След 20 години реших да мина пак през Верона. Така наречената Къща на Жулиета продължава да е най-оцапаното и грозновато място в този иначе симпатичен град.

Не знам защо влюбените от цял свят са решили да увековечат чувствата си като си изплюят дъвките и ги налепят по фасадата. Бележките с клетви за вярност, вричания и посвещения се оставят в безистена върху изкуствени стени, които общината сменя от време на време. Повечето от тези хартийки също са залепени с дъвки. По стените наоколо се стича толкова слюнка, че това изглежда не толкова като храм на любовта, а като своеобразен бактериологичен институт или световна банка по вирусология.

Другата мода е да се слагат лепенки за рани, анкерпласти и разни марли и превързочни материали с имена на хора и дати, което още повече подсилва безпокойството, че се намираш в епицентъра на зловеща вътреболнична инфекция. Знам, че романтиците ще кажат друго: Нима любовта не е като вирус? И не боде ли в сърцето сякаш отворена рана?

И да, любовта няма мярка и не знае граници. Преди 20 години като идвах пак се четяха хиляди, милиони имена. Но имаше три, които се извисяваха над всички останали. Грееха над целия двор, защото бяха не къде да е, а точно над вратата под прословутия балкон на Жулиета. Написани с дебел черен маркер: Гошо, Пешо и Борис.

И който е ходил там знае, че това е бая висока врата. Би трябвало авторите на надписа да са се покатерили един връз друг, за да успеят да се отбележат толкова нагоре. Тия Гошо, Пешо и Борис със сигурност държаха рекорда за най-възвишена любов. Толкова високо никой никога не е стигал. Но вече надписът го няма.

Явно общината безмилостно е изшкурила камъка, а днес пред вратата патрулират хора в светлоотразителни жилетки. Много гледах наоколо за други български отметки. Единственото, което ми направи впечатление този път е, че явно Ванга е минавала тъдява...

*От фейсбук!