(Тридесет и девето писмо)

„Бабо, бабо, прочети ми мойта реплика“… И баба ми я прочиташе, аз се взирах в непонятните букви на изречението. Баба използваше показалеца на дясната си ръка, като го влачеше по листа хартия. Аз я спирах и казвах: „Това буквичката „П“ ли е?“ Баба или кимаше утвърдително, или ми посочваше съседна буква. След това пак: „Баба, бабо, прочети ми мойта реплика“… Баба ми даваше папката и аз започвах уж да чета наизустената реплика. Тя беше актриса в Габровския театър, аз – също.

При това получавах на всяко представление хонорар. Търкулвах се на сцената иззад завесите, защото тази топка, която се появяваше не можеше да влезе там. После изрецитирвах патетично „Чичо, чичо, познай какво ти нося“… Мисля, че чичо Владо надничаше зад гърба ми, аз уж криех писмото. Той го взимаше. Сигурно нещо много драматично имаше в писмото, защото понякога се увличаше в играта и аз трябваше да изчакам хонорара си. Публиката на Габрово не е проста. Усещаше, че се заседявам на сцената.

Веднъж дори го хванах за ръкава на сцената и го попитах с истинското му име: „Чичо Владо, а шоколадът“… Той бъркаше в джоба и ми го даваше. И аз напусках сцената с опити да подскачам от радост… Всъщност, търкаляйки се напусках сцената. Сигурно първото ми отиване в София е било тогава, защото играхме в Народния театър. Не зная дали съм правил разлика между габровската и софийската публика, но разлика в сградите имаше. В Габрово нямаше такива големи сгради и толкова черни хора.

На черният човек в Габрово беше Дико циганинът, мъж на Божана циганката, която имаше шестнадесет деца от Дико. Но тогава в София видях за първи път черен човек и крещях от откритието си: „Леле, мамо, колко е черен“… Странен език е българският, щом можеш да наречеш майка си „леля“ и тя да те разбере. Ако този черен чичко тогава беше влязъл на представлението…

Най-много да го бях объркал с шоколада на чичо Владо. Светът разиграваше пред очите ми своя спектакъл и нямаше нужда да си актьор, за да го играеш. И аз не играех, защото не знаех още да чета. А баба не можеше да ми измисли всички реплики, които ще имам да казвам до края на живота си. Не знаех още, че един ден пръстът и ще спре да следи написаното на листа, с надебелен език нямаше да може да каже последната си реплика и заради това сигурно си отиде неразбрана. Преди това, обаче…

Преди това ставаше от леглото и ме гледаше през прозореца как правя колибка на кучето Стрелка. Баба се бе облакътила на прозореца, а главата и ритмично отброяваше минутите, които и оставаха да напусне живота. Бяха и пратили по режисьора, или директора на театъра някаква значка, с която я удостояваха със званието „Заслужил артист“. Искаше да остане за мен, даже ми я закачаше на ризката, аз се изпъвах пред нея и позирах. И не зная защо на нея и се навлажняваха очите и казваше: „На баба артиста“…

Аз и казвах, че това не е нейната реплика и такова нещо няма написано на листовете. Тя казваше, че някои неща не е нужно да бъдат написани. Те се знаят. И тогава я питах защо трябва да знаем буквите, като тези неща се знаят. И чак сега разбирам, че много, ама много книги трябва да се прочетат, преди да надникнеш в мълчаното царство. Преди да замълчи човек. Защото, каквото и да каже човек тогава, все неразбрано ще го каже. Или неразбираемо ще го прочете.

Понякога влизах в лятната кухня, баба отмерваше времето от прозореца. Излизах с комат хляб, криех го зад гърба си и казвах на кучето моята театрална реплика: „Стрелке, познай какво ти нося“…

Стрелка подскачаше покрай мене, лизваше ме по бузите, аз вдигах хляба високо над главата си, тя пак подскачаше, опираше си калните лапки в мене… А баба отмерваше с глава времето за щастие, което и оставаше да изживее на този свят. После ме викаше, вадеше папката и… И аз започвах да сричам. Защото вече знаех да чета. Тя се изхитряше и ми показваше друга страница. И аз пак четях. Защото ме беше научила де чета.

И тогава, на четири години отидох до библиотеката и се записах. И си взех първата книга за четене. Тя, разбира се имаше най-голямото златно ключе на първа корица. Върху една водна лилия с една излегната на нея жаба. И едно златно ключе в устата си.

На другия ден сутринта се събудих от някакви песни ли бяха, смях ли беше, викане ли… Мама влезе в лятната кухня, аз се прикрих с книгата, да не ми влезе слънцето в очите. И я попитах защо пеят. А. И тя ми каза, че баба е починала. Само аз знаех, че не е починала.

Просто е забравила репликите си и е отишла да си вземе от дядо Боже друга пиеса… И, като отида някога при нея, ще ми хване пръстчето като показалка и ще започнем да сричаме новата пиеса… Ами, така ще е…