“Киномания” се открива с новия филм на големия режисьор и актьор, който тази година навършва половин век.

Камен Донев, Ана Пападопулу и Димитър Рачков са сред звездите в разтърсващата сага по Хайтов

На 14 ноември т.г. “Киномания” ще бъде открита в НДК с новия филм на Мариус Куркински “Засукан свят”. Той е режисьорът и изпълнява главната роля в една пленителна история на Николай Хайтов. Навремето Мариус постави на театралната сцена моноспектакъла “Сътресение” по разкази на големия писател и “Засукан свят” бе един от тях. Днес със своя филм той изразява възхищението и преклонението си пред таланта на изключителния български драматург, отбелязвайки също и 100-годишнината от рождението на автора. Самият Куркински посреща след броени дни своя 50-годишен юбилей. По този повод ще постави безпрецедентен сборен моноспектакъл пред многохилядна публика с откъси от 11 самостоятелни представления.

- Мариус, какво му е толкова засуканото на тоя свят?

- Всичко е засукано. Това е същността на филма. При Хайтов само по заглавията можеш да разбереш за какво става въпрос: “Мъжки времена”, “Дърво без корен”, “Козият рог”… Никой обаче не беше посягал досега към “Засукан свят”, защото в него светът е прекалено ужасен, невъзможен и непоносим.

- Защо посрещаш 50-годишния си юбилей с толкова ужасен, невъзможен и непоносим сюжет?

- Защото с годините човек осъзнава, че светът все повече се засуква, и той се чуди на кой фронт по-напред да се бори. В обществото ли, със себе си ли, с близките ли? Хайтов пише така: “Светът е, сине, много засукан и заплетен, че да разпознаеш кое е за добро и кое за лошо.” Това е опасното, до такава степен се засуква във всякакъв план. Не мога да си представя какво се случва в едно обикновено семейство с дете, което израства. Какво трябва на него да му се казва, как да бъде опазено? Желанието ми във филма обаче е да прокарам една линия, в която моят герой, вече на по-напреднала възраст, осъзнава, че светът може да е засукан, откакто светува, но той пък

може поне да се научи да разпознава доброто с злото

Сценарист е Емил Бонев, който беше директор на Пловдивския театър, когато играех там моноспектакъла “Сътресение”. Казах му, че си представям “Засукан свят” на филм и след два месеца той ми донесе готов сценарий. 

- Сценарият отлежава 14 години?

- Да, отлежава. Оттогава съм играл над 120 пъти “Сътресение” пред публика. След това продължих да играя Хайтов и някак си създадох едно обучение за словото му, опознах го, разбрах как българският народ го възприема. После Националният филмов център подкрепи филма по сценарий на Емил, макар аз да не очаквах. С продуцентите ARS DIGITAL Studio и креативния продуцент Иван Тонев дълго работихме върху режисьорската книга, за да изведа линията за това, че разказът не свършва там. “Ето ви засукан свят, една диагноза на времето”, това казва Хайтов. Но аз исках да стъпя малко напред. Зададох тази линия на героя още от самото начало - да, всичко е кошмарно, но ти жив ли си, добре ли си? Аз виждам спасение, изборът е в личен план какво ще бъдеш. Благодаря на хората от “Киномания”, които гледаха филма още през юли и решиха да открият с него фестивала. За мен той е сериозен форум, бил съм студент, когато съм ходил да гледам там големите майстори.

- На звезди ли заложи, или на актьори, които добре познаваш?

- Филмът е нискобюджетен, а е за повече хора. Благодарен съм на целия екип, че се съгласи да работи в съкратени срокове, с много локации в Ивайловград, с божия помощ всичко се сбъдна. Казах си пред себе си, че

в главните роли ще бъдат хора, с които съм работил поне в две представления

Така че на снимачната площадка с половин поглед да се разбираме. Такъв е Камен Донев, много съм радостен, че се нави да играе мой тъст. С него сме съученици, имаме дълга история. Такава е Ани Пападопулу, която е жена ми. Още от студентка, от дипломния спектакъл съм работил с нея. 

