримата мъже се отказват.

- Стълкновения ли е имало?

- Оставили са ги на един къмпинг и са се прибрали обратно в селото си Чернолик, Силистренско. След това правят втори опит. Използват, че пред хотел "Интернационал" в Златни пясъци

спира автобус

с деца

от Чехия, които идват на почивка в България. Решават, след като децата слязат от автобуса, да взривят наблизо две гранати и в суматохата да отвлекат две деца, да ги качат насила в своята кола и да тръгнат към Турция. Орлин обаче се уплашил и така се проваля и този опит. Така се стига до ситуацията в Добрич, където срещат две момченца - едното на 12, а другото на 14 г. - и им казват, че ще ги заведат на разходка; пред хотел "Интернационал" в Златни пясъци, за да привлекат вниманието на нашите служби, започнали да хвърлят позиви, пари, скъсаните си паспорти и да крещят, но хората не им обърнали внимание. Мислели че се снима филм. Чак когато метнали и взривили 2 гранати, органите на МВР им обръщат внимание и ги блокират пред хотела. По решение на създадения щаб аз бях определен да установя контакт с тях като официален представител на службите на МВР.

- Те ли поискаха такъв контакт?

- Да, те поискаха такъв контакт. Пред създадения щаб за решаване на проблема аз казах, че тъй като отговарям по линия на терора в Окръжното управление, съм длъжен аз да отида. Те одобриха това и ми възложиха тази задача. Взех мегафона, отидох до колата и им казах, че аз представлявам МВР, че съм без оръжие и ще отида да разговарям с тях. Те се съгласиха и ме допуснаха. Когато стигнах до колата, понеже беше горещо и те бяха на слънце, първо предложих да се преместят на сянка. Започнахме един нормален разговор,

попитах ги

какво искат

Те видяха, че не съм враждебно настроен и си предявиха своите искания. Дадоха ми една от гранатите и казаха, че имат цял комплект. Аз им предложих безалкохолни напитки, вода, основно заради децата, но те отказаха, защото смятаха, че ще опитаме да ги отровим или да ги упоим. Тримата имаха само вода, нямаха никаква храна. Опитах да създам максимално близък контакт Първоначално мислехме, че децата са техни и че ги използват за случая, но когато проверихме имената им чрез колеги от Добрич, се оказа, че наистина това са българчета, излезли да купят хляб и не са се върнали вкъщи. Родителите им се тревожеха.

- Вероятно това е било голям шок, първо отвличане на деца в социалистическа България?

- Действително това бе така. От парчетата от гранатите имаше леко ранени туристи. Наоколо се бе събрала голяма тълпа, защото смятаха, че се снима филм. Предупредихме ги да се изтеглят. Трябваше да изведем колата и похитителите от Златни пясъци, защото в този ден част от туристите трябваше да си заминават с автобуси, а ние бяхме блокирали целия комплекс - никой не можеше да влиза и излиза. На място дойде зам.-министърът на вътрешните работи ген.-полк. Григор Шопов, който оглави ръководството на щаба. Беше информиран министърът на вътрешните работи, а след това бяха задействани Външно министерство и Военноморските сили. Трябваше да се наблюдава дали няма да се появят от турска страна плавателни средства.

- Знаехте ли как да действате в такава ситуация?

- Имахме предварителни планове как да реагираме при терористичен акт и всеки си изпълняваше задълженията. Бяхме тренирали подобни ситуации. В случая създадохме добра организация, не допуснахме паника. Все пак за първи път се отвличаха деца в страната.

- Как се чувствахте?

- Основната цел на МВР бе да се запази животът на децата. Затова не щурмувахме колата. Договорихме се с похитителите те да тръгнат към турската граница. Преди това ние ще попитаме Външно министерство на Турция дали ще разрешат чужди граждани да преминат през границата и да влязат на турска територия. Затова те се съгласиха да тръгнат в посока Бургас, като им казахме, че ще им организираме среща с представител на турското посолство. Гледахме да успокоим обстановката, защото те бяха напрегнати - държаха в ръцете си гранати с издърпани шплентове. След излизането от Варна, в района на село Приселци, спряхме и аз

успях да ги убедя да изхвърлят гранатите

с извадените шплентове, за да не би случайно да ги задействат.

