Никой не иска голяма война, но всички натам дърпат

Не се знае кой пръв ще започне голямата война, но сигурно не иска точно това. Същото е било преди Първата световна война. Руският император определено не я е искал, Франция – също, Лондон се е надявал да остане настрана, а германският кайзер е искал съвсем различна война. В последния момент се е опитал да я спре, но както казват джентълмените – късно е, чадо. Резето падна.

Преди да си тръгне, Тереза Мей заложи на наследника си Борис Джонсън т.нар. “курт-капан”. На 4 юли британският флот арестува ирански петролен танкер край Гибралтар. Две седмици по-късно иранската революционна гвардия отговори със същото – превзе британския танкер “Стена Имперо” край пролива Ормуз. При Чърчил или дори при Тачър империята вече да е отвърнала на удара.

Днес британският лъв е много по-плах,

но все пак трябва поне да изръмжи. Да преговарям, казва си вероятно наследникът на Мей, няма смисъл. Ако първо не пусна иранския танкер, аятоласите няма да пуснат нашия. Да бомбардирам – ами ако свалят самолетите? Достатъчно е после Иран да затвори пролива Ормуз и ще хвърли света в рецесия. Само Путин ще хвърля ушанката от радост, тъй като петролът му ще поскъпне двойно.

А дали да не потърся помощ от Тръмп? – сигурно се пита Джонсън. – Нали той ни вкара в тази игра?

Оранжевият президент също изглежда раздвоен и колеблив. Само преди 2 седмици бил спрял атаката срещу Техеран минути преди самолетите да излетят? Сега има даже повече поводи, но не прави нищо. Защо ли? Сигурно защото иска още един мандат. Стилът на Тръмп е като в покера – той блъфира, блъфира и пак блъфира, докато противникът свие картите. Ким май ги сви отчасти, както се казва в покера – “парол”. Но иранските аятоласи само вдигат мизата. Тя нямат задна скорост.

И докато Тръмп блъфира, може би все пак някой реди карето аса. Пентагонът започна да разполага някакви части в Саудитска Арабия, откъдето могат да ударят Иран. За по-старомодните саудитци това е непростима обида към Аллах. Предишния път подобно разполагане вдъхнови Осама бин Ладен за джихада, който събори двете кули и даде повод за съсипването на Близкия изток.

Всеки ден се трупат нови и нови поводи за война. Нападнати кораби, свалени дронове, пленени моряци – това е вече рутина. В понеделник Иран съобщи, че е арестувал 17 американски шпиони и че някои вече били осъдени на смърт. Тръмп отрече да има такива шпиони. Междувременно неговият личен адвокат и бивш кмет на Ню Йорк Руди Джулиани обяви по телевизията “Фокс нюз”, че имал информация от най-отговорно място. САЩ вероятно щели да ударят съоръженията за обогатяване на уран в Иран и да върнат ядрената му програма с 10 години назад…

Това предупреждение ли е, или пак е блъф? Ясно е само, че стилът на Тръмп избягва яснотата. Той сам предупреди, че няма да предупреждава.

През 1914 г. бурето с барута е било на Балканите. Но днес блъфовете или чистосърдечните закани на Тръмп вече разположиха по различни точки на планетата толкова бурета с барут, че поне на 10 места една хвърлена клечка може да подпали световните фойерверки.

Не сме били

толкова близо

до войната поне от

Карибската криза

през 1962 година. Тя може да избухне всеки момент и по най-дребния повод. Освен заради Ормузкия пролив САЩ и Иран могат да се сблъскат и в Сирия, и в Ливан, Йемен или дори в самата Саудитска Арабия, където има много сериозно шиитско малцинство. Много лесно във войната може да бъде въвлечена и Русия, а защо не и Китай.

През 1962 г. опасността можеше лесно да се регулира, защото противопоставянето беше просто – САЩ срещу СССР. Като се договорят за нещо, целият свят го спазва. Сега вече никой не слуша никого. На това отгоре всички договори за ограничаване на ядрените оръжия са скъсани и хвърлени в кошчето. Когато се подписваха, американските ракети долитаха до Москва за половин час. Сега са им нужни 5 минути и няма никакво време за спасяване на положението. Днес

Северна Корея може да унищожи Япония,

а Иран може да покрие кажи-речи цяла Европа с ракетите си.

Скандалът САЩ – Китай също отива към силов сблъсък. Вярно, китайската икономика е тясно преплетена с американската, но това не значи, че не отиват към война. САЩ арестуват шефове на китайски компании, налагат забрани, които Китай не спазва, а спорът за изкуствените острови в Южнокитайско море няма да се реши с добро. А само преди 4 години опасността от война изглеждаше, че утихва. Обама като че ли бе усмирил амбициите на Пентагона, като че ли Сирия бе оставена на Асад, а презокеанските търговски договори щяха да обвържат целия свят в една обща икономическа и юридическа мрежа, в която войната е невъзможна. Този прекрасен нов свят бе възпят в “Краят на историята” на Франсис Фукуяма или в притчите на Томас Фриймън “Лексус и маслиновото дърво”, “Светът е плосък” и другите химни на глобализацията.

Тази щастлива пасторална атмосфера

и нейната литература напомнят годините преди Първата световна война

Тогава книгата на Нормън Ейнджъл “Великата илюзия” се превръща в световен хит. С необорими аргументи тя доказва, че при тогавашната финансова и икономическа интеграция войната вече е немислима. Победителят щял да пострада колкото и победеният. Затова никоя нация не била толкова глупава, че да започне война.

“Великата илюзия” е приветствана от тогавашните интелектуалци. В същото време излиза книгата на немския генерал Фон Бернхарди със заглавие “Германия и следващата война”.

Войната, пише Бернхарди, е “биологическа необходимост”. Тя осъществява сред човешкия род “природния закон, на който се основават всички останали закони на природата – законът за борбата за съществуване”. Нациите, твърди той, “трябва да прогресират или ще загният”. “Не може да се стои на едно място” и затова Германия трябва да избере “световно господство или падение”. Втората книга дава израз на първичния инстинкт на “дълбоката държава”, както днес в САЩ наричат бюрократичния елит. Явно същите инстинкти действат и днес. В този сблъсък на неудържимите властови инстинкти ние, българите, никога не сме страдали от прекомерен интелект. В “Оръдия през август”, култовата книга на Барбара Тъкман за началото на Първата световна война, се описва шествието на европейските високи особи на погребението на крал Едуард VII, “чичото на Европа”. В него, естествено, участва и “цар Фердинанд от България с копринен тюрбан на главата, който дразнел останалите суверени, наричайки се “цар”, и държал в един сандък пълен комплект одежди и аксесоари на византийски император, с които се бил сдобил от един шивач на театрални костюми в очакване на деня, когато щял отново да обедини византийските владения под своя скиптър…”

А сега?