През 1989 г. килограм от месния деликатес струваше 16 лв. при 240 лв. средна заплата. Сега е двойно по-скъп, но при петорно по-висока заплата

Фамозният социалистически управленец Пенчо Кубадински посещава през 60-те години месокомбината, в който открай време се произвежда прословутата смядовска луканка. Стига до самия цех с луканките, в който работи възрастен майстор. Опитва парче и коментира: “Хубава е, ама навремето сякаш бе по-хубава”.

На което възрастният човек отговорил: “Не, другарю Кубадински - същата си е. Аз работя тук от 35 години и рецептата не е променяна. Ама навремето вие сте били млад и беден, повече ви се е услаждало и затова ви се струва, че тогава е била по-вкусна”, отвърнал той.

Това е истинска случка, но дори да е измислена, показва много нагледно как човек с течение на времето придобива склонността

да си спомня

предимно хубавите неща,

които са му се случили. Мозъкът сам погребва дълбоко всичко негативно и когато човек прехвърли 60 или 70 години, почва да му се струва, че на младини всичко е било хубаво, евтино, вкусно, че животът е бил лек и спокоен, че не е имало толкова много престъпност и че хората са били по-възпитани и по-човечни. А че му се е налагало след работа да се реди на поне две-три опашки, за да осигури вечерята вкъщи, някак си е забравил.

Днес например един 60-годишен човек искрено смята, че през 1984 година със стартовата си заплата от 125 лева месечно е успявал да живее по-добре, отколкото сега с 1250 лв. Но удобно забравя, че тогава е бил само на 24 години и е

живеел все още

с родителите си

Т.е. не е имал грижи за прехраната и разходите за жилището, така че тези 125 лева са му служели само за джобни и естествено, че се е чувствал богат.

Друг си спомня, че навремето е летял с вертолет от София до Кърджали, а със семейната кола родителите му са го возили из цяла България всяко лято. Но не е знаел, че родителите му са чакали

11 години,

за да купят този автомобил, и че са се записали за покупката му още преди той да се е родил.

Опре ли въпросът до цени, заплати и инфлация, нещата стават още по-сложни и объркани. Статистиката в България има 130-годишна история, но по времето на социализма инфлацията у нас не се наричаше инфлация, а “общ индекс на цените”. При това той не се е измервал като сегашната инфлация чрез обикаляне на анкетьори по магазините, а по изчислителен път - като съотношение на стокооборота между две последователни години. Така че адептите на социализма с право твърдят, че тогава не е имало инфлация, защото никой не я е мерил, а тази дума не беше и кой знае колко популярна.

Цените тогава се определяха от Главното управление по цените и бяха задължително

еднакви в цялата страна

А последният ценовик на социалистическа България - Димитър Гривеков, имаше повече власт над икономиката, отколкото министър-председателят. Тежко и горко на предприятие, което не може да се вмести в определените от него цени! Затова и много от тях се стремяха да работят за износ, а не за вътрешния пазар, което е и една от многото причини за хроничния дефицит на стоки от първа необходимост по онова време.

Веднъж на 3-4 години най-вече поради външни фактори се е налагало да се прави нещо, което тогавашните управленци наричаха “корекция на цените” - определени стоки поскъпваха.

Днес например мнозина не помнят точната цена на хляба, защото през 1979 г. и през 1985 г.

страната изпада в

трудности да обслужва

външния си дълг

и се налага цените “да се коригират”. Така, след като дълги години хляб “Добруджа” е струвал 28 ст., а белият “Стара Загора” - 36 ст. за килограм, през 1979 г. тези цени се вдигат с по 2 стотинки, а през 1985 г. грамажът намалява на 800 грама при същата цена.

През 1985 г. например едно обаждане от уличен телефон поскъпна от 2 на 5 стотинки (днес бихме казали “със 150%”), което наложи устройството за приемане на монетите на всички апарати да се промени. Заради това тази “корекция на цените” се помни.

