Гледам статистиката на КОВИД-19 в България днес и сравнявам с мерките през пролетта — ежедневните брифинги, безкрайните монолози на Борисов и т.н... Тогава хората се бяхме мобилизирали отлично и изглежда, че всички печелехме “войната”. Сега имам чувството, че правителството абидикира от най-важната си отговорност, свързана със здравето и живота на хората и е загрижено единствено за собственото си политическо здраве. През април писах нещо по повод ситуацията и направих паралел с Първата световна война.

Накратко: след след първоначалния устрем и категорични победи на българските войски през 1915 се случва нещо труднообяснимо — войната кой знае защо се проточва. Проточва се и от “нападателна” се превръща в т.нар. “позиционна” война. В нея войниците трябва да стоят денонощно “на позиция” в окопи, военни действия почти няма, ако не се брои артилерийския обстрел и т.н… “Позиционната" война на Южния фронт трае не няколко месеца както е мислено в началото, а 2 години. Две години! През армията ни (в един момент близо 850 000 мобилизирани) минава огромна част от боеспособното население. И така, почти всичко, което е извоюявано с кръв и устрем в първите дни и месеци на Първата световна война за две години “позиционно” клечане по окопи е загубено. България излиза от войната както българския войник от окопите — изпосталяла, деморализирана, сломена, унизена.

Как ще излезе България сега? Войната -- по всичко личи -- ще е позиционна.

Припомням и някои бележки за българският национален характер от един истински генерал (Стефан Тошев), който пише: “Както огъня, за да гори, има нужда от постоянно подклаждане, тъй и националния дух има потребност от подгряване — посредство интензивно отиване напред, което да донася възможно по-скорошни резултати. Всяка забава постепенно намалява бойния жар, а бездействието, особено под огъня, убива духа, поражда разколебание в идейността на войната и спомага за израстване на отрицателни качества у борците… Сангвиникът българин не може да чака; той трябва да отива, колкото по-бързо, толкова по-добре, да бие и да бие, и по-скоро да свърши войната; иначе той е загубен.”

През април се питах: Как ще се прояви “народния темперамент” сега, в тези времена, които изискват търпение и интелигентно международно позициониране, а не “юруш”, “на нож” и прибързани действия?

Как ще излезе България сега от тази нова “позиционна” война, в която светът икономически се пренарежда?

Как ще договорят сегашните политици мястото на страната ни в условията на новия мир след COVID-19?

Защото проявленията на “народния темперамент” имат определени последствия в бъдещето — понякога положителни, но често отрицателни — и за тях винаги плаща народа. Не политиците.

А идва есен.

*Захари Карабашлиев във фейсбук