Филмът не е автобиографичен, а персоналният ми прочит на книгата на Господинов - за историята на няколко генерации, изгубени в търсене на свободата, казва световноизвестният аниматор в интервю за "24 часа"

- Г-н Ушев, ще бъдете специален гост със своя вечер на “Киномания”. Българската публика за първи път ще види не само новия ви филм “Физика на тъгата”, но и друго събитие - “Нарисувай ми тъга”, в зала 1 на НДК на 17 ноември? Разкажете повече.

- Още през пролетта от “Киномания” поканиха филма “Физика на тъгата” в София и ето че сега предстои неговата българска премиера и единствена за момента прожекция на 17 ноември. Същата вечер ще бъде представен и друг проект, в който участвам - кино-концерт на “Четирите годишни времена” на Вивалди с живо изпълнение на музикантите от квартет “Кварто” и цигуларя Иван Пенчев. Симултанно ще бъдат излъчвани 4 експериментални анимации, вдъхновени от всяка от частите на произведението. Моят филм е по “Зимата”, останалите аниматори, които участват с филми, са Прит и Олга Парн (Естония), Атсуши Вада (Япония), Анна Буданова (Русия).

Поканата да направим всеки свое видео към музиката на Вивалди дойде от Университета по изкуства в Токио (Tokyo University of the Arts), които са негов продуцент. До момента сме го представяли в Япония, Естония, Португалия, Испания, Франция, САЩ.

Сега дойде ред и на България, за което съм много щастлив и благодаря на всички, които инициираха това и направиха възможно да се случи.

- Съдейки по едноименния роман, вероятно много хора ще възприемат филма “Физика на тъгата” като биографичен, ако допуснем, че започва с първото изречение в книгата: “Аз съм роден през 1968 г. в България - в свят, изпълнен с надежди”. Тази реплика обаче може да бъде както ваша, така и на писателя Георги Господинов, с когото сте родени в началото на 1968-а. Биографичен ли е филмът, или е за цялото ви поколение?

- Всъщност филмът започва с “Роден съм през 44-а…”, произнесено от Доналд Съдърланд. Това като че ли отговаря на въпроса ви - не, филмът не е автобиографичен. Той е персонален прочит, моя собствена интерпретация на книгата на Господинов, това, което аз съм почувствал и припознал като свое. Филмът ми е историята на няколко генерации, загубени в търсене на идентичността, свободата и смисъла на съществуването, когато си роден в тоталитарна държава.

- Изгубеното поколение?

- Поколението ни не е изгубено. Ние егоистично успяхме във всичко, което ни липсваше - изградихме си относително комфортен живот, реализирани мечти - всеки с мечтите си, успешни в сферите си и териториите. Но се провалихме в основното - това да създадем един по-добър и свободен свят. Улисани в преследване на собствените си цели, изпуснахме най-важното - свободата. И сега,

презастраховани в къщи,

коли, екзотични ваканции,

се оказваме в един свят на

политическа и религиозна

нетърпимост, на празни думи,

на болни световни лидери, на безкрайни задължения и никакви права. И всеки един от нас е участник в този процес, колкото и трудно да е да си го признаем.

- Защо ви отне 8 г. да завършите филма? Питам, без да знам за колко време обичайно се прави подобен проект. Но си мисля, че за 8 г. много неща се случват в живота на човек и вероятно всеки творец видоизменя първоначалната си идея. Как беше при вас?

- Филмът е 27 мин. И всеки кадър е нарисуван на ръка, сценарият - написан и преработван многократно в търсене на максимално внушение. До последно променях конструкцията и действието. Ясно беше, че процесът ще е дълъг, и съм благодарен на продуцентите ми от Националния филмов борд на Канада (НФБ) за подкрепата. Номинацията за “Оскар” на “Сляпата Вайша” допълнително забави всичко. Вместо да рисувам, трябваше да представям филма и да давам интервюта. “Вайша” беше замислен като малък филм, направен между другото, за да си отдъхна от тежкия процес на рисуване на “Физиката”, но всичко се случи различно.

- Знам, че филмът е посветен на вашия баща.

