Години наред са възприемани само като помощници и носачи, а всъщност са истинските герои

Родени да оцеляват при температури под минус 50 градуса, при ураганни ветрове до 300 км/ч, на височини, където кислородът е под 50% и където дори една крачка изисква огромно усилие за обикновен човек, дълги години шерпите са били възприемани просто като носачи, а всъщност са свръххора - герои, които постигат чудеса, невъзможни и за най-опитните западни алпинисти. Тайните им се крият в това, че оросяването на мозъка им е много добро дори в бедна на кислород среда, микроциркулацията на кръвта им е много по-ефективна и са в състояние да усвоят всяка единица кислород с около 30% по-добре от другите хора. Но най-вече в уникалната им психическа нагласа. Те умеят да обуздаят егото си, да пренебрегнат желанието за лична изява и със смирение да тръгнат към височините. Шерпите не покоряват върхове, а просто им се отдават, молейки им се да ги допуснат до себе си. Затова и планината ги обича. Те я почитат като богиня и често я наричат своя майка, благодарение на чиито дарове и милост са живи.

Години наред ролята на шерпите е подценявана. Факт е, че дълго след като е осъществено първото изкачване на Еверест на 29 май 1953 г., някои британци наричат върха „своя територия“, защото е „покорен“ от новозеландеца Едмънд Хилари. Но той не осъществява изкачването сам – редом е с шерпа Тенсинг Норгей. Този факт като че ли е омаловажаван от мнозина. Все пак по-късно заслугата на Тенсинг е призната и той получава от британското правителство медал „Свети Георги“.

Подобна е историята и на покоряването на Манаслу (8163 м). Първото му успешно изкачване е през 1956 г. от японеца Тошио Иманиши и непалеца Гялцен Норбу. Пренебрегвайки ролята на шерпа, някои японци претендират, че Манаслу е техен връх. Това отношение е изключително обидно, тъй като реално повечето изкачвания в Хималаите не биха били възможни без шерпите.