Вижте интервю на проф. Юлиан Вучков пред "24 часа", когато беше на 80 години. Материалът е публикуван на 30 януари 2016 г.:

Изумен съм от факта, че представители на правозащитни и правораздавателни органи смятат, че населението няма право да взема отношение към престъпността, казва известният писател и тв водещ

Проф. Юлиан Вучков - човекът, когото наричат телевизионна легенда, навършва 80 години. Известният писател и културолог, автор на повече от 30 книги, преподавател на поколения студенти продължава да е все така жизнен и както признава в интервюто си, да се чувства като младеж в любимата си сфера - телевизията. Радва се на огромна аудитория от зрители и почитатели.“Как отлетяха годините. Винаги бях претрупан от работа, винаги бързах, може би изпуснах много неща от живота. Но мисля, че книгите ми, които стигат до стотици читатели, ще защитят факта, че си е струвало да се посветя на това дело - да анализирам света около себе си, да погледна събитията, които са се случили през дългия ми живот, с интересен поглед, да оценя хората, с които съм се срещал и които са ми дали (или отнели) много, да бъда откровен и честен със себе си по всички морални и етични теми, без да крия нищо от читателите, но и без да морализаторствам. Моите книги, моите тв изяви - това съм аз”, каза в навечерието на юбилея си проф. Вучков, който с удоволствие даде интервю за “24 часа”. Според него той е най-влиятелният и четен вестник.

- Проф. Вучков, имате ли рецепта за щастие от висотата на юбилея си?

- Хората могат да бъдат щастливи, ако вярват в достойнствата си, ако уважават себе си, ако се гордеят с успехите си, но и ако воюват с вредните си слабости. Добре е да се усамотяват, когато се отдават на самообразованието си и на равносметката от извършеното. Но ще са нещастни, ако са самотни, дори ако са първенци в професията си.

Съветвам ги да не

се успокояват,

докато намерят

интимно домашно

близката им душа Добре е да помнят, че истинската любов възпроизвежда човечеството, че тя е наслада за тялото, но и за душата, че само физическото, само сексуалното притежаване се забравя и не зарежда творческата фантазия, а често ражда лакомията, бездушието, дори жестокостта.

- Съжалявате ли за нещо?

- Съжалявам, че нямам деца, че съм пътувал у нас и в чужбина малко, че не съм се радвал на достатъчно наши и световни чудеса, защото съм бил претоварен от професионалната ми работа.

- Страхувате ли се за бъдещето на човечеството?

- Човечеството ще се самоубие или все повече ще се превръща в античовечество,

ако не се раздели

с робуването на

материалните сметки, ламтежи, с култа към парите, към коварната американска и световна игра с долара, ако не спре да издига железни стени между бедните и богатите, ако не възвърне цялата си любов към душевните и духовните чудеса.

- Кога сте били най-радостен?

- Буквално летя от радост, когато отивам в издателството и поемам първия екземпляр от моя нова книга. Винаги я възприемам не като последната за този момент, а като първата, като най-скъпата.

- Не изневерявате ли така на другата си любов - телевизията?

- Мои способни колеги сред телевизионерите нерядко и чистосърдечно ме питат как става така, че съм уважаван, но и обичан от зрителите, макар

че съм много

критичен, дори остър,

люто гневен

в изобличаването на злините. Аз редовно повтарям, че масово изразяваното и много ласкаво отношение към мен не ме разглезва, а ме подтиква да се разделям с минусите на моите предавания и да ги обогатявам. Отдавам се на моята тв дейност хем като опитен човек, хем като пламтящ младеж. И се радвам, че събирам огромна аудитория, че безброй хора ме спират навсякъде и искат автограф или да се снимат и да си поговорим.

Когато бях млад, аз се впрягах много от нападащите ме завистливи простаци. Знаех, че са озлобени заради моите успехи и заради техните провали. Те не ме сломяваха. Но ме потискаха. И ми губеха доста време, докато ги коментирам, докато се чудех дали да им отговарям в печата, или да ги подмина. А сега вече те ме развеселяват и ми помагат да се разтоварвам от тежката ми дейност, докато ги подигравам у дома, но често и пред медиите.

- Знам, че сте имали тежко детство. Явно не ви е било лесно да пробиете и да се наложите.

