Кой свали Тодор Живков и комунизма?

Бяха ли подготвени т. нар. Велики сили за 10 ноември 1989 г.?

Имат ли пръст Москва и Вашингтон в събитията преди 30 г.?

Съществуват ли още тайни, които не са видели бял свят?

Много от отговорите на тези въпроси могат да се намерят в свидетелствата на участници в събитията.

Тук ще прочетете хронологията от гледна точка на западни дипломати и наблюдатели в София.

Техните свидетелства разкриват не само с каква информация са разполагали те преди драматичната промяна преди 30 години, но и каква роля са играли в събитията.

Какво пише в рапортите на американския посланик

в София за драматичните събития преди 30 години

Eдин от западните дипломати, които пращат доклади от България в дните преди и след 10 ноември 1989 г., е американският посланик в София Сол Полански.

Голяма част от неговите рапорти до Държавния департамент, както и други документи за случващото се в България по онова време бяха разсекретени в последните години по искане на журналистката Алексения Димитрова по силата на американския закон за свободата на информацията.

Малка част от материалите бяха публикувани преди време в рубриката “24 часа в тайните американски архиви”.

30 години след събитията издателство “Труд” пусна документалното разследване на Алексения Димитрова “Секретните доклади на Сол Полански”, базирано на документи, писани от американския пратеник и негови колеги между 1987 и 1990 г.

Пълните доклади могат да бъдат прочетени в книгата. Тук публикуваме кратка хронология на събитията според тях.

7 юни 1988 г.

Полански изпраща в Държавния департамент доклад, озаглавен “Живков и темата за приемствеността”. Смяната на Живков не е на дневен ред, става ясно от доклада, но според автора има сигнали, които заслужава да бъдат анализирани.

“Преди година съобщихме в нашата голяма последна оценка на българското ръководство, че Живков изглежда в добро здраве и държи здрав политически контрол и, че не предвиждаме неговото предстоящо оттегляне от позицията му на лидер на партията. Година по-късно все още не очакваме Живков скоро да тръгне по пътя на Кадар или Хусак, освен ако няма сериозно влошаване на здравето му.

Според анализа му “2 години след 13-ия конгрес на БКП, който някои наблюдатели приемаха като възможната “политическа лебедова песен” на Тодор Живков, той продължава да държи юздите на властта в България”. Въпреки тази стабилност, Полански отчита, че има “няколко индикатора в последните 6 и повече месеца”, че “Живков може би навлиза в по-тежка политическа ситуация, отколкото преди 1 г.” Тези сигнали се появили след внезапната визита на Живков в Москва през октомври 1987 г.

“Нямаме никакви доказателства за антиживковска група в рамките на режима или за някакви организирани усилия в България или отвън, т.е. от СССР, да бъде форсирано напускането на Живков. Въпреки тяхната несигурност обаче си заслужава да се направи преглед на няколко индикатора”, пише Полански.

Един от тях е срещата между Живков и Горбачов, състояла се в Москва през октомври 1987 г. “В списъка на възможните “негативи” за Живков не можем да не споменем срещата му през октомври 1987 г. с Горбачов в Москва. Въпреки че почти няма информация за нея, кадрите на съветската телевизия със суровия, навъсен Горбачов, който прави енергични негативни жестове към търпеливия мрачно слушащ го Живков срещу него ни дават основание да предположим, че Живков е призован на дръвника”, пише Полански.

7 октомври 1988 г.

Полански праща на заместник-държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед доклад, озаглавен: “България в навечерието на вашата визита”. Смяната на лидера Живков се споменава като нещо необходимо, важно и желано, но не и като нещо вероятно в скоро време. Западните наблюдатели в София виждат първите плахи сигнали за промени в България в контекста на промените в Източна Европа, но намират, че нито един човек от висшето ръководство в страната не дава признаци, че иска или е готов да стане част от тази промяна. “Вашата визита - пише Полански на Уайтхед - идва във време на ново потвърждение на дългогодишната власт на Живков и неговия силно консервативен подход към реформите. Както и да възприема последните събития в Москва, старото ръководство тук отстоява своята воля да стои на власт колкото то пожелае.”

6 февруари 1989 г.

Заместникът на Полански праща в Държавния департамент доклад “България 1988: Събужда ли се спящият?”. “Въпреки че външно България остава същата като през 1988 г., има и много индикации, че “спящият човек” от Източна Европа започва да се раздвижва”, пише американският дипломат и допълва: “Живков здраво се е вкопчил във властта и не дава шанс на нито един вероятен наследник.” Той отчита, че има “знаци за събуждането” на интелектуалците и журналистите към потенциала на гласността, както и създаване на неформални групи.

