Всичко е ясно, класираме се! Пак съдбата е на наша страна, Господ пак е българин, успехът е в кърпа вързан! Това бяха само малка част от фенските коментари, след като стана ясно с кои отбори ще трябва да се борим за място на европейското първенство по футбол.

Да, добре сте прочели. Въпреки издевателствата и подигравките, на които бяха подложени футболистите ни в квалификациите, те все пак имат шанс да се промъкнат на футболния форум, ако победят в два поредни мача. Заради сравнително доброто си представяне в Лигата на нациите "лъвовете" отново са в играта, а феновете вече се оглеждат за евтини екскурзии до градовете домакини на мачовете от Евро 2020.

Какво ни е необходимо да се случи чудото ли? Първо премазваме Унгария на родна земя и после отупваме победителя от сблъсъка между Исландия и Румъния. Народът въобще не може и да приеме мисълта за провал, въпреки че в последната една година нашите не само стигнаха дъното, но и

продължиха да копаят към ядрото на Земята

Всичко лошо е забравено и оптимизмът е заразил масите, както поразява онзи супервирус, който няма лекуване. В общественото съзнание играчите на Георги Дерменджиев вече са победили унгарците и всички дружно се настройваме психически за решителния мач срещу исландци или румънци. Никой не ще и да чуе предупрежденията на треньора, че още в първата среща ще се изправим срещу солиден противник, който е във възход. Думите на Дерменджиев могат да бъдат подплатени и с малко история. Защото маджарите са един от най-неудобните съперници на българския национален отбор по футбол.

Статистиката е абсолютно безпощадна – 12 загуби, 5 равенства и 6 победи. Именно заради наследниците на Лайош Кошут

се прощаваме

с мечтата

да спечелим златен олимпийски медал от футболния турнир на игрите в Мексико’68. Но за тази уникална драма след малко.

Нека първо кажем няколко думи за дебютния ни сблъсък срещу унгарците. Мачът се играе на 25 март 1934 г. в София. 10 хил. ентусиазирани фенове се събират на стадиона, но не успяват да помогнат на своите любимци, които губят с 1:4 световната квалификация. 13 години по-късно националите ни

преживяват едно

от най-големите

си унижения,

откакто съществува организиран футбол по нашите географски ширини. "Лъвовете" буквално са премазани с 0:9 от противника, но за този срам има редица смекчаващи вината обстоятелства.

Да започнем оттам, че в отбора ни цари пълен хаос, тъй като няма треньор, а голяма част от играчите не си говорят помежду си. В тази напечена обстановка нашите трябва да се явят и да защитят честта на родината на Балканската купа – турнир, който се провежда от 1929 до 1980 г.

Преди началото на футболния форум българите не успяват да изиграят и един контролен мач, за да се разберат кой къде ще играе. На всичкото отгоре екипите на тима са забравени в София и се налага нашите да молят босовете на "Ференцварош"

да услужат с резервните фланелки и гащета на унгарския гранд

Така набързо скалъпеният ни и облечен в чужди екипи отбор е пометен от домакините, а от този мач ще остане един незабравим диалог между нападателя ни Васил Спасов и халфа ни Стефан Божков. Първият подвиква на съотборника си да му подадат поне една топка, на което легендарният Божков отвръща: "Топката е една и с нея играят само унгарците". В следващите години с топката ще продължат да играят предимно унгарците. Две години след историческия резил нашите отново губят тежко 0:5 в контролен мач, но големите неприятности тепърва предстоят.

През 1962 г. българският национален отбор за първи път се класира на световно първенство, а жребият ни праща в една група с Аржентина, Унгария и Англия. В първия си мач губим с 0:1 от "гаучосите", но нашите са оптимисти, че могат да постигнат по-добри резултати в следващите два мача. И отново срещу унгарците краката на нашите сякаш се схващат и те допускат 4 гола в първите 12 минути. След края на първото полувреме

в съблекалнята

на българите

ври и кипи

Играчите са предупредени да се стегнат, за да не се стига до нови унижения.