Когато ги изхвърлиха, наблизо имаше една горичка, оттам изскочи едно жигули и с мръсна газ се изнесе от горичката в посока София. Горичката се използваше от влюбени двойки. След като ги изведохме от територията на Златни пясъци, поехме по стария крайбрежен път към Бургас и спряхме до Старо Оряхово на една бензиностанция. Казахме им, че там ще дойде представителят на турското посолство. В това време

установихме

контакт

с колеги от Силистра и Добрич. Взехме майката на д-р Николов и съпругата му, за да им направим среща. Имахме информация, че майката не е искала да тръгнат за Турция.

Докато ги чакахме на бензиностанцията, аз контактувах с тримата, за да им отвличам вниманието. Д-р Никола Николов ми разказа за себе си, за пчелина си. Обясни ми, че е много обиден, че са му сменили името.

Той е бил партиен член, а брат му е бил секретар на партийната организация в село Чернолик. И двамата са с висше образование. Думите му бяха: "Най-обидното е, че

аз работех за

тази държава,

за тази партия, а те ми смениха името!" Д-р Николов започнал да мисли за заминаване още през 1968 г., когато са прекъснали обучението на турски език в училищата със смесено население. Още тогава в него се зародила идеята да замине за Турция. 

- Полк. Денев, как бяха децата?

- Безкрайно уморени. На бензиностанцията, докато чакахме жената на д-р Николов и представителя на турското посолство, аз му предложих да освободят децата и аз да вляза като заложник при тях и с мен да стигнат до границата. Те обаче ми отказаха с думите: "Теб ще те прежалят, а по децата няма да смеят да стрелят".

- Всъщност вие не очаквахте истински представител на турското посолство, а човек на службите?

- Да, така е. Нашите колеги бяха подготвили кола с мним представител на турското посолство, но когато я прегледахме, установихме, че е

лошо

камуфлирана

и им предложихме да не правим този експеримент в този момент, а да се подготви нов по-добре камуфлиран автомобил с дипломатически знаци. В този момент дойдоха майката на д-р Николов и съпругата му. Те направиха опит да ги откажат от намеренията им, да освободят децата и да се приберат на село, но д-р Николов започна да им се кара и ги нахока. Той каза на съпругата си: "Разкарай се! Прибирай се! Братът на Орлин остава при теб, ние заминаваме". При това положение решихме да изтеглим близките на д-р Николов и да продължим да ги убеждаваме, че чакаме представител на турското посолство от София.

Баретите бяха вдигнати от София, идеята бе да направим засада и да ги неутрализираме, като основното бе да запазим живота на децата. Можеше всичко да правим, но те

трябваше да

останат живи

Прекарахме нощта пред бензиностанцията, за да чакаме мнимия представител на турското посолство. Към 3 часа сутринта обаче тримата казаха: "Тръгваме" и потеглиха, аз тръгнах след тях. Още на бензиностанцията се опитахме да сложим техника в колата им, за да слушаме какво си говорят, но не се получи. Когато вече бяхме към Бургас, преди летище Сарафово, спряхме. Казах им, че представителят на турското посолство ще дойде със самолет от София и ще кацне на летище Сарафово. Още в комплекс Златни пясъци им бяхме дали

радиостанция,

за да можем да се свързваме с тях. Когато наближихме летището, радиостанцията започна да прекъсва. Казах, че ще я сменим, и тогава сложихме техника в колата.

- В радиостанцията?

- Да, те също подозираха нещо и я бяха затрупали с дрехи, но бяхме поставили бръмбара в презрамката на радиостанцията, а тя не бе покрита с дрехи и можехме да слушаме всичко.

- Действието се развива на летището, нали?