Април 1989 г.

Американското посолство в София получава първите сигнали, че в България зрее политическа буря. Сигалите идват от конгреса на СБЖ, на който се развихря горещ спор между “дясната ръка” на Живков - Милко Балев, и съпругата на председателя на парламента Станко Тодоров - Соня Бакиш. Поводът е участието й в комитета за защита на Русе, заради което е изключена от БКП. За спора разказва журналистът Евгений Станчев.

Май 1989 г.

“Позицията на Живков е нестабилна. Руснаците са недоволни от неговия политически консерватизъм и от лошото развитие на българската икономика... Растящ брой хора в България също са недоволни от Живков и биха приветствали промяна... Няма обаче очевиден кандидат, който да наследи Живков”. Това са съвсем малка част от изводите в доклада, пратен на 30 май 1989 г. във Вашингтон. Те се базират на разговорите между китайски и британски дипломат. “Много българи са недоволни от Живков, а интелектуалците са непокорни”, казва китайският дипломат. Според рапорта той предположил, че руснаците се интересуват да намерят заместник на Живков в близко или средно близко бъдеще.

13 юли 1989 г.

Полански праща доклад във Вашингтон за срещата, която Е имал с външния министър Петър Младенов. Срещата е инициирана от Тодор Живков. Генералният секретар на ЦК на БКП инструктирал Младенов да сподели с американския посланик, че България иска подобряване на отношенията със САЩ. От доклада става ясно, че между двете страни има напрежение заради смяната на имената на българските турци. На срещата обаче Полански не долавя сигнали, че Младенов и няколко негови съмишленици обмислят смяна на Живков.

Септември 1989 г.

Турско-българските отношения са тема и на срещата между Петър Младенов с американския държавен секретар Джеймс Бейкър по време на сесията на ООН в Ню Йорк. За среща между двамата съобщава и турският вестник “Миллиет”. Според “Миллиет” Бейкър казал на Младенов, че не може да се очаква подобряване на американо-българските отношения, докато България не покаже, че уважава човешките права на етническите турци. В докладите на Полански няма признаци да знае, че на тази среща Младенов е споделил с Бейкър намеренията си за курс към промяна, включително - за обмисляна смяна на Живков.

18 октомври 1989 г.

Полански прави плах опит да се ориентира къде е България в контекста на промените, започнали в Източна Европа. Той кани на разговор представители на Министерството на външните работи и стига до извода, че “българското Министерство на външните работи вижда Източна Европа, както и ние, разделена на един лагер реформатори и един - нереформатори”.

23 октомври 1989 г.

Сол Полански обядва с Петър Младенов и неговия заместник Любен Гоцев. Поводът отново са българо-американските отношения и напрежението с Турция заради смяната на имената на българските турци. Два дни след обяда Полански праща информация за срещата във Вашингтон, но и в нея не съобщава да е доловил признаци за готвена промяна. Както ще стане ясно по-късно, Младенов е получил инструкции от Живков какво да каже на американския пратеник. “Какво искате от нас? Оставете българският народ да решава, както ние оставяме американците да решават, без да ви критикуваме. Оставете ни сами да вземаме решения... Ние сме суверенна нация с 1300-годишна история, а не бананова република”, заявил Младенов.

24 октомври 1989 г.

Полански споменава за своя среща със заместник-министъра на външните работи Любен Гоцев. На нея Гоцев му казва, че било полезно да се срещнат скоро да дискутират теми, които не били повдигнати по време на обяда предния ден. Не е ясно какво е имал предвид Гоцев. “Планираме да търсим скорошна възможност за такава среща”, пише Полански. Няма обаче индикации това да се е случило.

9 ноември 1989 г.

Ден преди историческия пленум на 10 ноември, на който Живков е отстранен, Полански праща в Държавния департамент доклад “Пленумът на ЦК на партията на 10 ноември: малко очакване за големи промени”. Информацията се базира на негова среща с Чудомир Александров по повод предстояща визита на Александров в САЩ през декември 1989 г. “Чуждестранните наблюдатели ще бъдат разочаровани, ако очакват голями персонални промени от пленума, казал Александров, когото Полански определя като “наследник на Живков до средата на 1988 г.”