- Да. В момента, когато завършвах рисунките по филма, баща ми внезапно се разболя. Стана точно като в кадрите - майка ми се обади, каза ми: “Баща ти е много болен…”. Адски плашещото усещане, че животът следва филма ми. Вероятно проява на вечния страх и мъка да не загубиш родителите си, когато си безкрайно далеч от тях. Без да си им казал сбогом. Много приятели емигранти го преживяха. Във филма има едно последно връщане в града, в който съм роден, без да знам, че то наистина ще се случи. Никога не си подготвен за това, когато се случи в действителност. Аз имах шанса да успея да видя за последно баща си, да си кажем онези неща, които, за съжаление, дълго бяхме отлагали в годините. Този последен разговор между баща и син - случи ни се. Точно на тази дата - 17 ноември, когато ще бъде прожекцията в София, аз пътувах с влака към Кюстендил за последната си среща с човека, на когото дължа толкова много.Тогава, в тези 3 часа във влака, бях герой в собствения си филм.

- Във “Физика на тъгата” вие пак сте новатор - използвате за първи път в анимацията различна техника на рисуване. Разкажете за нея. И защо за вас е важно да не вървите по отъпкани пътеки, а винаги пробвате нещо различно и непознато в работата си? Това състезание със собствените ви възможности ли е?

- Да,

това е първият анимационен филм

в света, който използва

техниката енкаустика

- която, парадоксално, е първата живописна техника, която египтяните са използвали за рисуването на портретите на погребаните в саркофази хора. При нея се рисува с разтопен восък, оцветен с пигмент. Най-трудно беше да измисля как с тази техника да се създават движещи се картини. Отначало беше трудно, първите сцени бяха провал.

И след това намерих начина, стила си. Накрая на филма вече можех да правя по 60 рисунки на ден. Беше наистина изморително, имах дни, в които се чувствах като миньор в тъмното си студио, едва се държах на крака. Анимацията е самотно занимание. Но резултатът ме правeше щастлив. Щастлив в тъгата, вижте как звучи само.

- Филмът вече бе на няколко фестивала. За месец след премиерата му е носител на 5 награди, бяхте и в Северна Америка. Как го възприема публиката в различните държави и смятате ли, че ще е друго с българската?

- Ако трябва да съм честен, никога досега не съм имал толкова възторжен прием на филм. При мен винаги преди всяка прожекция има колебание как си се справил, притеснение. Може би най-силно досега беше след първата вътрешна прожекция на филма пред колеги и директорите на борда, когато те

станаха на крака

и дълго аплодираха,

а част от присъстващите плакаха

Тогава с продуцента ми за първи път усетихме, че сме направили нещо хубаво. До момента филмът се радва на много добър отзив от публика и професионалисти. Има изключително силен медиен отзвук в цяла Северна Америка. Много се радвам, че и след първите му прожекции сега в Барселона хората реагират изключително емоционално и харесват филма. Тепърва му предстои среща с различни публики - до края на годината има прожекции в Токио, Барселона, Мадрид, Лайпциг, Филаделфия, София ...

- Всъщност суетен ли сте?

- Разбира се, че наградите имат значение за кариерата на един артист. Но гъделичкането на егото, добрите отзиви за работата могат да напомпат егото до непоносим за околните обем. И тук идва най-сложното - как да контролираш суетата си в норма и да останеш на земята. Да си кажеш - хубаво, че на тези хора им харесва това, което съм направил. Но със сигурност има още толкова, които не харесват този филм. И аз започвам да търся точно тях, да се вслушвам в аргументите им. Това помага за баланса, за заземяването.

- Как се открихте с Доналд Съдърланд и със сина му? Как възприемат те “Физика на тъгата” извън професионалния си ангажимент?

- Когато търсехме глас за английската версия, превъртяхме много имена. Условието на борда е това да е канадски актьор, логиката е, че НФБ е публична институция, която се издържа с парите на канадския данъкоплатец и следва да подкрепя канадската култура по всякакъв начин. С френската версия беше лесно - отдавна работя с Ксавие Долан, с него се разбираме с половин дума. Бях провел предварителен разговор с Райън Гослинг. Но поради огромната му заетост все не можехме да намерим подходящо време и място за запис, а времето минаваше. Тогава шансът се обади - Росиф Съдърланд беше в Монреал за една продукция, жената на моя продуцент, която е режисьор на дублаж и работи с гласове, ни каза - той има страхотен глас, дълбок, разтърсващ. Обадихме му се, пуснахме му версията с Ксавие. И той хареса филма.

