За живота без смисъл, който отминава...някак и пак така свършва

Днес завих по тясна еднопосочна софийска улица, препречена още от линейка. На тротоара, сякаш удобно настанен сред големите си торби, лежеше мъртъв клошар. Около него се суетяха лекари, хора с маски. Вероятно чакаха да пристигне и полиция.

На видима възраст около 45-50 години, в този момент мъжът вероятно бе събрал най-голямо внимание към себе си, откак е роден.

Живял е напълно невидим и незначим - съвсем никой, просто на улицата - доволен, когато е сухо и топло, зъзнещ и мокър в лошото време. Бил е подритван като шугаво куче още от малък, бил е от другата страна на живота, макар да е бил жив.

Е, от днес вече го няма, но истината е, че никога не го е имало.

Продължих напред по улицата и пред витрината на бутиков магазин, където обувките са намалени с 50 на сто до 400 лева, седеше клошарка - с нейните пакети и усилено четеше вестник.

Само на около 200 метра от тази жена, на полукръглите стълби на фалирал скъп магазин в сърцето на София, срещу един от най-скъпите бутици в столицата, живее двойка клошари - мъж и жена. Настанили са се там така уютно, сякаш са в истински дом. Когато не са в постелята си, тя е оправена прецизно, всичко е опънато и сгънато.

Тази сутрин някой вече им бе оставил ядене в кутии. Жената е със забавено развитие, а той я бе облегнал на стената върху възглавница и с пръсти грижовно й подаваше в устата хапка след хапка. Приличаше на семейна идилия, когато мъж поднася на жена си закуска в леглото, но просто бяха пред очите на всички минувачи.

Истината е, че те са навсякъде - невидимите хора, с несъществените съдби, които в този живот не чакат нищо повече от това, да преминат в следващия. Само няма как да знаем, дали настоящото унижение се отплаща с нещо добро и справедливо, защото толкова страдание стига за няколко живота.

*От фейсбук