За агнето и Агнеца Божи

Каквото и да се случва с всеки един от нас и със света като цяло, има неща, дето няма как да не се случат. Възкресението Христово за паството на Спасителя е неотменно. Как ще се ознаменува, празнува, отбелязва, си е личен проблем.

Оглушихме медийното пространство и социалните мрежи с “осанни” и “разпни ги” дали да се отворят дверите храмови и да се извършват службите в божите домове, замеряхме се с хули и подигравки,

разделихме се

като Червено

море пред

Мойсей

- нищо нетипично за рода ни български, нищо ново след стародавното “Разделяй и владей”.

Храмът затова е храм, че вратата му да е винаги отворена, но това у нас, дето черквите обикновено са под ключ в повечето населени места, сега изпъкна като проблем. Щото пандемията ни е малък проблем явно, та

що да не се

хванем за гушите

ей тъй, по

християнски

Аз религиозна не се смятам, просто съм вярваща. Все пак досега никъде не ми се е случвало на великденска служба да раздават нафора с лъжичка. На кино съм го гледала - “Кръвта Христова - Тялото Христово”, обаче при католиците. Различни канони на една вяра. Тук се нареждаш за просфора, слагат ти я в кръстосаните длани. Ама да не издребняваме за това има ли място сребърната лъжичка в устата на причестяващите се.

Разбрахме се, че ще минем без великденските променади в, около и по улиците към храмовете. Само който има голяма необходимост може да иде, другите да си се молим Богу дома. Щото нали, ако не носиш Господ в сърцето си, пиши се неспасяем. Това го казвам сериозно.

Мина и замина тази олелия, разбра се народът помежду си и в нюзфийда на мрежите. Карантината си е карантина, прояви се разбиране и потри народът доволно ръце. Защото дойдоха почивните празнични дни. И стегна народът возила, натовари каквото Бог дал в големите вериги - от белина до тоалетна хартия, та

търти към

КПП-тата

столични и

големоградски

с декларации, деклариращи, че по най-голяма нужда напуска местоживеенето си с цел да се върне у месторождението си.

И опразни се столицата българска, яко да беше август преди 1990 г., когато всички се юрваха по Черноморието българско. И весел беше народът, предвкусваше хрупкавата коричка на печеното агънце-багънце, планините от зелена салата и аромата неземен на пресен чесън от лехичката пред бащината стряха. Идилия, земен рай и да живей!

Вирус ли? Пандемия ли? Карантина ли? Маските долу, сърбай вряла курбан чорбица, пий люта ракийка и отпусни колан и душа! Тъй де, открай време нищо не плаши душите наши! Ама ще лепнеш зараза на мама и тате, на чинка и стринка, сакън, това на мен не може да ми се случи; лъжат, за да ни държат в напрежение, готвят ни повишаване на ценовия диапазон и ни пробват докъде ще издържим, ама търпеливи сме ние, щото

на всичко

намираме

цаката!

Мда.

И в полунощния час на Разпети петъка, даже недочакали първи петли, властите намериха една цака.

Затвориха София. Ни напред, ни назад. Ни с бележка, ни с декларация. Хайде сега на “осанната” и на “разпни го”!

Не коментирам дали е правилно, или не. Не екстраполирам какво и защо следва оттук нататък. Мислете си и мислете му. Докато ближете мазни пръсти или докато си смучете от пръстите аргументи що е то карантина и има ли тя почва у нас. Просто да се пазим сами, за да ни пази и Господ.

И да помним все пак, че само един е възкръснал, смертию смерт поправ.

Светли празници, народе, и моля те, умната!