“Е, другари, това е... Земааме власта, земааме власта!”

Така се шегува с близки народни представители Тодор Живков на 19 ноември 1962 г. Малко преди това в зала “Георги Кирков” на Партийния дом втората редовна сесия на Народното събрание гласува освобождаването на Антон Югов като министър-председател на България и избира на премиерския пост Тодор Живков.

На другия ден той оглавява 70-ото българско правителство. Като премиер Живков ръководи държавата 3152 дни, но вчера, четвъртък, Бойко Борисов го задмина и подгони рекорда на Станко Тодоров.

Тогава партийната и изпълнителната власт, която е разделена след Априлския пленум през 1956 г., отново е слята. Тоталитарната държава не обича такова разделение. И Живков става едноличен ръководител на страната чак до 10 ноември 1989 г.

Според доц. д-р Боян Кастелов дори в този формален акт е вложен тенденциозен умисъл: не в сградата пред Паметника на Цар Освободител, а в тази на ЦК Живков трябва да бъде издигнат за министър-председател на НР България. За да разберат всички, че Партията е първата сила и тя може да нареди дори на депутатите къде да заседават и гласуват.

Смяната на

премиера трае

няколко минути

Но битката за този пост, която Живков води последователно и упорито, трае 6 години.

По тогавашния държавен протокол тримата големи в държавата се подреждат така: първи е председателят на Президиума на Народното събрание, втори - министър-председателят, и едва трети - първият секретар на ЦК на БКП.

Живков оглавява партията по време на Априлския пленум, но амбицията не му дава мира, той не може да се примири, че няма цялата власт в държавата.

“Тодор беше много, много властолюбив. Това властолюбие не беше разкрито веднага, защото той се прикриваше”, каза ми в разговор през 2001 г. Георги Чанков, в ония години една от най-силните личности в партията и държавата.

Точно Чанков е човекът, който привлича Живков като сътрудник на ОК на БКП през 1930 г. Препоръката за него идва от Лиляна Димитрова, секретар на РМС преди 1944 г.

На 4 март 1954 г. Живков става първи секретар на ЦК на БКП. Той е енергичен, изпълнителен и дясна ръка на Вълко Червенков, който е генерален секретар. Изглежда и той забелязва прекалената амбиция на заместника си, защото казва на Чанков: “Трябва

да му поизпилим

зъбките

на това вълче!”

А още през 1947 г. заявява, че Живков е един празен дърдорко...

Само че “вълчето” става любимец на новия лидер на Съветския съюз Никита Хрушчов и дните на Червенков, Чанков и другите сталинисти са преброени.

През март 1956 г. цялото Политбюро на ЦК на БКП (без заболелия Георги Дамянов) заминава за Москва. След развенчаването на култа към личността на Сталин ръководството там иска същото да стане и в България.

“Разжалването” на Червенков е предрешено, само маршал Климент Ворошилов съветва българите, като го свалят от поста, да го запазят - “он наш парень”.

На тази среща Тодор Живков си извоюва правото той, а не генсекът Червенков да напише и прочете основния доклад на пленума.

Ако си позволим лека перифраза на Карел Чапек, в доклада си Живков избира тезата “умерена промяна в рамките на Партията”, която е и одобрената от Москва.

По време на заседанията от 2 до 6 април 1956 г. най-яростни критики отнасят тримата най-изявени сталинисти в тогавашното ръководство на БКП: Червенков, Югов и Чанков. Живков изиграва ситуацията много хитро. Той овладява страстите на критикуващите, нали трябва да се опазват кадрите, но след време ще използва точно тези натрупани негативи срещу тримата.

И въпреки прословутото изказване на ген. Йонко Панов, че “такива като него (Тодор Живков - б.а.) има най-малко 500 души, но това са хора със средни възможности...”, Живков е избран без особени проблеми за фактически ръководител на БКП.

“За преобладаващата част от членовете на ЦК Живков е приемлив, защото е посочен от Москва, умерен е и не е склонен към крайности”, пише Искра Баева в книгата си “Тодор Живков”.