- Не, ние бяхме спрели на известно разстояние от летището по пътя за Бургас. Там изчакахме кацането на няколко самолета, но накрая те се усетиха, че никой няма да дойде и пак казаха: "Тръгваме!". Поеха към Бургас, но там колегите бяха преградили входа и казаха, че няма да ги пуснат през града. И че трябва да заобиколим през "Меден рудник". Тримата отказаха, но аз ги убедих, че така ще е по-добре. Очевидно беше, че основният път е затворен. Моята кола тръгна първа, след мен те и след това останалите. Когато аз подминах един черен път за Бургас през нивите, те изненадващо свиха по него и започна американско преследване, всички с пълна газ поеха след тях, а аз останах последен. Беше като в екшън филмите. Похитителите влязоха в Бургас, минаха през основно кръстовище, без да спазват знаците.

Караха бясно

през целия град, докато накрая колегите успяха да ги спрат зад сградата на Окръжния комитет на партията. Това е едно малко площадче без изход и те нямаше как да не спрат. Нашите коли паркираха на разстояние от тях. Тримата не допуснаха никой да отиде при тях. Крещяха, че ще се взривят. Тъй като пристигнах последен, отидох при тях на бегом. Започнах да се карам с тях защо не изпълняват това, за което сме се разбрали.

- Можете ли да опишете какво видяхте?

- Орлин седеше на задната седалка, изпаднал в нервна криза, държи две гранати с изтеглени шплентове в ръцете си, които треперят, и крещи: "Не мога повече

да ги държа, ще ги изтърва"

Доктор Николов е на волана, а до него Невен, но всички са вцепенени. Седят и се чудят какво да правят.

- А децата?

- Децата се бяха сгушили на задната седалка. Орлин трепери. Аз им казах: "Вие какво правите? Ще се избиете!" Виждам, че Орлин всеки момент може да изпусне гранатите. Извиках на колегите да ми донесат вода. Дадох я на д-р Николов и му казах да залее главата на Орлин с нея, за да се съвземе. В този момент аз си вкарах главата и ръцете в колата и притиснах пръстите на ръцете на Орлин към гранатите, за да не ги изпусне. На около 10-15 м се бяха събрали хора - сеирджии.

Д-р Николов заля с водата Орлин, след това поля себе си. Даде термоса на Невен, който изля остатъка върху себе си и го хвърли навън. Той издрънча така, че хората си помислиха, че е граната. Тогава започнах отново да говоря с тях, за да ги поуспокоя, да вкарат шплентовете в гранатите и да ги обезопасят. Д-р Николов ги взе от ръцете на сина си. Едва тогава започнахме да обсъждаме пътя към границата. Разбрахме се да ги ескортираме само с две коли, а другите да се оттеглят.

Излязохме от Бургас. Колегите от София вече се бяха подготвили за срещата с мнимия представител на турското посолство. Пристигна дипломатическа кола с турското знаме. Тази вече бе направена както трябва. Аз предупредих тримата похитители, че

срещата ще е на изхода на Бургас

Д-р Николов отиде да разговаря с представителя на турското посолство. Като такъв бе предрешен личният преводач на Тодор Живков. "Турският дипломат" предложи тримата да се качат в неговия автомобил и да ги закара до границата като преди това освободят децата. Невен обаче изигра много отрицателна роля. Започна да крещи на д-р Николов, че това е номер на ДС. "Идвай веднага! Ако не дойдеш, паля колата и тръгвам. Ще заминем без теб!" Тогава доктор Николов каза на "турския представител", че се отказват от услугите му и тръгват. "Помогнете ни на границата да минем, няма да се качим във вашата кола." Отговорът бе: "Вие решавате,

ако решите друго,

ще ви прибера".

Продължихме към турската граница. Преди разклона за Царево се отбихме към Малко Търново и спряхме в село Изгрев. Там бе изградена засада с бронетранспортьор и барети. Искахме там въпросът да бъде окончателно решен. Не бяхме спали вече 24 часа, бяхме много уморени. Спряхме до селската кръчма и наблизо имаше чешма. Там вече тримата приеха да пият вода, която ние им занесохме. Започнахме разговор, че няма как да отидат до границата, че трябва да се предадат и да освободят децата. И че само тогава ще има бъдат гарантирани правата, че

