Човек не губи надежда, приятели.

Това не е като да си забравиш ключовете някъде или да ти окапе косата.

Надеждата трябва съзнателно да я пуснеш. Да я метнеш в движение от колата на пусто поле - като куче, което повече не искаш да гледаш, защото ти е издраскало паркета и изпояло кабелите. И после да завиеш кръгом и да отпрашиш с висока скорост, докато престанеш да я виждаш, надеждата, как тича след теб в огледалото за обратно виждане.

Това е да се откажеш от сянката си.

* * *

От вчера си говоря с българи на различни места в родината и по света за унижението, за загубата, за това колко неспасяемо изглежда всичко. Споделят ми, че им е безнадеждно. И на мен ми е безнадеждно. Обаче:

Ние сме родени в безнадеждното, мили хора. В него сме в свои води. Дори когато положението рязко спре да е "сон шанжмон", дори когато нивото на безнадеждността се вдигне в метри, ние се вдигаме с него. Някъде все още има бряг и ние ще устискаме до него.

* * *

Един малък народ с преголямо минало трябва да знае как да го оползотвори в моменти на криза. Как да си построи салове от славни дати и славни имена, за да преплува поредния потоп.

Ако се чувстваме като удавници, ред е да се огледаме за сламки. Да помислим за миг за Иван Шишман и неговата гора от копия. За патриарх Евтимий на стените на Търново. Какво са видели очите им? Гледката пред тях е била отчайваща - като буквалния край на света.

Минавало ли им е през ум, че 620 години ние, техните хора, все още ще сме тук, опърпани, но все така упорито неизтриваеми от картата на този луд свят?

Надявали са се, сигурна съм. Големият недъг на злото е, че никога не може да победи окончателно. Хората по нашите земи знаят това и устояват, колкото дълго се наложи.

Векове наред наши предци са защитавали крепости, вардили ниви и лозя, отстоявали възвишения, лазили из окопи и изскачали бегом от тях. Всяко поколение получава в наследство някакво тегло, някаква битка, която даже понякога повтаря, като скарлатината. Нямаше как нас да ни отмине, нали?

На нас ни се е паднало да защитаваме демокрацията и свободата на правовия ред - при това, слава Богу, без щикове - колкото и докъдето можем, докато дойде време да ни отмени следващото поколение - в зависимост от това как сме го възпитали. Все от това наше преголямо минало би трябвало да знаем, че и сега сме горе-долу в същата численост, в която винаги сме били в моменти на опасност. Всеки наш съгражданин е свободен да избира как да се спаси и как да оцелее. Нямаме време да се съдим едни други.

Както е било преди, така ще бъде и сега. Кон до коня, мила моя майно, льо. Юнак до юнака. Няма нужда да сме всички.

Важното е да сме достатъчно.

*Коментарът е от фейсбук