- Не само най-трудните, а и най-драматичните години в моя живот са детските и юношеските. Бях лишен не само от системната грижа, от топлината, а и от физическото присъствие на родителите ми. Живял съм с майка ми само 4 години. А с баща ми сме се срещали случайно само няколко пъти и за около 10 мин. И все се разминавахме като бездушни чужденци.

Оцелях, защото

стисках зъби и

доказах, че мога да

надрасна роднинската

си среда,

че човек е създаден от нея, но не е венчан за нея, че той я унаследява телесно, но не и умствено.

- И тогава ли имаше такава завист?

- През първите 5 десетилетия от моя живот аз съм бил мишена на огромна завист. Нейните носители в лицето на бездарни или посредствени актьори, повече режисьори, автори на пиеси, но най-вече театроведи организираха цели спектакли срещу мен. Те ме изнервяха и ме угнетяваха. Те пораждаха и отделните ми безсънни нощи. Но пък удвояваха моите съпротивителни, борбени сили. Най-нестихващо и свирепо завистливи, даже подли, бяха едни от моите професори във ВИТИЗ. Те отрано усетиха, че скоро ще имат в мое лице не просто един свой студент, а по-скоро свой опасен съперник. Затова категорично отказаха да ме обвържат с преподавателска дейност във ВИТИЗ. Не можаха да се примирят с истината, че аз все повече работя в няколко области на културата, а те са само театрални рецензенти без висше образование за тази област.

Не научих

нищо от тях

Малко преди да получа диплома през 1958 г., аз вече бях прочел повече пиеси от тях. Разбрах това, когато видях, че имат много грешки в преразказването им. Чрез тези ми плиткоумни, но и надути преподаватели аз своевременно разбрах, че водещото условие за градежа и растежа на човека безспорно е образо̀ването чрез подготовката за многото взети изпити, но и самообразованието, неспирното моделиране и култивиране на таланта за професията.

- Какво ви е мнението за днешния културен живот?

- Разни самозванци във властови връзки и с много пари люшкат днешното ни изкуство между кръчмарството, простотията и лъжемодерните психопатски налудни изяви. Дълг на техните надарени и културни антиподи е не само да ги ругаят, а да ги преборват с критиката си, с ярките си творби.

- Вашите любими книги и филми...

- Често препрочитам “Дон Кихот” на Сервантес, “Хамлет” на Шекспир и мога да гледам поне още пет пъти “Сибирският бръснар” - един ослепително фантастичен, но и жестоко реалистичен, достоверен филм за Русия на Никита Михалков.

- Приятелите, които цените...

- Имам най-много приятели между лекарите. Те са предимно светила в своята област и са обичани гости на моите предавания. Радвам се, че съм много близък с видния политик Георги Йорданов (бивш министър на културата - б.а.), с неговата съпруга Мария, с писателите Никола Инджов, Ана Александрова, Петър Андасаров, с композитора проф. Георги Костов, със забележителните актриси Мария Стефанова, Емилия Радева, Гинка Станчева. Но сигурно ще прекарам моя рожден с малко от тях, защото всичките са много претоварени в работата си. А и на 80 години? Дали му е времето на празници, или за равносметка... Не знам...

- Вие сте човек, който държи ръката си на пулса на времето. Не може да нямате мнение за вълната от насилие, която ни залива.

- Изумен съм от факта, че представители на правозащитните и правораздавателните органи смятат, че редовото население няма право да взема отношение към нетърпимата престъпност у нас. Аз мисля точно обратното. Българският народ е задължен да сподели всички свои наблюдения и гледища за небивалото днешно насилия в България. Това се налага особено като се има предвид, че нашата съдебна система с малки изключения е подчинена на премиерите вече четвърт век, че тя е подкупна, мързелива и системно

оправдава очевадни

убийци, побойници,

крадци на държавни

и частни имущества

в особено големи размери. Радвам се, че не съм се сблъсквал с опасността да попадна в съдебната зала дори само като свидетел, защото знам как адвокатите и другите магистрати комбинират чутото в полза на откупилия се бандит.

- Вашите творчески приноси? Да ги наредим от 1 до 8 в чест на годишнината ви.

- Моите творчески приноси започват от театъра - висшето ми образование е свързано с него. Посветих му две книги - “Театрални светове” и “Театърът - реалност и магия”. Цели 20 г. съм ръководил списание “Театър”, посветено на нашия и световния театрален живот. Чел съм и редактирал стотици страници във вид на обзорни статии, студии, интервюта. Те се допълват с творчески портрети и рецензии за безброй спектакли.