- Приятелството ви с Пападопулу май вече е дълго колкото един брак?

- Да, имаме и любовни сцени. Другите са Вяра Коларова, изключителна актриса, от първи курс във ВИТИЗ играехме етюди по коридорите, Виктория Колева, най-добрата главна роля в “Свекърва”. С Велислав Павлов сме работили още в “Рибарят и неговата душа” през 2004 г., също и младия актьор Димитър Николов, с когото положихме усилена работа, София Бобчева и Димитър Рачков. Просто всички, които исках, още на първия кастинг казаха “да” и имахме много хубави преживявания в Ивайловград.

- Горещи ли са любовните ти сцени с Ани Пападопулу?

- Заливахме се от смях, докато ги снимахме. Не са горещи, първа брачна нощ беше. В мой филм не може да има никога голотии.

- Плът не се ли вижда?

- Не.

Аз съм по рокля. Не, по нощница. Глупости – по риза

- Какво друго се случи в Ивайловград?

- Там ме заведе доайенът на българските художници в българското кино Георги Тодоров – Жози. С този човек преживях голяма школа в търсенето на места за снимките. Още от първите дни бях силно подкаран, веднага имах любовна сцена, след това сцена със събаряне на човек от кон за коляно. 

- Свалиха те от кон за коляното?

- Не, аз свалих един човек. Каскадьор, известен е като Гущера. Имах повече натрупан страх от необходимото, каскадьорите се справиха страхотно. Моят дубльор се казва Мирослав Петров.

- Вярно ли е, че си използвал местни хора за статисти?

- Да. В Ивайловград ги подбираше специален човек.

Идваха още в 5-6 часа сутринта с баници, ракия, вино и мед,

въобще беше един празник. Добре че нямаше кой да снима мейкинг. Но се работеше сериозно, надпреварвахме се с времето. Кметицата Диана Овчарова много ми помогна. Синът ѝ Димитър Овчаров също. На него искам специално да благодаря, той играе овчар и ни оказа безценна подкрепа във всички контакти. Вложи толкова сърце, просто не очаквах. През цялото време беше с нас, уговаряше сцени с по 360 овце, които трябва да идват в точно определен час. Не очаквах, че в България все още има хора, които ги питаш: “Извинете, къде се намират тука едни дупки?”, и те казват: “Абе, по-хубаво да дойда с вас и да ви покажа”. Тръгва и стои с нас три-четири часа. Там вратите не се заключват, в хотела няма рецепция, всичко е отворено. Една България, която много ми хареса. Мислех, че вече няма такива места, че всичко е овълчено като в големите градове. Онези села са бедни, но са запазили вярата си, семейните си ценности, човещината, различават добро от зло. Бях истински впечатлен и зарадван. Да, ощетени са, много плодороден край е, изобилства от блага, а хората неясно защо са бедни. Казват, че са бедни, но щастливи. Това, разбира се, не значи, че трябва да ставаме все по-бедни, за да открием щастието. Смесени чувства ми остави. Това са Родопите, това е и Хайтов. 

- Трудно ли ти беше да играеш 30-години по-млад от теб образ?

- В никакъв случай не може да става въпрос за пластичен грим или компютърна обработка на кадрите, всичко трябваше да бъде със съвсем леки жестове. Благодарен съм на гримьорката Снежа Симеонова, за пробите, които доста дълго правихме с Иван Тонев като оператор, и мои актьорски проби.

Всичко е въпрос на излъчване, на поглед. Е, разбира се, не става, ако си се сбабичосал и приличаш на 80-годишен, да изиграеш човек на 30. Това беше голямото ми изпитание, започвам от 20-годишна възраст ролята на Мильо и я изпълнявам до 76 години.

- Усещаш ли се помъдрял след предишния си филм “Дневникът на един луд”?

- Да, слава Богу!

