На 21 години художникът отива на гости в Прага и там решава, че повече никога няма да се завърне в България

Като безотечественик 16 години е без гражданство. Получава от САЩ, смята Ню Йорк за свой дом

С видни дядовци. Баща му - цар на текстила преди и враг на народа след 9.IX.1944 г., майка му приютява артисти в Габрово по време на бомбардировките над София

Януари 1957 г. Товарен влак пътува от Прага за Виена. В пломбиран вагон са се скрили група лекари и един 21-годишен художник. Само допреди няколко месеца Христо следва в Художествената академия в София и никога не е напускал пределите на родината си. Тясно е за неговия космополитен дух обаче в комунистическа България.

Удава му се възможност да гостува на роднини в Прага и само със студентска книжка плюс специално разрешение за временно пребиваване и без никакви пари той вземарешение - повече никога няма да се върне в България.

Остава там - по-близо до Запада, докато намери път към него.

Години по-късно, спечелил си световна слава, Кристо ще признае, че целият му живот е белязан от подобни категорични решения - да не се отклонява от пътя, никакви компромиси, никакви отстъпки, никакви половинчати неща.

Когато взема онова младежко и дръзко решение, му се налага да се прехранва в Прага, като рисува портрети. Точно така се запознава и с групата лекари, с които пътуват в запечатания вагон към свободата. Зъзнат от студ и не смеят да говорят, за да не бъдат хванати. Подкупили са един митничар, който именно ги скрива, но въпреки платената сума

не са сигурни, че могат да му вярват. На кого изобщо може да има доверие човек в тези времена... Избухнало е и унгарското народно въстание в Будапеща и стотици хиляди се впускат в бягство от комунистическите страни, но много от тях не успяват.

Само да минем границата, само да не ни издаде този митничар - надяват се премръзналите бегълци. Щом осъзнават, че вече са на австрийска територия, започват да блъскат с юмруци, за да се измъкнат от вагона, докато най-сетне отвън не ги отварят. Успяха, успяха. Пътищата им се разделят.

Христо има адреса на стар приятел на баща си от годините, в които е учил във Виена. Качва се в такси и в четири часа следобед стига на “Шпигелгасе”. И австрийската столица е само спирка за него, продължава към Женева, а на следващата година пристига в Париж.

Няма пукната пара в джоба, но има младостта си, свободата и своя талант.

Естествено, започва да рисува, за да оцелява.

Междувременно у нас властите вече са му отнели гражданството. Отказват се от Христо Явашев-Кристо, който след години ще опакова Райхстага в Берлин и Пон Ньоф - най-стария мост в Париж, ще спусне огромна завеса в долина в Колорадо и ще позволи на хората да ходят по вода... Ще надмине най-смелите артисти с размаха и мащаба на творбите си.

И ще отказва да говори и отговаря на въпроси, зададени на родния му език. Не от суета. Нито пък заради обида. Просто защото Явашев и неговата съпруга французойката Жан-Клод смятаха себе си за нюйоркчани - техният житейски и творчески път ги отвежда до американския метрополис, който те припознават като свой дом. Именно там приключи животът на Кристо, който издъхна на 84 години на 31 май 2020 г. Той напусна този свят 11 години след неговата голяма любов Жан-Клод.

Явашев е живял в много страни по света, като цели 16 години е бил без гражданство. Безотечественик. През 1973 година той е “осиновен” от САЩ , а в уикипедия за него пише именно “американски скулптор, художник и авангардист от български произход”.

Кристо не се завръща в България дори за 80-годишния си юбилей, когато у нас бе открита първата изложба на световноизвестния художник в Софийска градска художествена галерия.

Отсъствието му тогава отново събуди мълвата, че Явашев таи ненавист в сърцето си към своята родина. Той обаче никога не е изпитвал непростима горчивина към миналото.