Конското явно има ефект, тъй като през вторите 45-минути душманите ни вкарват само още два гола, а при 5:0 пада и красивото попадение на Георги Аспарухов-Гунди. То ще остане в историята заради късмета си да бъде първо за България на световно първенство. Голмайсторът Аспарухов е само на 19 и е най-младият играч в националния отбор и въобще на цялото световно. Намира място в състава, след като в първия мач аржентинците контузват двама титуляри. След края на срещата тръгват слухове, че националите на България са били посъветвани да не се напрягат много-много срещу братска Унгария. Това са само приказки, които никога не са потвърдени от някои от главните действащи лица на терена.

4 години по-късно тимът ни отново е на световно и отново се натрисаме на черната котка, която до този момент ни е носила само страдание. На английска земя този път падаме "само"с 1:3 и след още две загуби от Бразилия и Португалия си заминаваме безславно. Поредният неуспех е само прелюдия за следващото ни пътуване с влакчето на ужасите.

През 1968 г. България праща футболен отбор на олимпиадата в Мексико. В състава ни е пълно с опитни футболисти, които

се чувстват задължени

да постигнат нещо голямо на игрите. Треньорът Георги Берков повиква в отбора играчи от ранга на Аспарух Никодимов, Петър Жеков, Георги Цветков-Цупето, Кирил Ивков, Цветан Веселинов-Меци, вратаря Стоян Йорданов ... Няма смисъл да бъдат изброявани всичките, защото всеки един от избраните е голям талант и е дал много на българския футбол.

Звездният ни отбор се саморазправя с Тайланд (7:0) в дебютния си мач на олимпийски игри, а във втората ни среща правим 2:2 с Чехословакия. Победата 2:1 над Гватемала се оказва достатъчна, за да продължим на четвъртфинал, където ни очаква Израел. Редовното време приключва 1:1, а по-тогавашните безумни правила се тегли жребий кой да продължи напред. Късметът е на наша страна и така отиваме на полуфинал, където след уникален трилър бием домакините с 3:2 и потопяваме в скръб милиони мексиканци. Един от тях обаче е подготвил подобаващо отмъщение.

На финала се изправяме срещу тима на Унгария, който е добре балансиран, но е далеч от класата на европейския си съперник. Меци Веселинов още в 20-ата минута вкарва красив гол, сякаш за да

узакони превъзходството

на българите

В този момент на сцената изгрява звездата на мексиканския рефер Диего де Лео. Съдията сякаш е обладан от някакви демони и без абсолютно никаква причина гони от игра голмайстора Веселинов.

Нашите протестират бурно, но така сякаш още повече настройват срещу себе си сеньор Де Лео. На мушката му попада Кирил Ивков, който се е сблъскал леко с унгарски нападател във въздуха и също е подканен да напусне преждевременно терена. Българите полудяват и са готови да пребият човека, който им отнема мечтата.

Мексиканецът опитва да отстрани Петър Жеков, но в този момент Начко Михайлов взема топката и я хвърля към главата на рефера. Жеков остава в игра, но Михайлов е пратен да прави компания на вече изгонените Веселинов и Ивков.

С осем човека българският национален отбор просто няма шанс. Унгарците се възползват от реферската промоция и обръщат резултата до 4:1. Публиката на стадиона е бясна. Някои от феновете

в знак на

протест палят възглавничките върху седалките

Официалните лица не се впечатляват от народния протест и връчват златните медали на унгарците, а българите вече окончателно ще се убедят, че сблъсъците с унгарския враг им носят само нещастия.

Все пак нашите някак успяват да преборят прокобата. Губим още мачове, но последният ни провал е от далечната 1975 г., когато отстъпваме с 0:2 в олимпийска квалификация в Будапеща. След това "лъвовете"си връщат самочувствието, като записват 4 победи и 5 равенства. За последно през 2012 г. извъртяхме 1:1 в контролна среща.

Всички се молим добрата серия да продължи и през пролетта, когато приемаме маджарите на ст. "Васил Левски". Всъщност факторът домакинство е единственият ни що-годе приличен коз в предстоящите два жизненоважни за бъдещето на отбора мачове. Всичко останало са неоснователно големи претенции и ентусиазъм. Реалната ситуация в общи линии е – дано се случи чудо и Господ пак да е българин.