Разочарована Япония е тласната към милитаризма и стига до Пърл Харбър

Преди 100 години световните лидери се събират в Париж, за да сложат официално край на Първата световна война и да планират възстановяването на международната политическа система.

На думи стремежът на конференцията е да се постигне траен мир, но на практика с несправедливите условия, наложени от победителите, се подготвя нов световен конфликт.

Непосилните наказания,

които се стоварват върху Германия и нейните съюзници, вероятно са изглеждали заслужени в очите на французи и англичани, защото тя е дръзнала да наруши международното статукво. Но се оказва, че клаузите на договора са толкова тесногръди и недалновидни, че те отблъскват и страни, които са били съюзници на Антантата, като Италия и Япония.

Вероятно най-драстичен е случаят с Япония. Страната на изгряващото слънце е изиграла важна роля в Първата световна война, като неутрализира германските военноморски сили в Тихия океан и не само превзема контролираните от Германия територии в Китай и Океания, а изпраща на помощ свои кораби чак в Индийския океан и Средиземно море. В замяна на това са й преотстъпени някои незначителни и далечни острови - награда, която изобщо не се вмества в представите на Токио за адекватна на заслугите му в бойните действия.

Но най-лошото е, че японските дипломати се чувстват унижени от колегите си във Версай. И когато в решителен момент техните делегати предлагат клауза, която трябва да регламентира равнопоставено третиране на чуждите граждани

независимо от цвета на кожата им, предложението удря на камък.

Ето точните думи, които Япония първоначално предлага:

“Равенството на народите е основен принцип на Обществото на народите, договарящите страни се съгласяват да предоставят възможно най-скоро на всички чужди граждани на държави, членове на лигата, равно и справедливо отношение във всяко отношение, без да се прави разлика нито по закон, нито поради тяхната раса или националност."

Въпреки че, поставена на гласуване, клаузата печели мнозинство, председателстващият заседанието американски президент Удроу Уилсън е принуден

да я изключи от окончателното споразумение,

тъй като не е постигнато единодушие. Но още от самото начало е станало ясно, че лидерите на "Голямата четворка" - Великобритания, Франция, САЩ и Италия, се отнасят с пренебрежение към японските си съюзници.

Неправдата е налице, тъй като в продължение на половин век далекоизточната империя е водила политика на решителна модернизация, изумила света. Сключила военно споразумение с Великобритания през 1902 г. и нанесла

съкрушително поражение на Русия във войната от 1905 г., Япония с право очаква да я възприемат като добросъвестна и велика сила. Но в залите и коридорите на Версай става безпощадно ясно, че европейците и американците никога няма да ги приемат за равни.

Според историците основната причина на японците да се откаже равнопоставеност са именно расовите предразсъдъци. Макар и добре прикрити, опасенията са от значителна японска миграция. А най-застрашени в това отношение се чувстват САЩ и тогавашната британска колония Австралия. Американците вече са изпитали натиска на японската имиграция, която заради индустриализацията на страната и намалялата смъртност от края на ХІХ век се е увеличила лавинообразно, особено по Тихоокеанското крайбрежие на САЩ. Вълната не е овладяна дори и с подписаното през 1907 г.

"джентълменско споразумение",

в което Япония се съгласява да въведе ограничителни мерки, ако САЩ десегрегират в училищата белите деца от тези с азиатски произход в държавните училища на Сан Франциско. Така все пак японците запазват някаква възможност за преселване в САЩ, докато в същото време действа пълна забрана по отношение на китайците. Но недоволството в Калифорния расте и през 1913 г. е приет закон, забраняващ на японските емигранти да притежават земя на територията на щата.

Затова и сенаторът демократ Джеймс Фелан от Калифорния изпраща спешно телеграма до делегацията на САЩ в Париж:

"Бъдете сигурни, че сенаторите от западните щати и други политици ще се противопоставят на всяка вратичка, чрез която

ориенталците ще имат равенство с бялата раса

в Съединените щати. Жизненоважен е въпросът за самосъхранението."

А след смъртта на идеалистично настроения президент Уилсън през 1924 г. наследникът му Калвин Кулидж едностранно налага мораториум върху японската емиграция със закона "Джонсън-Рийд".

Този акт окончателно слага край на японските илюзии за равноправие и в страната вземат връх националисти и милитаристи, които твърдят, че единствено чрез насилствена експанзия и автаркия може да се решат предизвикателствата пред империята. Под предлог че са му нужни територии за преселване на нарастващото население, през 1931 г. правителството в Токио нарежда

нашествие в Манджурия,

която до този момент принадлежи на Китай. Вследствие на агресията, която някои смятат за истинското начало на Втората световна война, страната е изключена от Обществото на народите. Но загубилите вяра в международния ред японци изпращат стотици хиляди мигранти в новозавладените земи, а "архитектът на нахлуването" генерал Канджи Ишивара прокламира "расов рай" в новосъздадената марионетна държава Манджоу-Го.

И когато в крайна сметка на 7 декември 1941 г. Япония атакува военната база на САЩ в Пърл Харбър, пропагандата излиза с тезата, че това е "расова война".

Впрочем навремето подобни аргументи за бруталния военен конфликт се изтъкват и от другата страна на Тихия океан. Освен това над 100 000 американци от японски произход са интернирани принудително в лагери. Чак през 1988 г. с приемането на Закона за гражданските свободи САЩ признават, че действията на правителството срещу японските преселници "са били мотивирани до голяма степен от расови предразсъдъци, военна истерия и провал на политическото лидерство".