За да обереш от една обрана държава милиарди, се иска много добра организация и талант, твърди бившият шеф на Комисията по досиетата Методи Андреев

Чехия, Полша и Унгария правят първо чистката, за да имат успешни реформи

България е една от емблематичните жертви на Обира на века заради отказа си от лустрация. Проучване на "168 часа" показва, че от 1990 г. насам сме изгубили над 500 млрд. лв. от "приватизацията" на паричните средства

и неизгодните продажби на предприятия.

"За да обереш от една вече обрана държава стотици милиарди, се иска много добра организация и талант", смята Методи Андреев.

Според него едно от обясненията за успеха на операция "Възраждане" е, че руснаците не за първи път активират подобно мероприятие у нас.

"Ако историята за Никола Гешев е вярна, че с информацията си той ще управлява през следващите 50 години, това означава, че руснаците отново прилагат същата схема у нас."

В книгата на изд. "Труд" "Никола Гешев остава жив след 9 септември 1944 г." подробно е описано, че той бяга с досиетата на всички комунисти, които са били негови информатори. Има основателни съмнения, че в Истанбул той

предава на резидента на МИ6 Ким Филби

копия с бележките си, а той на свой ред ги праща в Москва.

От тази гледна точка руснаците са имали послушни хора на възлови позиции още тогава.

"Тези хора оттогава

завземат

държавата

под одобрителния поглед на Москва", смята Андреев.

Лустрацията се оказва рубиконът. Чехия, Словакия, Полша, Унгария я провеждат още в началото на 90-те. Моделите им са различни, но общото между тях е, че на шефовете на специалните служби и комунистическия апарат им е забранено да заемат политически и ръководни длъжности. Тоест там бе решен първо въпросът с морала и след това се премина към реформите. У нас стана обратното. Въпросът за лустрацията бе заметен под килима, за да започне

началото на

големия обир

В началото на 90-те парите в брой и спестяванията на българите буквално бяха извадени от джобовете им, за да се създадат частните банки.

По данни на МВФ веднага след 10 ноември 1989 г. лошите кредити вече са около 17 млрд. лв., загуба, която малко по-късно с кризата ще бъде прехвърлена директно на населението. Близки до премиера Андрей Луканов твърдят, че той опитал да избегне кризата, като преговаря със СССР и със западни банки. Поставял им условие: "Искахте България да се демократизира, сега е ваш ред - в знак на добра воля ни опростете част от дълга и ни намалете плащанията."

Естествено

стратегията на Луканов

се проваля. Горбачов не само отказва помощ, а отказва дори да си плати единия милиард, който ни дължи по линия на военно-промишления комплекс. Западните банки усещат миризмата на фалит и се отдръпват. Обиден, Луканов обявява, че страната спира да плаща главниците и лихвите по външния си дълг.

Ефектът е равносилен на ядрен взрив както за курса на лева, така и за цялата икономика. Ако дотогава 100 долара са около 75 лева, то след мораториума БНБ обявява, че обезценката е поне десет пъти. Стотачката в зелено по официалния курс за дни скача до 713 лв., а на черно се търгува по 1500. Така реално лошите кредити са стопени и платени от населението. Отделно то търпи още по-голяма загуба и по линия на хиперинфлацията, тъй като жизненият стандарт се срина с над 40%

Съвсем логично това блокира икономиката и се стигна до гладната Луканова зима. Докато обикновените хора бяха заети с чисто физическото си оцеляване, някои държавни банкери мислеха с няколко хода напред. Те излязоха на пазара и продължиха играта срещу лева, увеличавайки печалбите от мизерията на хората.

С лесно изкараните богатства те безлихвено финансираха някои от частните банки, които в този период никнеха като гъби.

Вероятно защото "умните пари" знаеха, че предстои второ раздаване и се бяха подготвили за още по-големи печалби. Това бе причината новоизлюпените банкери щедро да отпускат кредити без обезпечения на избрани държавни и частни фирми.

През 1995 г. премиерът Жан Виденов поиска да се ориентира в ситуацията и поръча доклад на комисията на покойния вътрешен министър Николай Добрев.

Констатациите й бяха повече от стряскащи: "През периода 1990-1996 г. в страната са създадени и са действали 44 банки, някои от които са почти неизвестни на обществото. Уставният им капитал за учредяване е събиран незаконно от касите и сметките на държавни банки и учреждения."

"Сумата на "лошите" и съмнителните кредити в края на 1995 г. възлиза на 342,7 млрд. лева,

което съставлява близо 40% от произведения през годината брутен вътрешен продукт", се твърди още в доклада.

Не е ясно какво е било решението на Виденов, но е факт, че централните банкери тогава много странно започнаха да се сприятеляват с финансовите репортери. Почти всеки ден те много любезно ги засипваха с данни колко зле са банките, коя е пред фалит и т.н. Разбира се, тези разговори бяха неофициални, но медиите се надпреварваха да

нагнетяват паниката,

тъй като банкерите от БНБ подаваха именно такива данни.

