Хронична депресия затиска германския вратар, но той така и не се престрашава да потърси помощ

Oтново е на терена и хилядите по трибуните го аплодират бурно. Там някъде е и жена му, която със сигурност пляска като луда. Момчетата зад вратата го гледат с обожание и надежда, че ще им даде фланелката си. Дори противниковите играчи му се усмихват окуражително, защото отдавна си е спечелил привилегията да бъде всеобщ любимец.

Е, мачът не свършва по най-добрия начин, но на кого му пука. Нали отново е в игра, нали половината футболна Европа се готви да изсипе торби с пари, за да го отмъкне от сегашния му отбор. Светът е в краката му и той явно добре го осъзнава. Усмивката не слиза от лицето му, шегува се със съотборниците си, прегръща топло съпругата си. Близки и приятели си отдъхват, че най-лошото е минало. И после идва смъртта.

Не е катастрофа, нито инфаркт. Той оставя усмивката си вкъщи, изрича набързо скроена лъжа и отива на влаковата линия, за да се хвърли под експреса от Бремен за Хановер. Машинистите го виждат пред себе си, но нямат никакъв шанс да овладеят навреме тежащото стотици тонове метално чудовище.

То скърца свирепо, хвърля искри,

пуфти неистово и в крайна сметка отнема живота на вратаря Роберт Енке. От самоубийството на германския национал минаха точно 10 години, но раната не заздравява. Преди дни играчите на "Байерн" (Мюнхен) и "Борусия" (Дортмунд) почетоха с минута мълчание паметта на Енке преди началото на супердербито. Много от вече бившите звезди на двата гранда бяха на трибуните и не криеха сълзите си. Роберт никога няма да бъде прежален, а трагичният му край за съжаление не успя да се превърне в безценен урок за наследниците му на терена, които продължават да вървят опасно близко до черната бездна.

Роберт Енке така и не успя да се пребори с предизвикателствата на съвременния футбол. Напрежението на терена го смачка, а нечовешка драма в личния живот го довърши. Футболистът се запознава за пръв път с депресията някъде около 2003 г. Преди това всичко му върви по мед и масло. Роден в спортно семейство, той получава пълната подкрепа на родителите си да осъществи футболната си мечта. В случая

ентусиазмът си партнира с талант

и след кратко лутане по долните дивизии, през 1996 г. подписва професионален договор с "Борусия" (Мьонхенгладбах), а след три години идва и трансферът в "Бенфика", където Роберт напълно разкрива своите възможности и е поканен да играе в националния отбор.

Напрегнатата футболна кариера не го откъсва от идеята да създаде семейство, което е от изключителна важност за всеки тръгнал да покорява върхове спортист. Неговата Тереса е идеалната футболна съпруга - подкрепя го във всяко едно начинание и не прави проблем за постоянните му отсъствия. Всичко е подредено, бляскаво, перфектно в живота на вратаря. И точно тогава идва трансферът му в "Барселона".

Опитайте да си представите какво се е случило в душата на Роберт, когато чува от началниците си в "Борусия" (М), че са се обадили от ръководството на испанския гранд. И не само звънят да си убиват времето, а предлагат висока трансферна сума.

Сделката е осъществена

и специалисти, журналисти, че и астролозите предричат още по-щастливо бъдеще за германския национал. Всички до един грешат.

С първите си стъпки на испанска земя Роберт Енке поставя началото на толкова голям кошмар, че накрая смъртта му се струва като единственото възможно избавление. Вместо сбъднат сън, престоят му в "Барселона" се превръща в мъчение. Той играе в един-единствен мач, а останалото време прекарва закотвен на резервната скамейка. Това положение явно разболява психиката на Енке и той влиза в първия си период на продължителна депресия.

Началниците му в каталунския тим нямат намерение да го убият като футболист и го пращат под наем във "Фенербахче", а след това и в "Тенерифе". Но и там германският национал играе твърде малко и в главата му се затвърждава усещането, че е неспособен да се задържи на голямата футболна сцена. В този период единствено съпругата му знае за мрачните мисли, които

тихо пропълзяват

в съзнанието

на нейния мъж. За останалите няма особена промяна, тъй като Енке по традиция е тих, скромен и самовглъбен. Дори го критикуват, че е твърде умерен в своите изяви под рамката на вратата и не умее да строява както трябва защитниците пред себе си.