Авторитетите в БКП също го подкрепят, защото си мислят, че този безличен, оплешивяващ възнисък мъж няма как да се превърне в “нов култов партиен водач”. Грешат много и не след дълго ще изпитат грешката на собствения си гръб.

Пръв на Юлския пленум през 1957 г. пада жертва Георги Чанков. Живков няколко пъти ехидно му подхвърля, че е чул как той иска да заеме мястото му. Живков наистина се плаши за поста си. Той разсъждава така: щом Антон Югов смени Червенков начело на правителството, колко му е другата силна личност в Политбюро да стане първи секретар. И на пленума обвинява Чанков във фракционерство, подриване на единството и колективността в работата на ЦК на БКП и в провеждане на линия против партийната политика. “Съдбата ми е била предварително решена от тройката Югов, Живков, Червенков на среща в резиденция “Кричим”, обясни през 2001 г. заверата срещу себе си Георги Чанков. А критичният доклад срещу Чанков Живков възлага на най-близкия му съратник Антон Югов. Хитро, а?

Но след като отстранява от постовете му Вълко Червенков, Живков вдига мерника и на самия Югов. За решаващата битка с един от най-популярните и авторитетни хора в партията първият секретар на БКП се готви внимателно.

Отстраняването му е планирано да стане преди Осмия конгрес на БКП, насрочен за ноември 1962 г. По отработената вече тактика в началото на месеца Живков отново е на посещение в Москва. Там не само съгласува с Хрушчов доклада си, но и получава благословията му

да изчисти от БКП

последните

сталинисти

Когато на 3 ноември 1962 г. е насрочено заседанието на Политбюро, портретите на Югов украсяват софийските улици редом с този на Живков и на другите членове на Политбюро и остава само конгресът да бъде тържествено открит. На заседание на Политбюро обаче Живков предлага Антон Югов да бъде отстранен от всичките си партийни и държавни длъжности, а Червенков дори изключен от БКП!

Колкото и изненадващо да звучи това предложение, на пленума на следващия ден то е подкрепено от верните кадри на Живков, новите хора в ЦК, които той лично е издигнал: Борис Велчев, Пенчо Кубадински, Митко Григоров, Станко Тодоров и др.

Антон Югов отначало се съпротивлява на критиките на “новите вълчета”, но вижда, че е останал сам и сваля гарда. И на сесията на парламента, за която стана дума в началото, депутатите само трябва да прогласуват това, което партийният връх вече е решил.

Години след свалянето му Югов не губи популярността си, особено в Пловдивско, където е действал като нелегален, и често гостува на аверите си.

За 60-ата си годишнина председателят на текезесето в с. Първенец Тодор Кордовски кани 30-ина бойни другари и самия бай Дончо, както наричали Югов. В избата на стопанството компанията пие червено вино, вдига тостове и критикува Живков. Самият юбиляр казва за него: “Чудя се как този прост, по-прост от мене човек е тръгнал да управлява България...”. Разбира се,

това стига до

ушите на Живков,

който никога не е обичал Пловдив и особено внимателно подбира и сменя ръководителите му.

Може би се успокоява чак когато през 1966 г. налага в ОК на БКП Дража Вълчева - отначало като секретар, а сетне и като първи секретар на окръжния комитет.

Преди години “24 часа” разсекрети писмо на бившия американски посланик в България Сол Полански. Според него “Живков и Дража Вълчева били интимни”.

Тогава Дража Вълчева беше още жива и категорично отрече това. “Как ще ми бъде любовник Тодор Живков? Та той беше почти връстник на баща ми и аз като такъв го чувствах. Аз, ако съм искала, имаше и по-млади от него. Но никога не съм оставала да преспивам в София, веднага след заседанията на Политбюро се прибирах в Пловдив”, заяви Вълчева.

Тодор Живков управлява като министър- председател два мандата и на 9 юли 1971 г. предава поста на Станко Тодоров. За себе си създава Държавен съвет, който оглавява и де юре става президент на страната.