Александров изразил мнение, че Живков винаги е потаен и може да разкрие намеренията си само пред Политбюро. Според него нямало вътрешни причини за големи персонални и политически промени, но било трудно да се предвиди как външните фактори като събитията в ГДР можело да повлияят на обсъжданията в ЦК.

Александров казал, че не очаква, но и не изключва махането от Политбюро на някои от старите му членове. Това обаче не означавало смяната на Живков сега.

Същото чувство на несигурност за персонални промени било изразено и от член на ЦК по време на приема в съветското посолство на 7 ноември. И този източник казал, че никой не знае какви персонални промени в Политбюро има предвид Живков. Че хората искали промени, било ясно, но също така било ясно, че никой не е готов да отправи гласно каквото и да е предизвикателство към Живков.

“Понеже Живков е използвал подобни събирания в миналото да обяви големи персонални промени, слухове пълзят из София кой би могъл да бъде понижен, издигнат или преназначен”, пише в анализа си на 9 ноември Полански, но и през ум не му минава, че може да бъде сменен самият Живков.

Коментарът в края на рапорта е показателен: “Ние сме склонни да се съгласим с Александров, че може би няма да има големи персонални промени.”

Очевидно подведен от българските си източници, Полански посреща новината за смяната на Живков на 10 ноември 1989 г. тотално смаян и неподготвен, което личи от докладите му, пратени в дните след пленума.

10 ноември 1989 г.

Падането на Тодор Живков и избирането на Петър Младенов за генерален секретар на БКП са огромна изненада не само за Полански, но и за много от западните наблюдатели. “Все още е много неясно какво се случи. Твърде вероятно е оставката на Живков да не е планирана много преди петък”, пише Полански. И още: “Дори най-смелите предположения не виждаха оттеглянето на Живков преди конгреса на БКП следващата зима.”

10-15 ноември 1989 г.

Няколко дни след 10 ноември Полански продължава да праща в Държавния департамент доклади, в които е категоричен: “До голяма степен за нас остава загадка какви са причините за Живковото отстраняване”, “Това не е дълго планирана история". Той се позовава на български дипломат, който споделил, че и той научил за смяната на Живков в 8 ч вечерта на 9 ноември 1989 г. “Макар че може би е имало конфликт в рамките на Политбюро и маневри преди 10 ноември, оставката на Живков и избирането на Младенов не са били планирани дотогава", категоричен е Полански.

Той нарича оставката “внезапна” и я определя като акт, който “хванал почти всички наблюдатели напълно изненадани”. Според него те подценили ситуацията, защото липсвали знаци на народно недоволство, а и не обърнали внимание на “другия натиск над Политбюро и Живков”, каквито били реформите в СССР и влиянието на Горбачов.

16 ноември 1989 г.

Сол Полански се среща със съветския посланик в София Виктор Шарапов. На нея пратеникът на Москва му казва, че “комбинацията от дълго чаканата оставка на Живков, влошаването на вътрешноикономическата ситуация, растящото обществено недоволство, събитията в Полша, Унгария и особено в ГДР, тласнали реформистките елементи в Политбюро да използват случая да натиснат за промени”. В анализа си обаче Полански нарича тази версия “не много убедителна”.

17 ноември 1989 г.

В посолството в София пристига доклад от американското посолство в Анкара. Докладът се позовава на политическия съветник в съветското посолство Игор Севастиянов, който казал на свой колега - американски дипломат, че Москва “има пръст в свалянето на Живков”. “Каква част от този пръст ни се пада, не знаем, но имаме пръст”, казал Севастиянов. Съветският дипломат казал, че Живков от години споделял с руснаците, че остарява и иска да се оттегли. “Ние просто му помогнахме”, формулирал случилото се Севастиянов.

Така най-после Полански разбира, че “свалянето на Живков не е било удар, направен за един ден” и че е “имало много предварителна работа”.

17 ноември 1989 г.

Полански се среща с Андрей Луканов след джаз концерт в резиденцията на американския посланик в центъра на София. На тази среща американският домакин разбира със закъснение, че оттеглянето на Живков е предшествано от несъгласие на Младенов с Живков. Луканов изненадва своя американски домакин с неочакваното признание, че ключов елемент в събитията, довели до Живковото отстраняване, всъщност бил обядът на Полански с Петър Младенов на 23 октомври 1989 г. Луканов разказал, че малко преди срещата Живков се обадил на Младенов и грубо го нахокал, че е позволил България да бъде атакувана на Екофорума за нарушаване на човешките права. Тези събития според Луканов, окончателно убедили Петър Младенов, че нещо трябва да бъде направено за “стареца”.

