Известният тв водещ и театрален критик почина на 83 г., тъгувайки за голямата си любов - Диана, наричаха го Поразяващата уста

Не са били лесни последните месеци от живота на известния тв журналист, публицист и театрален критик Юлиан Вучков.

Годините му - над 80, му тежат. Краката му изневеряват. Задъхва се по стълбите. Кой да му донесе нещо за хапване - не че е капризен? Кой да го придружи за ангажиментите му в телевизията? Сам е. Много сам.

Но не е от доверчивите. Не допуска лесно хора в дома си. Усеща обаче, че се нуждае от човек до себе си. Да се опре на него. Търси го. Помощ му предлага журналистът Мартин Карбовски - той първи съобщи за кончината му. Чрез своята позната Алина намират младежа Виктор, предложил доброволно услугите си на социален помощник, спечелил доверието на Вучков и бил до последния миг до професора. Ходи в дома му всеки ден. Разхождат се заедно. Помага му в домакинството, с всичко, което е нужно на трудноподвижен човек - чаша чай, храна, транспорт... Младежът сега е в стрес, плаче неутешимо. (Не направихме връзка с него - б.р.) Плаче за този човек, който в края на дните си е бил абсолютно сам! И разчитал на неговата помощ и подкрепа. 

“На 83-годишна възраст почина легендата на българския телевизионен екран проф. Юлиан Вучков”, гласи официалното съобщение. “Професорът е починал на път към Военна болница - по времето, когато трябваше да се излъчи неговото предаване на живо (22.9.). Водещият на “Времена и нрави” по телевизия “Евроком” е еталон за професионализъм през целия си съзнателен живот.

Словесно острие

и коректив на

власт и

общество,

проф. Вучков не се примири с пошлостта и лъжата!”, съобщиха от любимата му тв трибуна “Евроком”, чийто рейтинг той качи до небесата. Наистина тв легенда!

Успяхме да се свържем с брата на Юлиан Вучков - актьора от Народния театър Михаил Петров.

“Дай бог всекиму такъв творчески път. Бог да прости Юлиан”, каза Петров, който заедно с “Евроком” урежда последното сбогуване с Вучков.

“Вучков не беше лесен главен редактор на сп. “Театър”. Но той не се поддаде на натиск, не стана доносник и имаше чувство за справедливост”, сподели негов колега - театрален критик.

Професорът обитаваше хубав апартамент в идеалния център на пресечка на бул. “Витоша”, пълен с книги и картини, но беше самотен. Радваше се на вниманието на своите зрители, които го разпознаваха из градинките около НДК, когато се разхождаше там. Лесно се заговаряше с всеки... Страдаше. От самотата. Радваше се на високия си тв рейтинг, но не криеше, че има нужда с кого да сподели вечерята си. И утрото си.

Той беше човек, който френетично се грижеше за здравето си. Затова вярваше на своите приятели лекари, предимно от Военномедицинската болница. Уви, напът на там си отиде. Преди да стигне до нея...

Ето една негова

изповед:

“Съжалявам, че нямам деца, че съм пътувал у нас и в чужбина малко, че не съм се радвал на достатъчно наши и световни чудеса, защото съм бил претоварен от професионалната ми работа. Човечеството ще се самоубие или все повече ще се превръща в античовечество, ако не се раздели с робуването на материалните сметки, ламтежи, с култа към парите, към коварната американска и световна игра с долара, ако не спре да издига железни стени между бедните и богатите, ако не възвърне цялата си любов към душевните и духовните чудеса.

Буквално летя от радост, когато отивам в издателството и поемам първия екземпляр от моя нова книга. Винаги я възприемам не като последната за този момент, а като първата, като най-скъпата.

Мои способни колеги сред телевизионерите нерядко и чистосърдечно ме питат как става така, че съм уважаван, но и обичан от зрителите, макар

че съм много

критичен, дори

остър,

люто гневен

в изобличаването на злините. (Наричаха го Поразяващата уста, беше известен с крилати фрази като “Гледам и не вярвам на ушите си” - б.а.) Аз редовно повтарям, че масово изразяваното и много ласкаво отношение към мен не ме разглезва, а ме подтиква да се разделям с минусите на моите предавания и да ги обогатявам. Отдавам се на моята тв дейност

хем като опитен

човек, хем като

пламтящ

младеж

И се радвам, че събирам огромна аудитория, че безброй хора ме спират навсякъде и искат автограф или да се снимат и да си поговорим.

Когато бях млад, аз се впрягах много от нападащите ме завистливи простаци. Знаех, че са озлобени заради моите успехи и заради техните провали. Те не ме сломяваха. Но ме потискаха. И ми губеха доста време, докато ги коментирам, докато се чудех дали да им отговарям в печата, или да ги подмина. А сега вече те ме развеселяват и ми помагат да се разтоварвам от тежката ми дейност, докато ги подигравам у дома, но често и пред медиите.