Негов роднина преди години разясни пред “168 часа”, че Кристо просто посещава страните, където има интерес към работата му и където има колекционери. У нас около 80-годишния му юбилей той има двама колекционери. В Китай и Бразилия пък нито един и по тази причина не е посещавал и тези страни. Художникът, макар и посвоему своенравен, никога не е бил обидчив.

Дори въпреки факта, че в продължение на много години името му бе забранено да се споменава като марка на “упадъчно” и “западно” изкуство.

Явашев никога не забравя и не крие произхода си. И няма защо. Във вените му течеше кръвта на видни и достойни българи.

Най-голяма заслуга за неговото реализиране като художник има майка му Цвета Димитрова. Родом от Солун, тя също познава съдбата на бежанеца, защото бяга оттам малко преди Първата световна война. Дядо му, на когото е кръстен - Христо, бил македонски борец за свобода, екзекутиран от турците по време на Балканските войни през 1912-1913 г. заради съпротивата си.

Цвета се омъжва през 30-те години на ХХ век за Владимир Явашев, роден във Варна и дипломирал се като инженер във Виена. Още преди венчавката тя работи като секретар в Националната художествена академия. Питаеща любов към изкуството, Цвета не остава сляпа за таланта на сина си. И решава, че той трябва да взема частни уроци по рисуване, живопис и скулптура, когато е на 6-7 години.

По време на бомбардировките над София, тя приютява много свои приятели художници, скулптори, писатели и артисти да живеят в дома на семейството в Габрово. Именно там се ражда Христо на 13 юни 1935 г. като наследник на стар разградски род. Баща му Владимир е собственик на текстилна фабрика в Габрово, но веднага след деветосептемврийския преврат през 1944 г. тя е конфискувана. Навремето дори известният индустриалец Пенчо Семов, един от най-добрите организатори на текстилно производство в Габрово, се хвалил, че благодарение на бащата на Кристо българските платове успешно конкурират световноизвестните английски платове от времето преди войната.

Така сред текстилно изкуство израства големият художник, макар впоследствие семейството му да изпада в немилост и мизерия като “врагове на народа”.

Липсата на качествени специалисти изисква преквалифицирането на Владимир Явашев от шеф в обикновен работник в бившето негово предприятие. Много скоро след това някакъв пиян работник запалил топ с платове и предизвикал пожар, за който бил набеден предишният собственик - типично за онова време. Набързо го обвинили в саботаж и го изпратили в затвора във Велико Търново. Владимир излиза на свобода чак през 1949 г. и се премества със семейството си да живее в Пловдив. Няма значение, че е обявен за неблагонадежден, лицемерието на комунистическата власт било неизчерпаемо, а той трябвало да бъде изпратен там, за да оправя производството на закъсалото държавно предприятие “Марица”. Няма значение и че е наследник на български просветител.

Дядото на Кристо акад. Анани Явашов е исторически обезсмъртен - археолог, ботаник, учител и общественик, един от малкото образовани нашенци. Той има заслуга за изграждането на новата българска държава в научно и културно отношение. От 1900 година е член на Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 г. на Българска академия на науките. През по-голямата част от живота си е работил като учител и училищен инспектор, но е избиран и за народен представител и секретар на Третото велико народно събрание.

Изучава българската флора и публикува в Периодическо списание на Българското книжовно дружество изследването си “Принос за познаване на българската флора”, което е първият български научен труд в тази област.

Като археолог прави разкопки на Хисарлъшката крепост край родния си град Разград, където открива руините на древния римски град Абритус.

Събраните от находката материали академикът прибира, подрежда и съхранява в гимназията, с което поставя началото на музейното дело в града. Умира през 1934 година. Днес край руините на Абритус се издига негов паметник, а признателните разградчани са го обявили за свой почетен гражданин.

Неговият наследник Кристо не смяташе за нужна подобна почит, защото принадлежеше само към необятното измерение на изкуството, а светът бе само галерия за него.

“Не гражданството - идентичността прави човека. А моята идентичност е Кристо. Това е нещото, което никой не може да ми отнеме” - Христо Явашев в интервю за “Ди Цайт”, 2017 г.