(Двадесето писмо)

Тогава всички ресторанти затваряха в двадесет и два часа и тридесет минути. До един. Или направо като един.

В двадесет и два часа оркестърът – имаше жива музика навсякъде – замираше за миг. Някой, обикновено това правеше управителят на ресторанта, три пъти присветваше лампите. Оркестърът задължително изсвирваше „Калинка моя“. Хората възторжено се хващаха за раменете и с подскоци обикаляха дансинга… Образуваше се една змия и всички до един бяха русофили. Защото всички пееха подскачайки песента и бяха готови да се целунат с всеки Брежнев, който им се изпречеше на пътя. Вместо него обаче целуваха всяка срещната рускиня. Но и на него не биха отказали. За проверка на това идваше Джими – Джими беше сервитьор. И тестваше всеки клиент за промилите „Столичная водка“ в кръвта. Тестът бе кочан от сервитьорски сметки. Надвесваше се над клиента, бе висок и леко се полюляваше над него. Всички знаехме обаче, че не се олюляваше от височината, а от тестването на всяка донесена на масата чаша. След като минеше гълтокът през адамовата му ябълка и той се увереше, че няма отрова, вече носеше чашата на клиента. Благородно.

Олюляваше се над стола, подпираше се с лявата ръка на масата, после се навеждаше с химикал в ръка и изреждаше: „Две гроздови, две газирани води, една салата, днес коя дата сме, 19 януари 2021 година…

„ Ако някой попиташе защо пише датата Джими казваше едно: „Ако мине“ и датата не бе добавяна в сметката. Което значеше, че клиентът не е достатъчно пиян. Ако обаче тестваният не забележеше това значеше, че промилите са достатъчно и освен датата да се впише и годината. Понякога вписваше и часа на необлагаемото финансово събитие.

После се започваше вдигането на столовете върху масите, което идваше да покаже, че денят е завършил. Някои ставаха и тръгваха към единствения нощен бар в окръжния град, който затваряше точно в четири сутринта. Но малцина правеха тази фатална грешка, защото там сервитьорът и да не вписваше в сметката после часа, датата и годината на необлагаемото финансово събитие, пак сметката им щеше да излезе тройна в сравнение с включените числа от Джими.

Оркестърът само сядаше около своята маса, защото трябваше да хапнат музикантите, докато певицата флиртува с управителя на ресторанта, който и обещал да и съдейства пред „Концертна дирекция“ още един месец да пее в този ресторант. Този флирт е жизненоважен за нея, защото тя си отглеждала сама извънбрачното дете от друг управител и не можела вече да ходи от град на град, защото се била уморила. После се отделяха в другата зала на ресторанта и изливаше целия черен дъжд от гримираните си очи върху бялата му риза. Въпреки това, като опитна в любовта нито един път, ама нито един път не е оставяла следа от червило върху тази бяла риза.

През това време старши сервитьорът изземваше функциите на управителя, лампите примигваха няколко пъти под опитните му ръце, чуваше се неговото гръмовно: „Хайде, че ще метем“. И понеже е огромен дори кварталните бабаити излизаха навън да се бият помежду си, защото на него никой не се навиваше да скочи. Десет и половина. Двадесет и два и тридесет. По онова време. Когато предпоследните автобуси минаваха покрай ресторанта.

Някой им махаха, защото спирката бе стотина метра от ресторанта и те не са успели да стигнат до нея. Пред ресторанта паркираше патрулната кола на „Народната милиция“. Знаеха си буйните младежи и започваше едно надхитряне. Не за друго, а защото без търкал обикновено не се минава затварянето на ресторанта. Биехме се не заради момичета дори. И не, защото бяхме пияни. Просто нещо ни напираше отвътре. После пишлегарите пък се напъваха да създават близки отношения и да се тупат в гърдите, че еди кой си от бабаитите му бил голям авер. И момичетата ги гледаха с ей такива очи. И на другия ден идваха, за да се запознаят с баш бияча на махалата, на квартала, на улицата, на града, на света…

Защото светът беше наш. Нищо, че нито един път не се опълчихме срещу това, дето ни затварят ресторантите в двадесет и два часа и тридесет минути…