- А как се случи с баща му - легендарния Доналд Съдърланд?

- Тук случайността ни помогна. Във френската версия използвахме гласа и на бащата на Ксавие Долан и спонтанно направихме ефект, в който двата гласа се преплитат. И за да направим същото и в английската версия, просто трябваше да предложим това и на Доналд Съдърланд. За наше щастие, той се съгласи, дори разви ролята, добави реплики.

- Трудно ли се съгласи, как се работи с него?

- Росиф трябваше да прекара няколко дни с него в Ню Йорк, там снимаше сериал за HBO. И му казал - татко, хайде да запишеш едни гласове за анимационен филм. И той казал – ами давай, хайде. Намерихме подходяща дата, удобна за него. Тръгваме сутринта за Ню Йорк, на летището сме, звъни ни асистентката му: “За съжаление, господин Съдърланд е с вирус и в момента няма глас”. Десет минути по-късно звънна и самият той, за да ни увери, че не отменя ангажимента, и помоли за нова дата. Втори опит. На летището: този път авария - дерайлирал самолет и всички полети с 3 часа закъснение. Помислих си - край, излетя ни и проектът извън пистата, никакъв шанс да сме в студиото в точния час. Чуваме се и той казва: “Оставете студиото, елате направо у дома, когато успеете.” Добрахме се до дома му, точно до Сентрал парк, записахме. Отдели ни 4 часа. Всъщност това, че Доналд Съдърланд произнася думите на баща ми, беше от онези съвпадения, които те карат да изтръпваш. Страхотен човек, изключителен професионалист. Работата му по филма беше абсолютно про боно, иначе вероятно тези 4 часа биха стрували бюджета на целия филм.

- Каза ли нещо за филма ви?

- Преди да започнем работа, той изгледа филма, целия!

И каза - ей, страхотно,

рисуваш като Том Томпсън

Това е най-големият комплимент, който някой ми е правил, обожавам “Групата на Седемте”.

- След толкова успехи имате ли вече усещането, че сте творец, който може да работи навсякъде по света, включително и в България? Или винаги ще има едно но..., което опира до личното ви разбиране как се прави кино?

- Да, аз мога да работя навсякъде по света. И то каквото творческият ми импулс ми подсказва. Все едно къде си, формулата е една - яка, неуморна работа и добро отношение към хората, с които работиш. Творчеството е индивидуално занимание, но продуктът на изкуството изисква колективна работа. Сам не бих постигнал нищо. Ако не бяха всички тези хора, с които съм работил през годините, щях да си остана обикновен занаятчия.

- Какви мисли провокира у вас мантрата, повтаряна често у нас: “Успели българи, върнете се, тук е все по-хубаво?”

- Аз не съм говорител на българите в чужбина, освен това определението “успял” е доста разтегливо, мога да говоря само от свое име. Разбира се, всеки от нас по един или друг начин, по една или друга причина следи какво се случва в България. Понякога, погледнато отвън, всичко изглежда наистина много безнадеждно. Баща ми често ми казваше да спра да коментирам българската политика, смяташе го за изгубено време. Истината е, че отношението ми по темата е провокирано от болка и съжаление от мащабите на арогантност, до които са достигнали нещата. Работа на политиците е да говорят небивалици. Проблемът обаче отдавна не е в това, което се говори, а в това, което се случва.

- Тъжен ли сте, или сте оптимист за днешния свят, в който хората живеят сякаш онлайн? Преди да ми отговорите обаче, погледнете този свят и през очите на децата ви.

- Аз винаги съм оптимист. Децата ни знаят повече от нас, по-интелигентни са. Те сами ще намерят верния път, а ние само можем да им помагаме да не правят нашите грешки. Нека правят своите, ако това им харесва, но не нашите. Децата не са виновни за комплексите ни. Единственото, което трябва да правим, е да ги подкрепяме и да им подаваме ръка, когато имат нужда.

- Имате ли вече нов проект?

- Да минат концертът и прожекцията, и ще говоря. Изкуството и животът вървят винаги хванати за ръка. Заедно. Не може едното да тича, пък другото едва да крета.