Усещам, че вече имам самооценка за работата си

В “Дневникът на един луд” беше документирана една лудост. В младостта, когато човек малко се е превъзнесъл, особено в театъра, често се изпада в по-бесовски състояния. Може да бъдеш нападнат от различни изкушения и в “Дневникът...” е така. Той е по-объркан, арт филм, струва си да бъде видян пак след време. Но сега искам да насоча вниманието на публиката към “Засукан свят”, защото той е следствие на една 19-годишна работа с Хайтов.

- При теб в личен план май нещата се разсукват?

- Разсукват се. Възелът се разплита.

- Разкажи за сборния си моноспектакъл, с него ли ще отпразнуваш рождения си ден?

- Да, това ще се случи на 4 декември в спортната зала във Варна. После ще го играя в зала “Сила” в Пловдив и в “Арена Армеец” на 21 декември в София.

- През родния си Нови пазар няма ли да минеш?

- Бих минал, но той също е един от ощетените градове, там всичко е много тъжно, за съжаление.

- Някой друг поставял ли е досега моноспектакъл в зала за 10 хиляди души без оркестри и балерини?

- Мисля, че ще е първото такова представление в “Арена Армеец”.

Няма да ползвам нищо друго освен себе си

Вече играх “Черното пиле” в първа зала на НДК, исках да се пробвам сам в по-голямо пространство. Сега ще предложа на публиката откъси от всичките ми 11 моноспектакъла: “Дон Жуан” от Молиер, “Песен на песните” от Библията, “Дамата с кученцето” по Чехов, не знам как съм имал смелостта да изпълнявам “Евангелие по Матея”. Следват автори като Андрей Платонов - “Самият човек”, “Сънят” от живия класик Джулиан Барнс. Разнопосочна палитра е, макар че ще потърся у себе си центъра, няма да се мъча да ги обединявам с излишен сюжет. След Барнс направих дълга пауза с моноспектаклите, работих като режисьор в театъра. После бяха “Сътресение”, “Български разкази”, “Юбилей”, “Сънят на смешния човек” и “Черното пиле”. Смятам да има кратки откъси от всички представления, няма да ги преиначавам, ще гледам да ги изпълнявам както в миналото и да видя какво ще се получи като същество, като образ. Кой е бил този човек?

Как си е позволил да вика хора на такъв тип текстове?

Още съм в началото на този работа, но не става дума за честване на моя юбилей. Не е кой знае какво да станеш на 50 години и няма да го празнувам публично. Усещам, че публиката иска нещо такова, една по-голяма откровеност от мен, да разгърна по-голям мащаб. Това е всичко, което имам. Тази комуникация през годините, цялото ми знание за изкуството освен теоретичната, която е полезна, но не може да се сравни с практиката. Имам само тези хора, които са били с мен от тогава до сега. 

- Познаваш ли лично хора от публиката, които те следват от първите ти представления до ден днешен?

- Да. И журналисти такива познавам. Искам да благодаря и на един специален човек, който е неотлъчно до мен през последните години - продуцента на “Черното пиле”, “Юбилей”, “Сънят на смешния човек” Кирил Кирилов. И на екипа му. Много рядко се случва да имаш до себе си толкова добър приятел, с когото да работиш. По принцип,

като се каже продуцент, всичко живо настръхва, пищи и бяга

- Какво ще си пожелаеш, преди да духнеш 50-те свещички?

- Няма да е кой знае какво. Само работа си пожелавам.

- Богатство и пари?

- Не. Няма как да стане с работа. Аз живея само от театър, мога да кажа, че съм добре, не съм беден, но трябва да съм непрекъснато на сцена и в кондиция. Иначе изпадаш. Имал съм и такива години, за които не ми се говори, слава Богу, минаха.

- Жени и коли?

- Не искам коли, искам някой да ме вози. И ме возят. Има хора, които ме извозват добре. Пожелавам си да стана по-добър човек. По-добър син. По-добър брат. По-добър артист. И по-добър театрален и кинорежисьор.

- Защо никой не си пожелава на тази възраст нещо полезно и забавно, да се научи да кара колело например?

- Че аз мога да карам колело!

- А да плуваш можеш ли?

- Това са вече прекалени неща. Да не искаме толкова много от живота.