Нещо, за което все не намирам време да пиша… Попадам на редица коментари от типа — “Ирландецът” на Скорсезе бил дълъг и “равен”, историята била позната; “Жокерът” бил дълъг и тягостен и “равен”; “Имало едно време в Холивуд” на Тарантино — и там така — “равен” бил, скучен бил, някой си не бил разбрал какво става, нямало действие и т.н… Подобни думи срещнах и за албума на Tool — и той бил “равен”, с добре познати и повтарящи се музикални фрази и мотиви… Откъде да започна?
За “Ирландецът”… Зрял, бавен, силен, внимателен в това да изобрази баналността на злото, а не да го героизира. Вгледан в човешкостта на характерите, в тяхната оголена до крайност опростеност, а не в констелациите на гангстерско-политически тела. Филмът — освен образите на Пачино, Де Ниро и най-голямата роля на Джо Пеши в живота му (според мен) включва и още един видим образ —Време. Това, ако не са ти отворени сетивата няма как да го схванеш.
За “Tool” — когато си толкова голям, можеш да си и лаконичен. И да се самоповтаряш, когато си се самоизградил. Медитативен, многопластов, повторителен… апокалиптичен.
За “Жокерът” — Навярно един от последните голямобюджетни филми, които ще си заслужава да сме гледали през 2019.
За Тарнатино вече съм писал...

Общото между горните културни феномени е съзнателният им ОТКАЗ от популярна развлекателност, от така неизненадваща с нищо “неочакваност”, от екзалтиран "екшън"… Екшънът и насилието в гореизброените примери са всъщност умора от екшън и насилие. То е там, но те са уморени от него. Всеки един от горните артисти е войн (като в парчето на Tool “Invincible”) — изтощен до смърт, всеки момент мъртъв, но непредаващ се. И непобедим. Истината е, че и Скорсезе и Тод Филипс и Тарантино и Tool ще останат завинаги в историята на културата, ако не с този филм, или албум, то с други. За критиците им зная със сигурност, че не зная къде и как ще останат.

И накрая… Сигурно всеки го чувства, но това бръщолевене под път и над път, тази медийна логорея, това перманентно изказване по всичко в социалните мрежи илюстрира голямата беда, в която човечеството хлътна в последната фаза на изтичащата пред очите ни цивилизация. Никога в историята на хомо сапиенс профана не е имал такава трибуна да си отваря голямата, шумна и невежа уста. Никога в историята на човечеството мнението на ограничения ум не е имало толкова чуваемост, колкото в наши дни. И колкото по-профанно, толкова по-чуваемо. И колкото по-негативно, толкова по-звучно. Днес е достатъчно някой просто да се изкаже и дискредитира чужд авторитет, за да се обозначи, да легитимира сам себе си. И колкото по-голям е нападнатия авторитет, толкова по-значимо се чувства изказващия мнение. Става все по-трудно. И именно затова си заслужава да не се предаваме, а да отстояваме позициите си. Но пък — за какво по-напред да търсим време в този свят. Трябва да избираме битките си, нали?

*Захари Карабашлиев във фейсбук