(Двадесет и пето писмо)

Да нахлуеш в САЩ не е шега работа… За да нахлуеш в САЩ трябва да си обявил най-малкото война. Иначе там можеш да отидеш – с виза, без виза, със Зелена карта, заради роднина. Роднините биват най-малко два вида от своя страна – близки и далечни роднини.

Въпреки че какви близки роднини са тези, които живеят на няколко десетки хиляди километра от тебе, нищо, че буквално са под краката ти. Като пирони сте забити един под друг чрез земното притегляне и главите ви дерат небето. Като стигнеш американското небе дереш с българската си глава, а другият, като стигне българското небе го дере пак с българската си глава. Много сложно нещо е нахлуването в САЩ при това положение. Аз за малко да нахлуя, ама… ето как стана това.

Преди много, много години пишех стихове. Даже не отделни стихове пишех, а цели стихотворения. Да кажеш, че са любовни – не бяха. Имаше обаче и такива, в които по някакъв начин се обяснявах в любов към родината. Значи и любовни стихотворения съм писал, но не бяха с партийна насоченост. Някои обичат родината през лупа. През увеличително стъкло. И заради това се взираха в нея през Партията. Тогава тя беше само една и се пишеше с главна буква.

Сега някои продължават да обичат пак чрез нещо родината и обикновено го правят през фризера. Да. Някои обичат родината през фризера. А аз си я обичам без помощни средства и заради това дълго време чаках да ми излезе първата стихосбирка.

Тогава имаше няколко издателства само. И във всички издателства имаше един голям червен печат, на който пишеше с големи червени букви: „РЪКОПИСЪТ НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА“.

И книгите не бяха в електронен вариант, а се представяха в издателствата на хартиен носител. В зелена папка от картон с ламаринена машинка, която прикрепяше листовете, написани грижливо на пишеща машина „Марица 12“… В издателствата имаше канцелария, даваха ти номерче по начина, по който ти даваха номерче, ако се запишеш да си купиш „Москвич“ и започваш да чакаш най-малко пет години време.

Аз чаках за книгата две петилетки и една година, като съм имал щастието да се запознавам и със самите редактори в отдел „Поезия“. Представяш ли си – стоиш прав пред редактора, той те гледа в очите и ти мери капата. А ти мачкаш тая капа в ръцете и псуваш мръсно наум, защото и той, като всички поети, е бездарен.

Тогава всички бяха бездарни, освен ти самият. И псуваш наум, че си зависим от него. Веднъж дори, прочитайки мое стихотворение, Людмила Исаева ме нахока, че съм споменал в една метафора „вълната на Търнър“… Вярно, каза тя, че тя е упадъчна западна певица, ама много натуралистично съм я бил нагрубил в стихотворението, в което се говореше за море и за вълни, нарисувани от английския маринист Търнър… И така чакаш десетилетия в разговор с далеч по-бездарни от тебе – защото, трябва да си признаем, и ние сме били бездарни за други поети.

Но, един ден… О, един ден сключих договор. С издателство „Народна младеж“. И видях онзи печат, червения, който снемаше от теб всякаква отговорност за подривна антидържавна дейност чрез стихове. Велик миг, поспри, ти си тъй прекрасен… Не, не са мои тези думи, Гьоте ги е написал. А не ги слагам в кавички, защото в онзи момент те бяха мои. Подписах договора и веднага попитах мога ли да взема аванс. Представяте ли си – авторът получаваше за това хонорар. Вместо издателството да получи пари, че те издава…

Тогава имаше такива неща. И понеже вече ми бяха казали, че ако не взема аванс от издателството могат да забравят за договора, аз реших да постъпя правилно и взех аванс. А един аванс се взима, както и целият хонорар после, за да бъде изпит. Не всички обаче, изпили аванс за книга след това са нахлували в САЩ. Аз успях.

Не напълно разбира се, само наполовината нахлух в тази страна. Взех аванса и се запих в СБП. На „Ангел Кънчев“ 5. И Боян портиерът, ме пусна, и почерпих други поети, които не смятах за толкова велики като себе си – по погледите им разбирах, че и те така мислят за мен. Но ме успокояваше мисъл-та, че аз ги бях чел, а те мене им предстоеше да ме четат. Което значеше, че моята представа за тях почива на една твърда основа, докато тяхната… Май за четиридесет години не са се променили много нещата. Пак ме гледат злобно тези, които не са ме чели. Но към тях се прибавиха и злобните погледи на тези, които са ме чели, но не могат да ми простят моженето…

Авансът ставаше все по-малък и по-малък и започна да взима застрашително минимални размери. И когато тръгна да прилича на „ню-ню“, аз помолих някой да ме вдигне от масата (понякога съм толкова учтив) и се запътих към бар „Астория“. Бар „Астория“… По стълбите надолу, надолу… Като в пролетарско стихотворение.

Не бях сам, ама и сам да бях отстрани, като ме погледнеше някой, нямаше начин да каже, че тоя не е сам. Слезнахме с моя Виргилий в ада, седнахме и… най-важното – заръчахме. И по някое време съм решил да си поема малко чист въздух. Леле, няма начин да издържа в ада, ако не дават да си поемеш малко чист въздух. Излязъл съм (по разкази на свидетели) и съм почнал да дишам. Бар „Астория“ беше близо до Народния театър, но по това време и децата знаят, че няма нощни представления. Но пък какъв прекрасен фонтан има пред него. Тогава осъзнах, че фонтанът е нещо плитко и не може да се преплува. Само може да се прелази.

И тръгнах обратно към бара, оставяйки мокра следа подире си. Не беше наложително да се връщам в бара, ама трябвало да се плати сметката. И точно пред бара излезе едно черничко, с лампази, с барета. Пазачът на бара беше възрастен като Боян портиера в СБП и беше с шапка с кокарда. Ама може и да се е сменил, след прелазването на фонтана започнах да връщам граматическите времена.

Опитах се да го отстраня, но онова дребното и черничкото ми се изпречи. Даже почна да ми се репчи насреща. И ми препречва вратата, като че ли му е бащиния. Казах му, че имам сметка да плащам, а той извади някаква палка и премина към действия. На българска територия.

Защото ме доближи един любезен господин и с риск да се види в някое районно управление на милицията на екран ме хвана под ръка и ме попита къде искам да отида. И му казах аз, че трябва да си платя сметката и той ме доведе до съседната врата.

Защото там, където бият с палки било посолството на САЩ... Съседната врата е бар „Астория“… Това бе единственият ми опит да нахлуя в САЩ, където, чувам, все още бият с палки…

*От фейсбук