От днешна гледна точка е ясно, че се е следвал някакъв кошмарен план, целящ втора приватизация на парите на българите. А това стана веднага след като между май и септември 1996 г. под особен надзор бяха поставени 14 банки. Пред останалите се виеха огромни опашки, финансовата система бе в колапс, а курсът на лева спрямо долара ежедневно летеше нагоре.

През февруари 1997 г. доларът вече бе 2937 лева, а по бюрата и между банките се търгуваше между 3000 и 3200 лв.

Българите бяха милионери, но реално заплатите им бяха около 20-ина долара. Хора, които имаха по 12 хил. лв. за покупка на апартамент, в един момент се оказаха с 300 марки.

Така за втори път бяха приватизирани и спестяванията, и парите в брой. Колко са те, никой експерт не се наеме да каже, но е сигурно, че българите са платили и 342-та милиарда необслужвани кредити

плюс още 100 млрд. лв.

Те изчезват мистериозно от българските банки малко преди кабинетът на Жан Виденов да падне, за което стана ясно от изявление на вицепремиера Румен Гечев.

Така бе разчистен теренът за същинската приватизация, която нямаше да е познатият ни директен обир, ако имаше нормални банки. Истината е, че преди фалита повечето финансови институции бяха дали огромни заеми на предприятията и едва ли щяха да разрешат те да се продадат за по 1-2 лева, както впоследствие стана.

През 1997 г. обаче банки нямаше. Валутният борд стабилизира ситуацията, но икономиката бе в тежък нокаут, а България бе във фактически фалит. Страна, която не можеше да посрещне елементарни плащания по бюджета, платежния баланс или външния дълг. Пред правителството на Иван Костов имаше един вариант - дълго да се моли на Международния валутен фонд за евтини заеми, с които да запушва пробойните. МВФ обаче постави тежки условия -

ударна приватизация,

като всеки месец имаше график - кое предприятие кога да се продаде. Изискването на фонда бе фирмите, за които не се намерят купувачи, да се ликвидират.

Ключови фигури в този процес бяха покойният вицепремиер Александър Божков и наследникът му Петър Жотев.

Първият бе легендарна фигура още в ранното СДС с тезата си, че икономиката трябва да мине в ръцете на проспериращи западни компании. Затова като вицепремиер той направи серия от турове в Западна Европа и САЩ, канейки различни концерни да участват в предстоящата приватизация у нас. Изявен интерес имаше от Германия, но предложението им не устройваше синьото правителството - офертата бе

замяна на дълговете ни срещу собственост

на стратегически български предприятия. Немската идея бе да изкупят евтините книжа по външните ни заеми и с тях на сметка да напазаруват ключови компании у нас.

Неофициално Русия също предлагаше подобна форма на бартер, но с евтино синьо гориво, срещу което кабинетът по сложни схеми трябваше да й продаде гиганти като "Кремиковци", "Химко" и торовите заводи, които 100% зависеха от природния газ.

От днешна гледна точка сигурно мнозина биха се запитали защо не сме приели някоя от тези оферти? Причината е, че МВФ изискваше при приватизационните сделки в бюджета да постъпват пари в брой, от тази гледна точка бартерите изобщо не бяха вариант.

За съжаление САЩ пасуваха в този процес, защото малко преди това един бивш зам.-шеф на ЦРУ бе сондирал, че България е затънала

в корупция

и ще се окаже тресавище за американския бизнес.

Това бе констатацията и на повечето компании в Европа. Те от самото начало смятаха, че е много по-безопасно да влагат парите си в Чехия, Словакия, Унгария, Полша и Прибалтийските страни, отколкото да рискуват да загубят всичко в България.

В тази ситуация Божков бе в доста сложна ситуация - от една страна бе МВФ, който всеки месец отпускаше пари, за да се върже бюджетът и платежният баланс, от друга страна бе реалността и липсата на големи западни концерни за купувачи, а от трета бяха хищните момчета в СДС. Те току що бяха излезли от панелките,

все още носеха бели хавлиени чорапи

и вече се виждаха горди собственици на структороопределящи предприятия.

Очевидно вицепремиерът не можеше да се справи с този натиск и предприе един отчаян ход - приватизация на приватизацията. Той публично покани инвестиционни посредници от типа на KPMG, "Прайс Уотърхаус", "Артур Андерсен" и други, които трябваше да продадат тогавашните перли на българската икономика като "Балкан", "Плама", "Кремиковци", "Химко", торовите заводи, "Горубсо" и др. Тези посредници трябваше да търсят купувачи и да договорят основните параметри на сделките.

Върхушката в СДС обаче имаше други планове. Някои фигури вече си бяха набелязали определени предприятия и трябваше спешно да ги изкарат на загуба, за да ги придобият евтино. За целта сини групировки

изместиха червените

от входа и изхода на държавните фирми и ударното източване започна.

Как продължи ювелирното разграбване, четете в хартиеното издание.