Но малцина помнят, че тогавашният масов бензин А-86 поскъпна през 1985 г. от 70 на 90 ст. за литър.

За сравнение през 1985 г. средната месечна заплата е 213,7 лв., а средната пенсия е 90,80 лв. Но т.нар. кооперативни селяни тогава получаваха 30 лв. месечна пенсия.

Друго силно объркване настава, когато трябва да се сравняват цени и заплати от последните 30 години. За това време в България са се натрупали хиляди проценти инфлация, имахме и период на хиперинфлация през 1996 г., която икономистите класират като 21-ата най-висока инфлация в света за този век. Минахме и през деноминация на парите и днес много неща са толкова размити, че да се направи сравнение кога сме живели по-добре - преди 30 години или сега, е много трудно.

Обикновено икономистите правят това през наблюдението на домакинските бюджети, които у нас

се провеждат

без прекъсване от

1962 г. до днес

При тези изследвания се взема средния доход на домакинството за една година и се изчислява колко стоки от даден вид е могло да купи това домакинство с тези пари в същата тази година. При това сравнение за България излизат наяве много интересни неща.

През 1989 г. например с годишния си доход едно домакинство е можело да купи 245 чифта детски обувки. Днес могат да се купят 207 чифта. Същото е и за хляба - през 1989 г. сме могли да си купим 4614 бели хляба, а днес - 4155, т.е. малко по-малко. Същото се получава и за млякото.

Общото за всички тези продукти е едно - по онова време

тяхното производство

е било субсидирано

от държавата

под формата на държавни помощи.

 Но при всичко останало сравнението недвусмислено е в полза на сега.

С годишния паричен доход сме могли да си купим 429 килограма свинско месо през 1989 г., а сега - 819 кг. Можели сме да си купим 278 кг трайни колбаси, а сега - 425 кг.

Тогава сме могли да си купим 3 телевизора с годишния приход на едно домакинство, а сега - цели 12. Т.е. едновремешните телевизори с дървени кутии и с кинескоп са били по-голям лукс, отколкото днешния приемник с плосък екран, който можем да използваме и за прожекционен апарат, монитор на компютър и още хиляди други неща.

Истината изисква да се отбележи обаче, че статистиката борави със средни стойности. Ако краката на човек са в запалена пещ, а главата му е в камерата на хладилника, според статистиката температурата на тялото му ще е нормална.

Затова пък статистиката прави други изследвания, от които се вижда, че за последните 30 години

неравенството

в обществото

се е увеличило

доста силно

Не става въпрос да се сравнява социализмът със сега, защото навремето никой не е изследвал неравенството освен за научни цели.

Първите официални данни на НСИ за доходното неравенство са от 1992 г. Оттогава до 2009 г. т.нар. коефициент на Джини у нас беше около 30%. Това е дълбочината на отклонението от линията на равенството. По онова време това изглеждаше много добре на фона на данните за същия показател на много други европейски държави, които показваха около 35%.

Когато обаче това изследване бе хармонизирано с европейското, този показател се повиши и стигна стойности до 35,9%. Този резултат пак е сравним с данните на другите европейски държави и не ни поставя в много по-лоша позиция от тях.

След това в продължение на две години беше 33%. От 2015 г. обаче почна отново да нараства - беше 37% през 2015 г., увеличи се до 37,7% на следващата година, а през 2017 г. стигна дори до 40,2%, след което спадна до 39,6%. За 2019 г., от когато са последните данни, отново стана 40%, което поставя България в най-високия сегмент на подоходното неравенство сред членките на Европейския съюз.

Но ако пак се върнем на луканката, няма драма. През 1989 г. един килограм луканка струваше 16 лв.,

когато човек имаше

късмета да я намери

в магазина

При средна заплата около 240 лв.

Сега луканката е двойно по-скъпа – около 32 лв. килото, освен ако нямате достатъчно свободно време да търсите промоции, при които цената пада до около 24-26 лв. Но заплатите не са двойно по-високи оттогава, а петорно - средната сега е около 1350 лв.