Гледам филм със Сандра Бълок - "Невидима зона". Тя приема в дома си голям чернокож гигант от гетото. Настанява го в стая, застила му леглото и чернокожият казва: "За първи път си имам!" "Стая?" "Не - легло."

И друг път съм гледала филма, но този път на мига се сетих за младежа, който извърши жестокото убийство на напълно невинно момиче в село Галиче. И изведнъж видях всичко, което не се е случило в детството му.

Никога не е имал свое креватче, отрупано с любими играчки;

Никога не са му пели песничка, докато се върти и не заспива

Никога не е получавал подаръци за рождения си ден;

Никога не се е протягал на пръсти в опит да закачи играчка на елхата;

Никога не се е гушил в топлия скут на любим голям човек, който му чете приказка;

Никога не е тичал с отворени обятия към родителите си, защото е щастлив;

Никога не е канил другарчета на празник у дома.

Всичко, което се е случвало на децата със семейства - родни, осиновители или приемни, за него е останало недостъпно и далечно като луната.

Преди години се включих в акция на полицията и спасихме 11-годишно момиченце от системно изнасилване - майка й я даваше да проституира от осемгодишна. Полицаите се чудеха нея ли да хващат, мен ли да пазят от агресията на онези, които не искаха да я дадат. Две коли с полицаи и аз търчахме между някакви бараки и опитвахме да доближим под канонада от камъни.

Прибраха я в управлението заедно с майка й. Малката, тъничка, слабичка, дребничка, с надлъжни белези по лицето - през бузката, на челото, под окото - плачеше сърцераздирателно и искаше мама, мама, мама. Бях я прегърнала с две ръце, тя беше мръсна, миришеше ужасно и се огъваше като тръстика, а аз не можех да я успокоя.

Тя само мама си имаше и беше съгласна на всичко, но да не я отделят от единственото, което познава.

Настаниха я в дом (тогава приемните семейства бяха на стадий проект). Започнах да я посещавам по два пъти в седмицата (така се сдобих с още пет-шест деца, които всеки път ме очакваха). От редакцията й купихме кукла-бебе - първата собствена играчка в живота й - с гумена главичка и с шапчица. Взехме й още дрехи, тетрадки, боички. След десетина дни Димитринка ми се хвърли на врата като отидох, а после ме затегли към стаята си и побърза да ми покаже куклата: цялата й глава беше изрисувана с кръстове и фигури - явно това бяха татуировки. Ококорих се и попитах защо го е направила. "Защото я обичам!"

После Димитринка избяга. Върна се към онова, което знае да прави. Отново с полиция я върнаха. Тя пак избяга. Пак я хванаха. Тогава се видяхме за последен път - трябваше да замине за друг град. Гледаше ме унило без да говори. Прегърнах я, но тя не отвърна. Светът й се срутваше всеки ден и тя дори не разбираше защо живее и какво изобщо ще се случи с нея.

И други истории с такива деца мога да разкажа и за нещата, които споделят и изведнъж цялото ни познание за разни неща от света се разбиват в пълното отчаяние на всяко от тях, събрани под общия знаменател на безпътицата - единственото, което познават в мъничкия си живот.

Темата ми не е за тежестта на необратимо престъпление, нито колко сурово трябва да е наказанието, а за това, че трябва да сме винаги чувствителни на първо място към децата. Понятието "липса на родителски капацитет" е може би най-страшната присъда в живота - по-страшна от отиване в затвор.

"Липса на родителски капацитет" не значи бедност, а лишаване на детето от всичко, което може да го изгради като пълноценен човек, като някой, който обича и котета, и кучета, и книжки, и други деца, и хора, и живота си. Означава безразличие, побои, оцеляване от ден за ден.

Филмите са хубаво нещо, но реалността не е филм.

От фейсбук