Тогава Младенов, Луканов и още няколко души от Политбюро, които Луканов не уточнява, започват да събират подкрепа за промени. “Бяхме подготвени да сложим главите си на гилотината", признал Луканов на посланика. Запитан за ролята на министъра на отбраната Добри Джуров, Луканов само казал, че Джуров е един честен и свестен човек, който няма да тръгне срещу интересите на България. Запитан дали е вярно, че Живков е бил отстранен само с 5 на 4 гласа, Луканов отговорил, че не би искал да коментира.

Анализирайки коментарите на Луканов по време на вечерята, посланикът пише, че прочитът на Луканов за ключовата роля на обяда на Петър Младенов със Сол Полански го ласкае, но не знае каква е заслугата на посолството за отстраняването на Живков. Според него подобна версия обслужва самия Луканов.

22 ноември 1989 г.

Едва на тази дата Полански успява да се сдобие с писмото на Петър Младенов до Живков, което ускорява оставката на Живков и води до събитията на 10 ноември 1989 г. Полански го нарича писмото, с което “Младенов подава оставка и атакува Живков, че егоистично държи властта и изолира България от света".

Ключовият документ е занесен в американското посолство от “контакт, на когото можело да се разчита". Името на източника е заличено. Попитан за автентичността на документа, източникът отказва коментар, но споделил, че писмото на Младенов му било дадено, а той по своя воля го занесъл в щатската мисия.

В част от доклада Полански поставя под съмнение доколко е автентично писмото. В друга част обаче уточнява, че автентичността се потвърждава от изявленията на Луканов в резиденцията на американския посланик на 17 ноември 1989 г., че Младенов окончателно взел решение да се опълчи срещу Живков заради отношението на Първия към него.

От писмото на Младенов Полански научава интересни подробности за събития, за които дори не подозирал, но се превърнали в катализатор за 10 ноември.

Не само

американският

посланик е живял

в заблуда какво ще

се случи в България

на 10 ноември

Американското военно разузнаване също е било изненадано от събитията. Това показват документи от архивите на американската разузнавателна агенция по отбраната.

“Вярвам, че мога спокойно да твърдя, че нито един западняк в София не е мислил, че този пленум ще доведе до напускането на Живков и заместването му от Петър Младенов. Ние не знаем дали това бе планирано събитие, или импровизация, както все още не знаем обхвата на всякакви идващи или очаквани промени в правителството, министерствата и Политбюро. Това е въпрос, който предизвика огромно внимание у всеки дипломат в София."

Това пише в информация, озаглавена “Динамична промяна в Източна Европа”, пратена от София до американската разузнавателна агенция по отбраната. Подателят е заличен, но най-вероятно автор е американският военен аташе или резидентът на американското военно разузнаване по онова време в София.

Още 6 доклада са изпратени от София до разузнавателната агенция по отбраната през ноември и декември 1989 г. Сред най-интересните е този, който разисква участието на армията в свалянето на Живков. Основен източник на информацията е една тайна вечеря на съветския, полския, гръцкия и унгарския военен аташе, на която присъства и авторът на доклада.

Още интересни подробности за смяната на караула във властта преди 30 г.

четете в документалното разследване “Секретните

доклади на Сол Полански”, което вече е на пазара.

Алексения Димитрова:

Падането на Живков изненадва

американския посланик

МИРА НИКОЛОВА

- За колко време написахте книгата “Секретните доклади на Сол Полански”?

- Писането ми отне сравнително кратко време - около 6 месеца. По-дълга бе предварителната работа за искането на документите по силата на американския Закон за свободата на информацията. Документите в тази книга за събитията на 10 ноември 1989 г. и 2 г. преди това са сравнително малка част от всички документи, които съм искала и получавала след 1999 г.

- Лесно ли се получават документи по силата на този закон?

- Ако е лесно да се чете документална литература, за да бъдат формулирани темите, по които се искат материали, ако е лесно да се пишат и пращат искания, ако можеш да водиш тази кореспонденция с години, а после да чакаш да дойдат документите, значи е лесно. Трудно е да се следи огромният поток кореспонденция. Този процес не само може да отнеме години, но проследяването на десетки заявления едновременно може да е объркващо. Това включва номера и дати на исканията и отговорите по всяка тема, а на по-късен етап – подреждане на получените материали. Заради това може би изглежда, че битката за получаването на документите е по-съществена от самите документи, но не е така. Тази привидно “скучна” страна не ми е отнела радостта от четенето на разсекретените страници.

