(Тридесет и седмо писмо)

На Небойша и Драгослав

Тогава не му знаеха годините. Със сигурност знаеха, че е надхвърлил стоте, но с колко ги е надхвърлил – никой не се ангажираше да каже.

Нито костенурка има да попиташ, нито орлите над Трънско Одоровци, дето кръжат, слизат да ти кажат. Нямаше приятели вече на този свят. Дори децата му нямаха приятели вече, защото се бяха преселили при родители-те си. Трудно е да гледаш как младите си отиват, а ти още стърчиш и правиш сянка на земята.

Въпреки че за него „стърча“ беше много абстрактна дума. Той самият се бе срасъл със сянката си и не можеше да го отделиш от нея. Когато човек потъне в сянката си вече не е хубаво. Когато след вре-ме само сянката му започна да стърчи над него разбрах, че по документи е потънал в нея на сто и петнадесет години. Опитваше се да излезе жив от живота, но и той не можа да го направи.

Всъщност, дядо Дишо си отиде на части от живота. Беше без два крака и се придвижваше с една количка на дървени колела. В Трънско Одоровци, което е отвъд Българската граница, нямаше асфалт. Дори и път нямаше. Там и лете и зиме воловете ги впрягат в шейни, защото по тези чукари колелетата ще се строшат на първите метри. Когато попаднеш тука си задаваш въпроса още ли има място на този свят, където колелото не е открито. За топлата вода знаеха, защото оставяха коритата си през деня и слънцето топлеше водата. Вечер се поливаха с нея, после се триеха с онези черни като катран сапуни, нарязани с конец в същите тези корита.

Вярно, че никой не беше открил колелото в това село накрай света. И дядо Дишо можеше да мине за местния Айнщайн, защото количката, с която се придвижваше завършваше с четири дървени колелета. Преди да си направи количката беше открил закона на триенето по панталоните си, докато се влачи из двора да хвърля просо на пилците, които се катереха по раменете му, по главата му. Сигурно се опитваха да примамят орлите, които кръжат над него, защото те понякога се спускали и отнасяли по някое пернато, но не от неговия двор. И орлите, значи, уважаваха възрастта на дядо Дишо и го зачитаха.

Виждал съм го как връзва коня за стълба на хармана, хващаше го за поводите и цъкаше с език. И конят тръгваше, влачейки дядо Дишо след себе си. Дядо Дишо се смееше, цъкаше с език и така вършееше житото на хармана, впрегнат вместо диканя в коня. Диканята можеше да не отдели всичките зърна от класовете, но дядо Дишо зрънце не оставяше по класовете. Осилите полепваха по дрехите му, дядо Дишо се смееше. Радваше се на свършената работа и викаше дъщеря му да го попощи. Имаше една дъщеря, която твърдеше, че не е пристанала досега, за да се грижи за баща си. Ама всички знаеха, че не е така. Дошли сватовници веднъж. Била хубава, работлива била. Смеела се малко по-кръшно от другите моми, но никой не си и помислял, че може да го прави, за да може второто и „Аз“ да се успокои, че първото е още живо.

Първото и „Аз“ съвсем мирно и кротко си комшулувало с другото и „Аз“ и не давало повод на хората да си помислят, че е малко чалната момата. Ама на село е тъй – и чалнат да си, ако работиш не се забелязва. Важното е на крака да си. Само дядо Дишо не беше на крака, а на колела. А, когато се впрягаше в коня да вършее той откачаше колелетата на количката и тя приемаше вида си на диканя. Та дошли сватове веднъж, дядо Дишо ги посрещнал. Не се забелязвало даже, че е без крака край синията, защото всички сядали върху петите си и се гледали очи в очи.

Дали се бил уговорил с дъщеря си, защото му досвидяла, или тя толкова можела, но и казал да опържи яйца на гостите. Пък и те да видят, че може яйца да пържи и е станала за женене. Извадила тя големия тиган, изсипала един буркан с мас вътре. Добре, че се сетила да стъкне и огън под мангала в огнището. И когато маста зацвърчала тя извадила кошница с яйца и започнала да троши яйцата. Троши яйцето и го пуска с черупките в тиганя. Троши яйцето и, бух, с черупките. Дори не ги забърсвала яйцата – за подправка направо с курешките. После извадила и буркан със сол…

Е, не строшила буркана, но солта я изсипала вътре. Само „Абра кадабра“ не започнала да бае. И нокът от краче на гущер не сложила в манджата. Когато се обърнала видяла, че годежарите ги нямало вече, а баща и кимал с глава и одобрително шепнел: „Тъй, тъй“, сякаш продължавал да си говори за нещо с годежарите. Не се знаело този местен Айнщайн как е загубил краката си. Казват, че така се върнал от някаква война. Тука, на Балканите, войни много. Все ще се намери в коя от тях да загубиш някой крак.

Други казват, че на дръвника, дето той сечеше съчки за огъня, му ги били ампутирали и двата. Със същата брадва. Била го ухапала пепелянка и краката му посинели. Аз си спомням само, че конят, с който вършееше, беше бял. Ама дали този кон го е върнал от война не смеех да питам. И дали не е побелял заради него, като го гледа как обикаля с количката двора и погребва едно по едно децата си…

*От фейсбук