(Петдесет и осмо писмо)

Мама не харесваше майката на сина ми Любомир. Аз имах обяснение за това. И то не бе свързано с традициите свекър-вата да не обича снахата. Или снахата и свекървата, които се борят за сърцето на един мъж, който за едната е син, за другата – мъж. Едно и също човешко същество, пък двуфункционално. През погледа на Любчо даже трифункционално, но той тогава не е разбирал това. После се научи да не го проумява. Но това вече е друга тема. Опитвах се да разбера и мама, и Милена. Но не успявах. Така, както не можах да раз-бера майката на жена ми, която за мен бе тъща.

Опитвах се да бъда съвършеният мъж, но защо не ме харесваше – не разбрах. В интерес на истината мама не можа да помогне за раздялата ни с Милена, защото майка й се оказа много по последователна в действията си. Тогава разбрах, че тъщите нямат време да си паркират метлите. Ако поне един път си бе паркирала метлата щях да разбера, че е вече вкъщи и трябва да очаквам и неочакваното. Но бръснещият полет се оказа специалитет за нея. И след последното и прелитане над семейното огнище се наложи да брадясвам после сам. Има много неща, които един баща трудно може да преглътне. Първото бръснене на сина си, първите любовни напътствия, първият учебен ден, абитуриентската вечер…

Отсъствие-то на такива събития оставят белези в живота на сина. Минал съм го това, знам го. Две неща не трябва да се допускат във възпитанието на един син – липсата на модел за поведение. Или неточния модел за поведение…

С Милена се разделихме и сега отчитам, че вината за тази раздяла е из-цяло моя – просто не е трябвало да се събираме. Раздялата с нея преобърна живота ми, но раздялата с мама го осмисли. Защото няколко години след това мама си отиде завинаги. В такива моменти само може да се разбере, че пъпът на сина винаги е бил в утробата на майката. Пъпът на сина не е хвърлен, той е останал в утробата на майката. И когато засеят майката в пръстта започва дългото и мъчително късане на тази пъпна връв. Защото мама започна да ме възпитава след смъртта си. Преди това всичко е било бунт срещу традициите, срещу мисленето й, срещу забраните и разрешенията… След смъртта й вече си задаваме въпроси от рода на: „Ако направя това дали мама ще е съгласна? Дали е правилно? Защо го правя?...“ И, честно казано, отговорите не закъсняват. Усещах невидимото и присъствие навсякъде. Когато нещата забуксуват така, че измъкване няма, изведнъж една невидима ръка те хваща и те измъква. Иска ти се да си барон Мюнхаузен и да си се хванал за косата, но не е така. Това е небесната ръка на майката. Закъсвал съм с колата посред нощ, когато от тъмнината е изниквала полицейска кола и са ме изтегляли…

Когато светът е свършвал някой вдига мъгла-та и виждаш, че светът просто има продължение. Когато си стигнал хоризонта, пък се оказва, че имаш още четиридесет километра до другия хоризонт, след който имаш още четиридесет километра, от които започват следващите четиридесет километра…

Това променя нещата, обръща цялата ти философия за света. И за жената. До такава степен, че когато след време синът ми Любомир каза, че баба му е починала го попитах защо не ми се е обадил да й помогна… Разбирах я, че и тя е майка… Че майка му на сина ми също е майка. А аз бях един безперспективен баща – без постоянни доходи. Въпреки опитите да се справя с нещата. Един поет, който приема света само като метафора, като ямб или хорей… А връзката ми с Милена като връзка между мъжка и женска рима. При това неточна, асонансна рима… Започнах да се вглеждам навътре в жените. Но не мерих това навлизане в тях според дължината на пениса вече. И тогава реших следващата жена, с която ще бъда да остане и утре, и вдругиден и… Две години и половина. Две години и половина аскет.

Почти като в стихотворението на Вийон: „До извора студен от жажда аз умирам“… А колко извора чакаха да потопя устни в тях, да утолят жаждата ми. Две години и половина – прескачах тези извори, някои може и да съм размътил от невнимателното прескачане…

Но знаех, че мама отгоре гледа. Усещах погледа и чаках знак. Когато един ден във Варна… Надписвах книги в една книжарница. Бях застанал зад масата, върху която подредих книгите си. Отпред овесен плакат, че, видите ли, този и този може да ви даде автограф. Тя влезе, телефонът й звънна, сложи чантата си върху книгите ми, извади телефона и… Започна да говори.

Явно разговорът бе служебен. Искаше ми се да не говори в книжарница по телефона, искаше ми се да не „тръшка“ чантата си върху книги. Ама мама явно е проговорила в нея, защото мама не би сложила книга върху хляба, но хляб върху книга – може. Защото книга върху хляб е грях… Според мен и в двата случая е грях. Казах и тогава, приключвайки разговора, че това са моите книги. И въобще това са книги. Тогава тя погледна, прочете името ми и… си купи две от тях. На другия ден дойде, но с изключен телефон. И си взе още от купчината. И се престраших – поканих я на лимонада. И сега все още не вярва, че аз наистина не пия друго. Защото знаела други неща от медиите. (Между другото вече и лимонада не пия)…

Бързах за срещата привечер. Но докато паркирам… Закъснях с една минута. Единственото ми закъснение за среща… Единственото ми закъснение за среща ми коства свободата. Една минута закъснение, а после цял живот женен – ако перифразираме „Един миг невнимание и после цял живот – умрял“… И се запознахме. Милена. Че и бащиното и име същото като онази Милена, която мама не понасяше.

Но тази бе родена на датата на мама. А после се оказа, че и Владо, кумът ни е роден на тази дата. Като че ли мама отгоре се подсмихва така, както само тя можеше, и казва: „Е, пак е Милена. Правя компромис, но за последен път, да знаеш. Милена е, но не тази, която ти казваш, а тази, която аз реша“… И забива треперещата си ръка в рождената и дата… Мама…

*От фейсбук