- Кога за първи път проявихте интерес към разсекретяването на чуждестранни документи, свързани с България?

- През 1996 г., когато бях на една журналистическа специализация в World Press Institute. Тогава прочетох една статия за американски студент по право, който бе поискал повече от 900 досиета на исторически значими личности, събирани от ФБР по времето на Едгар Хувър. Студентът споделяше механизма, по който иска документите, пращайки заявления по американския Закон за свободата на информацията. По онова време самото съществуване на такъв закон бе изненада за мен. В България все още нямаше Закон за достъп до обществената информация. Отне ми известно време да разбера, че

подаването на

заявления по този

закон е нормална

изследователска

практика

не само в САЩ, но в цял свят.

- Всеки ли може да иска документи по силата на този закон?

- Да, не само журналистите и не само американските граждани. Това ме окуражи и аз да започна да пращам подобни искания.

- Има ли определен кръг документи, които могат да бъдат поискани, или институциите са длъжни да предоставят всичко, стига вече да не е секретно?

- Всеки може да иска всичко с изключение на документи, които се отнасят до националната сигурност или съдържат лични данни. Много американски институции периодично разсекретяват документи и ги качват в своите виртуални читални. Това допълва картината на документите, които всеки изследовател може да поиска.

- Кога пратихте първото си искане?

- Чак през октомври 1998 г., защото през 1996 г. все още ме беше страх да си кореспондирам с институции като ЦРУ и ФБР. Малко преди това бях открила в българските архиви доказателства, че по времето на студената война кореспонденцията със Запада е била контролирана. Страховете от комунизма не бяха напълно отминали, а и личната болка на семейството ми. Покойният ми баща е бил въдворен в лагерите “Богданов дол” и “Белене”, защото през 50-те години си е позволил да води кореспонденция с френския културен аташе в София. Така пише в досието, което Държавна сигурност е събирала за него.

- Каква е процедурата след пращането на заявленията – обаждат се и казват кога може да отидете да ги четете ли?

- Не, всичко става по пощата. Или ми отказват, или ми пращат документи. За тези 20 г., откакто се занимавам с това, не съм ходила да чета в САЩ. Повечето американски институции са организирали доста добре работата си по Закона за свободата на информацията. Това включва

пращането на

документи по пощата

Представителите на медиите, в каквато категория влизам и аз, са освободени от такса за търсене и за определено количество страници. Ако човек иска документите на малки порции, това може да му помогне. Американските институции имат задължението да информират всеки, пратил заявления, какъв е статусът на исканията. Ако няколко години не си получил документите, понякога те идват неочаквано. Има случаи, в които изпращането на документи са забавя, защото има искания на други изследователи. Тогава институциите пращат писма, в които питат дали все още заявителят има интерес. Веднъж получих документи след 9 г. чакане.

- Често ли ви отказват документи?

- Важно е темата да бъде формулирана така, че човек да не получи отказ, да не е твърде обща. Нужно е да се посочи период от време. Подобно на българските институции и американските не са много склонни щедро да дават документи. По някои теми водим изтощителни преписки с години.

- Кога получихте първите документи за България?

- През декември 1999 г. получих в кашон по пощата близо 1000 страници документи. Тежаха близо 4–5 кг. Те нямаха нищо общо с 10 ноември 1989 г. Част от тях станаха основа на книгите ми “Железният юмрук”, която излезе в Лондон през 2005 г., и “Войната на шпионите”, която излезе в България.

- Кой е водещият принцип при искане на документи – авторът, периодът, събитията?

- Водещи са събитията или личностите в определен период от време. Така стана и с документите за 10 ноември 1989 г. Реших да ги искам след едно интервю с Петър Младенов 3 месеца преди да почине. Въпросът отстранен ли бе Живков, или напусна доброволно, вече бе започнал да се изяснява, все още имаше доста неизвестни за истинското участие на т.нар. Велики сили.

- Има ли информация какви документи се съхраняват в американските институции и могат да се предоставят?

- В някои виртуални читални има описи и човек може да попадне на интересни теми или събития, за които не е знаел. Там, където институциите не публикуват описи, журналистът сам трябва да знае какво търси.

- Колко средно е голям един такъв доклад?

