На днешния ден преди 170 години е роден Вазов – мечтал и страдал с народа си, въплътил в слово националния дух и идеали в най-драматичните времена на България. Днес нарочно минах по „Раковска“ под балкончето на къщата, в която е живял. След цялата тази мерзост, която ни облива последните месеци, имах нужда да мина оттам, сякаш да го попитам какво мисли. Вазов го нямаше, разбира се. Но в съзнанието ми се прожектира една сцена, която само истинския живот може да създаде. Било в деня на подписване на безмилостния Ньойския договор през 19-та година, имало и панихида в църквата „Света Неделя, отслужена в памет на загиналите български войници. След панихидата събралото се множество образувало шествие, което дошло пред дома на поета. И ето, че след загубените войни, след погазените идеали, след големия политически Провал на тази нова и наивна държава, народът спонтанно търсел думите на Поета.
Поетът обаче не бил удома, а в клуба отсреща, заедно с проф. Шишманов. Казват, че когато излязъл на терасата там дълго мълчал, преди да проговори. Възцарила се ужасна тишина, представям си я като минно поле, заредено с Болка. Как и къде да стъпиш? А вълнението на Поета било огромно. Няма запис от думите му, били кратки, но казват, били тези: „С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние. Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България! Не се отчайвайте! Жив е българският бог!"
Звучат като да са писани днес.
Както казах в началото, Иван Вазов го нямаше тази сутрин на балкончето, но явно Поетът е бил там.
.