Когато си отиде такъв човек, светът наистина се смалява. Миналото се смалява, сегашното се смалява и разхлабва, цялата половина на ХХ век и началото на този също..., такива хора поддържат конструкцията на времето. Мисля си за близките му. Той присъстваше във всички разговори, беше винаги наоколо, мимоходом, ненатрапчиво, както присъстват важните неща, беше толкова хубаво да слушаш тези истории. Имах късмета да го видя и чуя как говори на младите в Нюйоркския университет. Каза още в началото, че за три неща не говори и да не го питат, за политика, второто сега забравих и против колегите си. Избягваше всички въпроси за смисъла на проектите си, упорито твърдеше, че няма скрит смисъл.

Това опаковано детско конче от 1963 г. е едно от любимите ми негови неща. Няколкото думи, които успяхме да разменим след онази лекция, бяха за това и за детството му, сепна се за миг, после бързо влезе в небрежна ирония. Така го запомних. Мисля, че би се чувствал неловко да слуша приказките ни сега, би махнал с ръка небрежно и би тръгнал да види какво има да се свърши горе. Лек път.

...Носело се е във въздуха. Всички те са имали предчувствие за апокалипсис в късните 60-те и 70-те, тези нови реалисти. Някъде по онова време Кристо започва да опакова света. Като за напускане. Всичко трябва да бъде пакетирано. Събираме багажа, тръгваме си. От малкото опаковано детско конче (за мен най-тъжната му работа), до моста Пон Ньоф. Хайде, изнасяме се... Ще събарят къщата. (един роман).

*Коментарът е от фейсбук