- Ако ме питате за докладите на Полански, а и по принцип, има доклади по няколко реда, има доклади от десетки страници. Всяка институция има различен формат. Когато четох докладите на Полански, ми отне известно време да се ориентирам сред десетките цифри и съкращения на уводните страници - кое означава дата, час, минута на изпращане, съкращение на длъжност или институция, номер на доклада. Много често има не един, а няколко адресата и куп елементи като грифове за секретност и съкращения. Да разгадаеш това, си е предизвикателство, но усилието си заслужава.

- Кое в докладите на Полански, ви впечатли най-много?

- Това, че събитията около 10 ноември 1989 г. заварват американския посланик и други западни дипломати в София не съвсем подготвени. За много от тях отстраняването на Живков е изненада. В няколко свои доклада Полански пише: “Носят се слухове как се стигна до оставката на Живков... Все още е много неясно какво се случи... По думите му “внезапната “оставка” на Живков хванала почти всички наблюдатели напълно изненадани”. В един доклад даже съобщава, че „дори най-смелите предположения не виждаха оттеглянето на Живков преди следващата есен”. Много повече подробности могат да се прочетат в книгата.

- Шифровани ли са тези доклади?

- Не знам дали са били шифровани. Аз ги получих във вида, в който публикувам отделни страници в книгата.

- Всички документи, които получихте за събитията около 10 ноември, ли включихте?

- Всички, които проследяват какво е знаел Полански около 1,5 г. преди падането на Живков и малко след това. Документите за събитията, когато преходът вече е в ход, биха могли да бъдат обект на друго изследване.

- Каква според вас е гледната точка на американските дипломати тук – на участници или на наблюдатели?

- В периода преди 10 ноември - по-скоро на наблюдатели и хроникьори. Не останах с впечатление активно да са участвали в събитията. Интересът им главно се свежда до развитието на българско-турските отношения, които по онова време са доста обтегнати заради смяната на имената на българските турци.

- Може ли да се каже, че България е имала достатъчно свобода сама да определя своята политика?

- Интересен въпрос. Има няколко документа, в които се споменава за

ролята на Москва

в събитията около

10 ноември,

но те не са писани от Полански. Има обаче анализи, в които Полански и неговият заместник Монтгомъри говорят с примери, че България е в съветската сфера на влияние, че икономиката или дори промените “от горе надолу”, които Младенов възнамерявал да прави след падането на Живков, са подчинени на съветския модел. Споменава се дори терминът “16-а република”.

- Поддържали ли са американските дипломати по-тесни контакти с български политици и дисиденти? Има ли следи някой от тях да е шпионирал за САЩ?

- Да, поддържали са – тези контакти са описани в книгата, но данни за шпионаж не открих.

- Има ли данни американското правителство да е упражнявало натиск върху български политици?

- Не. В един доклад Полански споменава, че Андрей Луканов опитва да представи един обяд на американския посланик с Петър Младенов на 23 октомври 1989 г. като един от факторите, отключил оставката на Живков. В коментарите в края на доклада обаче Полански заявява, че подобна версия обслужва самия Луканов и не вижда с какво е заслужил приписването на такава заслуга.

- А има ли натиск от страна на други правителства?

- Не мога да говоря за натиск, но за съобразяване с Москва - да. В един доклад, в който се цитира съветски източник, се казва, че Живков отдавна е имал намерение да подаде оставка, “ние просто му помогнахме”.

Авторката на документалното разследване “Секретните доклади на Сол Полански” Алексения Димитрова е работила във в. “24 часа” 21 г. Член е на Международния консорциум на разследващите журналисти и носител на споделена награда “Пулицър”.

Занимава се с международни журналистически и документални разследвания повече от 30 г. Специализирала е в World Press Institute (1996), в университетите в Мисури (1998) и Минесота, САЩ (2006), в Европейския журналистически център в Маастрихт, Холандия (2000), и в Училището по журналистика в Университета в Архус, Дания (2002).

Автор на 4 документални книги The Iron Fist (“Железният юмрук”) (Лондон, 2005), “Войната на шпионите” (2005), “Тайните досиета на царя” (2009) и “Отдел за убийства” (2010).

Сценарист заедно с Надя Обретенова на документалния филм на БНТ “Секретните доклади на Сол Полански” и консултант на документалния филм “Тайните на отдела за убйства” на британската тв поредица “Забранената история”.

Носител на наградата “Черноризец Храбър” за журналистическо разследване през 2004 г. и на приза “Златен ключ” за активно използване на законите за достъп до информация в САЩ и България през 2007 г.