Тогава още не знаех, че ще се разболея толкова тежко. По-късно Светлин Русев ми каза, че това било „тихата лудост“. Той също бе от тихите луди. Но неговата беше лесна – ще нарисува нещо, ще го замени с някого… Ще продаде картина – ще си купи друга. А аз, какво…

Но това го мисля сега. И ме спасяват художниците, които разбират колко тежко съм заболял и ме лекуват. И Светлин Русев се включи в лечението, и Любо Генов, и Владо Киров, и… Но тогава не знаех как се разболявам постепенно . И Здравко Палазов има нещастието да ми подари една картина. С него сме расли заедно, ергенували сме заедно… Даже веднъж тръгнахме да сваляме правителство.

Ама нещата тръгнаха от другаде. Беше лято. И всяко лято в село Писаница имаше школа по Есперанто. Есперанто беше международен някакъв език, наподобяващ развален испански. Или така ми се струваше. Но бяха луднали по него начеващи тогава глобалисти. Имаше и глобалистки, които живо ни интересуваха. И ние решихме да се запознаем с тях.

По слухове се разбра, че цяла група есперантистки от Полша били дошли и ние решихме да се включим в това глобално движение поне за една вечер. Дори бяхме решили цяла нощ да отделим на Есперантото. И тръгнахме от Смолян съвсем пеша към Писаница. От Смолян минахме през Райково, Устово… Излязохме от Устово и продължихме пеш към Писаница. Бяхме някъде из гимназиалните класове със Здравко. Само че той учеше в Художественото училище в Казанлък, аз в Райковската гимназия. По пътя, разбира се, освен че си представяхме гласно какво представляват полякините се уговаряхме и като какви трябва да се представим пред тях.

Трябваше да изглеждаме по-възрастни, защото от опит вече знаехме, че момичетата обичат големи батковци. Горките момичета, те дори не знаеха, че ще се запознаят с живи сексуални революционери. Ако някой ви каже, че поколението, родено след войната е живяло скучно, защото нищо не му се е случило, освен мир, не му вярвайте.

Най-важната в човешката история революция я проведохме ние. Ако някой сега тръгне да ви обяснява как светът станал неузнаваем заради интернета, който превърнал света в едно голямо, глобално село – също не му вярвайте. Защото първите глобалисти бяхме ние – сексуалните революционери. Разбира се, не го осъзнавахме още така, както родоначалниците на Великата Френска революция не са го осъзнавали. Както матросите от крайцера „Аврора“ не са знаели, че дават знак за началото на Великата Октомврийска социалистическа революция…

И участниците в революциите не го осъзнават. Те го осъзнават тогава, когато започнат да получават държавни пенсии за това. За съжаление, тъй като дадохме тласък на глобализма, който игнорира държавата, няма кой да ни даде държавна пенсия. Бяхме революционери, но не случихме на революция. Полякините ни изгледаха, прецениха възможностите ни, които бяха с обратен знак на щенията ни, обърнаха ни гръб – а така добре изглеждаха и отзад, - и се прибраха по стаите си да учат Есперанто, който трябваше някога да им отвори границите на Глобалната държава и ще им даде възможност да заживеят в други части на планетата. Но не и източната.

Бием ние двадесет километра пеш по Родопските урви и чукари, после и обратно в тъмницата по същия път трябва да се върнем, без да им видим очите. Вярно, някои в гръб изглеждаха по-добре отколкото в очи, ама… Тръгнахме да се връщаме със Здравко от Писаница. А пред нас нито седми ноември се простира, нито девети септември, нито даже де-сети ноември, за когото още никой не подозираше…

И решихме да обвиним правителството за нашите революционни тегоби. Защото какви революционери може да бъдем, ако не се изправим срещу поне едно правителство. Но тъй като не подозирахме, че сме сексуални революционери, се захванахме с майките на членовете на правителството. От тогава си мисля, че българинът винаги е смятал секса за наказание. Нали сте забелязали, че българинът наказва първо майката, после лелята, сестрата, жената…

А на запад от нас роднините сърби разширяват революционните действия с Богу… Само че ние със Здравко решихме да разширим обхвата на революционните си действия и минахме на всички членове на правителството… До кв. Райково, където живеех, цялото правителство беше уволнено и не мога да се сетя кой от нас назначихме за Генерален секретар на БКП, кой за Председател на Държавния съвет. А тогава двете длъжности ги изпълняваше един човек и ние бяхме първите, които ги разделиха. И после върви и доказвай, че в основата на всяка война и революция не стоят жени, обърнали гръб на революционерите.

Тогава не знаехме, че това не е гръб, а кокетничество и показване на женски прелести. Здравко се върна пеш в Смолян, откъдето на другия ден замина за Казанлък, после в Художествената академия в София. Аз също продължих революционната си дейност в София и един ден се засякохме. Представете си – без GSM, без други пособия, без интернет и фейсбук… И Здравко ми подари една картина. Разбира се на картината бе нарисувана чисто гола революционерка застанала на колене върху някаква родопска черга. Дано поне чергата не е от Писаница, че имам лош спомен от това село. И двамата имаме лоши спомени от там. Взех картината и ре-ших да ставам колекционер. Щом имам една картина, колко му е да имам после повече. Картината беше на фазер и без рамка.

След няколко дена намерих и рамка, но беше с няколко сантиметра по-малка от картината. З целта намерих трион. Опитах се при посегателството да запазя поне малко от перспективата и да не осакатя момичето. В интерес на истината, косъм не падна от главата и, но малко от чергата отиде. Ама нали няма да лети с нея… Когато Здравко я видя ми каза, че като му подаря книга ще я скъса така, че да влезе в горното малко джобче на сакото му.

Това наистина ме уплаши, и когато ме поканиха след година от едно издателство да ми издадат стихосбирка, аз хванах Здравко да илюстрира книгата. И когато тя излезе и му дадох бройка му казах: „Хайде сега скъсай от нея колкото за горното джобче на сакото“… И Здравко разбра, че ако скъса книгата ще разкъса и своите илюстрации… А чак такова революционно действие той не бе способен да извърши… Ами, това е…

*От фейсбук