Дали не е неволно кощунство, ако нашата скръб за загубените ни близки и приятели е донякъде пропорционална на количеството неизживян живот, което отнема от тях Смъртта?

Когато умре млад и неизживян живот или умре дете, скръбта е много силна, нещо в нас силно се бунтува срещу такава несправедливост. Животът се предполага да бъде изживян, а не погубен твърде рано, мъките по неговото създаване, раждане, отглеждане и грижа, не е редно да бъдат така лесно опровергавани от ранна смърт.

Мнението на Човечеството е, че всеки живот е безценен, дори последните три месеца на неизлечимо болния. Хуманността се състои днес в това, че всичко е равноценно и няма йерархия на стойностите.

Може би е наистина така. Кой ли може да каже? Но все пак е по-лесно да се разделим с онези, които са живяли достатъчно дълго. Макар че и това не е никак лесно, но поне не изглежда толкова чудовищно несправедливо.

*От фейсбук