Романът, който писах последните години, е завършен. За мен беше утеха и убежище, дано е така и за тези, които ще го прочетат. Представях си как ще излизам бавно от него и ще се шляя безцелно из улиците. Не стана така. Отказаното бъдеще, което той описва, напусна страниците му. Светът е затворил.

Но спрат ли да излизат книги в такова време, значи сме предали тихо и този дом. А не ми се иска.

Докато пишех, ме занимаваше кога и как идва онзи момент, в който всичко се преобръща. Изведнъж, както ни се струва, светът се събужда на 1 септември 1939, „объркан и несигурен“. Или в лятото на 1968-а, или в ранната пролет на... Усещането, че нещо във въздуха вече не е същото, нещо се е сменило завинаги. И нищо не можеш да направиш. По особен начин романът се оказа свързан с това, което идва сега.

Знам, че няма по-неподходящо време за излизането на една книга. Дни, в които не можеш просто да излезеш до книжарницата следобед. Дни, в които самите книжарници и издателства имат нужда от подкрепата ни. Дни на извънредно положение. Но пък всяка книга е извънредно време и извънредно положение сама по себе си. Не иска разрешение, не си търси времето, написана е. Романът идва по спешност със запалени светлини и пуснати сирени, казва Гаустин. Но неговата е лесна, защото сменя времената, както си иска.

На 29 февруари сложих няколко думи за благодарност накрая и затворих ръкописа.

Трудно е да кажем кога точно ще се появи в един свят, който непрекъснато се отменя. Но е тръгнал и идва, рискът е поет. В Жанет 45, разбира се.

Предварително благодаря на всички, които ще стоят някой следобед във времеубежището на тази книга. Здраве, кураж и обич!

Г.Г.

*От фейсбук!