"Твърде нормалният" за днешните кресливи футболни времена вратар все пак успява да се измъкне от професионалната дупка, след като подписва с "Хановер". Получава възможност да покаже възможностите и не разочарова новите си шефове. Само че най-лошото тепърва предстои.

През 2006 г. Роберт и Тереса губят двегодишната си дъщеричка, която е с вроден сърдечен порок. Няма смисъл да се правят опити да бъде описано измерението на родителската болка. Енке отново изпада в депресия, но

този път няма измъкване.

Съпрузите опитват някак да продължат напред, осиновявайки двумесечната Лейла. Ангажират се и с правата на животните. Фермата, в която живеят, е дом за много бездомни домашни кучета и котки. Роберт Енке явно не успява да се пребори с мъката по изгубеното дете. За пред останалия свят обаче той показва признаци на емоционално възстановяване. Връща се в игра и отново

показва чудеса

от храброст

на вратата на "Хановер". Три години след смъртта на своята Лара Роберт е по-успешен отвсякога в професионален план. Избират го за вратар номер 1 на сезон 2008/2009. Немските медии упорито твърдят, че се подготвя поредният му голям трансфер и този път никой няма го ползва като борче, засадено до тъчлинията.

На 8 ноември Енке се връща в игра за "Хановер", след като преди това се е възстановявал от контузия. Изявите му в мача са колебливи, но феновете познават добре качествата му и не се притесняват, че още в следващия мач ще е на познатото добро ниво. Само че няма следващ мач.

Два дни по-късно футболистът целува жена си по бузата и й съобщава, че са го извикали на следобедна тренировка, но едва ли ще се забави много. Два часа по-късно Тереса му звъни, но той не отговаря. След още два часа тя звъни на треньора на вратарите и той й съобщава, че в този ден няма планирана тренировка. Жената е притеснена, а мъжът от другата страна на линията я съветва да не изпада в паника, тъй като най-вероятно става дума за някакво объркване. Силно изнервена, съпругата се захваща да подрежда у дома и тогава

намира в

спалнята писмо

от своя съпруг.

В него той й съобщава, че е решил да сложи край на живота си. Малко по-късно идва и обаждането от полицията.

Според разследващите Енке е стигнал до жп прелеза с автомобила си, оставя вътре телефона и портфейла с документите, а после се хвърля под влака.

"Никога няма да си простя, че не усетих по някакъв начин какво е намислил да прави. Имах чувството, че отново изпитва удоволствие от живота. Вярвах, че е щастлив от връщането на терена и от възможностите за нов трансфер в чужбина. Чак по-късно психолози ми обясниха, че приповдигнатото настроение е нормално за самоубийците. Когато решат, че наистина ще умрат, те някак се успокояват и се радват истински на последните си мигове. И до днес опитвам да си повярвам, че не е било възможно да му помогна", разказва агентът на вратаря Йорг Неблунг.

Неговите терзания би трябвало да са част от една по-обширна дискусия за психическото състояние на успешните спортисти. В днешно време

те са длъжни да

са безупречни

във всяко едно отношение. "Провал" е забранена дума в този ужасно забързан и комерсиализиран свят. И по-лошото - няма на кого да се оплачат, ако нещо заскърца в съзнанието им. Роберт Енке не е изключение в това опасно правило. Той страда и мълчи. Единствено съпругата му е наясно какво се случва в душата на обичания в цяла Германия вратар.

"Роби имаше три продължителни периода на депресия, а последният се оказа фатален. Не даваше и дума да се издума за посещение при психолог. Страхуваше, че ако се разчуе, това сериозно ще застраши кариерата му. На погребението му се събраха 50 000 души. Всички те го обичаха, но нито един от тях не знаеше за проблемите на съпруга ми. Той просто нямаше право да говори за тях", споделя Тереса.

Сега тя управлява фондация,

която помага на деца и възрастни, борещи се с депресивни състояния. Една от основните й задача е да не позволи трагедията с Роберт да бъде забравена. 10 години след второто й голямо нещастие в живота Тереса разказа пред немско издание: "Никога няма да забравя финала на последния мач на Роби. Щом чу последния съдийски сигнал, той вдигна глава към небето и сякаш започна да се моли. Сигурна съм, че в този момент той се прости със земния си живот и погледна към рая."