Може би най-скъпа ми е моята книга “Психология на магнетофонната младеж”. Сега се чудя как само на 27 години съм намерил смелостта да кажа, че разрушителната бездуховност отличава редица наши студенти като резултат от безплодния комсомолски живот, от лицемерието и тъпотата на негови ръководители. Изтъкнах, че най-разпасани са редица разглезени деца на червени големци, че тяхното грандоманско безделие заразява простосмъртното слугинско обкръжение. Тази ми стъпка е почти подвиг в едно време на забранена критика за социалистическия начин на живот. Защото това ми произведение стана шлагер на деня през 1963 г. Четеше се на глас от цели групи. Коментираше се в печата, дори на събрания. Предизвикваше остри спорове между храбреците и нагаждачите. А нашите емигранти в Париж го поместиха в своето списание “Либерасион” през същата година.

Ценя много книгата си “Сезоните на възрастта, или глад за обич”. Тя прониква във водоразделни периоди от човешкия живот. Наситена е с много наблюдения и размисли за това как хората се чувстват и как се държат, какво желаят най-много като деца, като юноши, като младежи, като зрели фигури, като пенсионери.

Винаги съм смятал, че качественият живот е сбор от дейностти, но е и доста сложно изкуство. Той е и дарба да го управляваме, и да извличаме поне минимума от нашите природни дадености. Неговото овладяване умножава градивните ни навици и развива въображението ни като творци в професията, в любовта и въобще в живота. На тази тема посветих цяла книга. Тя беше издадена от московско издателство през 1990 г. в 150 хиляден тираж.

Нарекох я

“Изкуството

да се живее”

Моята творба “Кратка история на световната драматургия” беше издадена от московското издателство “У Никитских ворот”. Тя беше оценена от него като труд на световно равнище, защото събира в себе си постиженията на 5 континента, като ги представя, но и като ги анализира хем професионално, хем достъпно за всички любители на този литературен род. Тя и тритомната ми история на българската драматургия бяха основа на моите лекции за студенти пред СУ, Техническия университет, НБУ.

Гордея се с моята научна книга “Теория на художествената култура”, защото тя обхваща литературата и всички изкуства, като съчетава анализа на техните закони с оценки за конкретни образци. С нея станах професор в УНСС. Тя и моят труд “Телевизията - живот и чудо”, бяха основа на моите лекции пред студентите от УНСС.

Постоянно и с най-голямо удоволствие чета моите мемоари в три тома. Те са една малка енциклопедия за нашия и международния живот през последните 60 г. Радвам се, че те пораждат много идеи за мои нови творби.

- Подочухме, че обичате пиперливи вицове.

- Моят спасител от тежките и тягостните преживявания е

нестихващото ми

чувство за хумор

Аз и моята Диана често си разказваме весели истории и се смеем на глас толкова много, че на моменти ни става лошо.

Признавам, разтоварвам се с някои прекалено пикантни, но пък остроумни вицове. Не съм привърженик на онези от тях, които не можеш да разбереш в момента, а да започнеш да им реагираш чак на другия ден. Трябва да е кратко, ясно, ударно, остроумно. Това е вицът!

А последното ми удоволствие е неспирното имитиране на гледаните овластени политици, политолози, социолози на тв екрани. Най-добре имитирам Лютви Местан - докарвам много добре оперетните му интонации, неговото мармаладено лицеизражение и махленско ръкомахане. Удава ми се и Радан Кънев - добре представям заледената му физиономия, която ми напомня за роботизираната Меглена Кунева - редовната мишена на моите публични коментари. Рецитирах прекрасно през ученическите си години. Но не пожелах да стана актьор,

защото съм голям

индивидуалист

Нямаше да търпя да бъда само един от многото герои на сцената. Затова предпочетох да бъда театрал като анализатор, а не като изпълнител. Но се радвам, че съм всепризнато отличен актьор като телевизионер.

Нямам много време за хобита, защото съм потънал, а понякога и удавен в разнородната си работа като писател, учен, телевизионер.

- Какво ще пожелаете на нашите читатели?

- На читателите на “24 часа” пожелавам да говорят по-малко, да четат и да мислят повече, но да работят най-много. Препоръчвам им да са пламтящи, но и организирани, целенасочени, целеустремени и хем гъвкави, хем решителни в добрите си дела.