няма да

бъдат убити

Похитителите искаха аз да тръгна пред тях и да ги водя. Аз отказах. Този вариант го бяхме обмисляли, аз да съм пред тях, точно преди засадата да дам газ и бронетранспортьорът да застане между мен и колата на похитителите. Но тъй като те се движеха плътно зад мен прецених, че този замисъл не може да се реализира, и отказах. Тогава похитителите сами тръгнаха по пътя за Малко Търново. Аз тръгнах след тях. Малко след излизане от село Изгрев те видяха, че пътят им е препречен от бронетранспортьор и спряха. Зад тях на известно разстояние имаше наши коли, за да им препречим пътя назад. Те

видяха, че не

могат да се върнат

Отидох при тях за продължаване на преговорите. В този момент при мен дойде командирът на баретите полк. Васил Велков. Той се представи на тримата като началник на Районното управление в Мичурин. В един момент се отделихме двамата и той ми каза, че има заредени взривове край шосето, които при задействане могат да обърнат колата. Това щеше да даде възможност на баретите да

атакуват похитителите

в колата.

Тогава казах на Велков, че трябва да види гранатите с извадените шплентове в ръцете им. В тази ситуация се отказахме от идеята и решихме, че ще продължим разговорите до пълното им изтощение.

Предупредих Велков, че вече едва стоя на краката си и ще отида да си почина в служебната си кола, но ще го информирам какво си говорят похитителите. В моя автомобил имаше оперативен работник с турски език, който превеждаше симултанно какво обсъждат и какви са плановете им. Предадох му заповедта на ген. Шопов, че няма да ги пуснем да продължат. Имаше дори идеи да осветим мястото с прожектор и така да ги държим цяла нощ, докато се изтощят и се откажат сами. Вертолет кръжеше над тях и по мегафона ги предупреждаваше да се предадат.

За всички бе ясно, че това е завършекът на операцията. Полк. Велков остана сам да ги убеждава да се предадат и да освободят децата. След около 40 минути по радиостанцията с мен се свърза д-р Николов и последните реплики, разменени между нас, бяха следните. Д-р Николов: "Решихме окончателно, не можем да чакаме повече, тръгваме". "Не правете глупости - отговорих аз. - Не дърпайте дявола втори път за опашката. Тръгнете ли, няма връщане назад... Ще се видим в ада."

След тези думи те запалиха колата и тръгнаха към бронетранспортьора. На волана бе Невен, а д-р Николов бе до него. Аз предупредих колегите, че похитителите ще опитат да минат покрай бронетранспортьора през плитката канавка. Тогава те със служебен лек автомобил препречиха този възможен изход и в тях се блъсна колата на похитителите. В момента на сблъсъка д-р Николов изпуска гранатата

и тя първа се взривява в колата. Понеже пътят е наклонен, автомобилът започва да се връща назад. Влиза в канавката. По-късно Орлин обяснява пред съда, че в този момент е пуснал двете гранати пред баща си и Невен и те се взривяват точно когато колата влиза в канавката. Взривът изхвърля Орлин и едното дете извън автомобила. Другото само се хвърля през прозореца в мига преди да се взривят двете гранати.

- Това го научавате по-късно, а в момента на взрива какво стана?

- Видяхме, че колата влиза в канавката, взривове, започна да гори. Решихме, че всички са загинали, но след това на бегом при нас дойде 14-годишното момче с един обут крак и един бос. По-късно на следственото дело се оказа, че Орлин се е опитал да го задържи в колата, но е успял да му събуе само маратонката. След това баретите дойдоха при нас, като носеха на ръце по-малкото момче с ранен крак. Донесоха на ръце и Орлин,

който си бе глътнал езика

Докторът на окръжното управление веднага се ориентира и му го извади и го спаси. Детето веднага го качихме на линейка, за да го откара в болницата в Бургас. Никола и Невен загинаха от взривовете. Оставихме ги в колата, не пускахме никой до нея, защото бяха казали, че имат сандък с

10 кг тротил

в багажника Очаквахме да се взриви. Когато всичко изгоря, се оказа, че в багажника им има само сандък с тухли.

- Каква бе съдбата на оцелелия Орлин?

- Вкараха го в затвора, беше съден от военен съд и осъден на смърт за това, че е убил баща си и Невен, хвърляйки гранатите в предната част на автомобила. Имаше слухове, че е разменен срещу наши агенти в Турция, но аз не вярвам в това.