Не само най-трудните, а и

най-драматичните

години в моя

живот са

детските и

юношеските

Бях лишен не само от системната грижа, от топлината, а и от физическото присъствие на родителите ми. Живял съм с майка ми само 4 г. А с баща ми сме се срещали случайно само няколко пъти и за около 10 мин. И все се разминавахме като бездушни чужденци. Оцелях, защото стисках зъби, и доказах, че мога да надрасна роднинската си среда, че човек е създаден от нея, но не е венчан за нея, че той я унаследява телесно, но не и умствено.

През първите 5 десетилетия от моя живот аз съм бил мишена на огромна завист. Нейните носители в лицето на бездарни или посредствени актьори, повече режисьори, автори на пиеси, но най-вече театроведи организираха цели спектакли срещу мен. Те ме изнервяха и ме угнетяваха. Те пораждаха и отделните ми безсънни нощи. Но пък удвояваха моите съпротивителни, борбени сили.

Аз и моята Диана

често си

разказваме

весели истории

и се смеем на глас толкова много, че на моменти ни става лошо. Признавам, разтоварвам се с някои прекалено пикантни, но пък остроумни вицове.

А последното ми удоволствие е неспирното имитиране на гледаните овластени политици, политолози, социолози на тв екрани. Не пожелах да стана актьор,

защото съм

голям

индивидуалист

Нямаше да търпя да бъда само един от многото герои на сцената. Затова предпочетох да бъда театрал като анализатор, а не като изпълнител. Сега съм признат като отличен актьор като телевизионер.”

Юлиан Вучков за творческите си приноси:

Моите творчески приноси започват от театъра - висшето ми образование е свързано с него. Посветих му две книги - “Театрални светове” и “Театърът - реалност и магия”. Цели 20 г. съм ръководил списание “Театър”, посветено на нашия и световния театрален живот. Чел съм и редактирал стотици страници във вид на обзорни статии, студии, интервюта. Те се допълват с творчески портрети и рецензии за безброй спектакли.

Може би най-скъпа ми е моята книга “Психология на магнетофонната младеж”. Сега се чудя как само на 27 години съм намерил смелостта да кажа, че разрушителната бездуховност отличава редица наши студенти като резултат от безплодния комсомолски живот, от лицемерието и тъпотата на негови ръководители. Изтъкнах, че най-разпасани са редица разглезени деца на червени големци, че тяхното грандоманско безделие заразява простосмъртното слугинско обкръжение. Тази ми стъпка е почти подвиг в едно време на забранена критика за социалистическия начин на живот. Защото това ми произведение стана шлагер на деня през 1963 г.

Нещо интимно от първо лице

“Само на 63 години си отиде моята Диана, жената, с която 10 години бяхме заедно, любимата ми жена. Обичахме се! Заедно се смеехме и плачехме. Тя беше хубава, очарователна, интелигентна. Казваше ми Юло... Чакаше ме на балкона да се върна от предаване, да ѝ разкажа, да обсъдим. Споделяхме, разговаряхме, разбирахме се. Знаете, че е дъщеря на известния автор на детски стихове Атанас Душков. Направи усилия да издаде творчеството на баща си. Беше великолепен и всеотдаен човек. Благодаря ѝ, че беше до мен. Много, много ми е тъжно. Ужасно ми липсва. Къде е моята Диана? Не знам какво ще правя. Съсипан съм. Защо пак съм сам, защо тя ме остави”. Двамата се виждат за първи път, когато Юлиан е на 37 години, а тя - едва на 19. Той познавал баща ѝ и на шега го попитал дали няма жена, с която да го запознае, защото е ерген. Таткото казал: Имам дъщеря, но е много проклета.

“Излиза една разкошна дама с коси като на самодива, кимна ми и изчезна”, спомня си той в предаването на Мартин Карбовски. Двамата се виждат отново години по-късно - през 2004 г.

“Виждам една жена апетитна, стройна, елегантно облечена. Казвам си - дано да е сама. Започнах да я ухажвам и чак след като имахме няколко срещи, задълбочени във всяко едно отношение, разбрах, че това е Диана Душкова, момичето, което бях видял преди години”, разказва проф. Вучков. “Това е единствената жена, към която съм се привързвал дълбоко и всестранно.”

Диана си отиде преди него и го остави неутешим...

Споделяше, че много му липсва. Тъгуваше. Доста скоро я последва... Нямаше я тази, която да го посреща на балкона и да вика с усмивка своя Юло. Беше самотен. Дано сега не е. Там горе. С нея. С Диана...

На 26 септември, четвъртък, от 12 ч в църквата “Свети Седмочисленици” ще си вземем сбогом с Юлиан Вучков.