Имаме екипите, които да се занимават и в трите посоки - риалити, сериал и игрален филм. Сериозно мислим поне за два от тези три варианта

Това интервю е част от по-голям материал, озаглавен “Господари на сериалите” - “кавър стори” на новия брой на списание TREND, което ще е на пазара от понеделник. В него е описана историята как геодезистът Евтим Милошев и актьорът Любомир Нейков станаха най-успешните продуценти на български телевизионни филми. 

- Г-н Нейков, кога разбрахте, че сте достатъчно известен, за да давате пример?

- Много отдавна го усетих. Питали са ме какво пия и защо точно това, какво ям и защо точно това, кой ми е зъболекарят, къде точно ходя, при кой лекар. Тогава разбираш, че те просто се стремят да са като теб.

Затова от няколко месеца обмислям да организирам нещо, свързано с екологията, което да увлече децата и да ги научи. Не му е дошло още времето да го обявя, но го правя, защото това е един от начините да осмислиш популярността, която имаш. Дори и малка слава да имаш, това е голямо тегло, защото в един момент си даваш сметка, че трябва да бъдеш пример. Лош, добър, така или иначе ще бъдеш пример, по-добре да е добър. В това отношение екологията е едно от най-важните неща в нашия свят, защото това оставяме на поколенията след себе си.

- Как се намерихте с Евтим Милошев?

- Много лесно. Не е трудно да намериш Евтим, защото е лъчезарен и много добър човек.

Бях в първи или втори курс във ВИТИЗ, когато попаднах на Нели Андреева, която в момента е редактор в американското списание “Варайъти”, преди това беше главен редактор на “Холивуд рипортър”. Тя беше режисьорка и със съпруга си, който беше сценарист, току-що започваха да правят едно предаване - “Не може да бъде”, по Нова тв. Гери Кадиева и Краси Недев бяха избрани за водещи, а на нея ѝ трябваха актьори за скечове. Дойде на наш изпит, искаше да вземе един актьор, но хареса двама и взе мене и един колега - Петър Калчев. Така с нас започна предаването.

Доста по-късно, може би към края му, се появиха Башар Рахал и Деси Тенекеджиева. Предаването спираше, защото сценаристът - мъжът на Андреева, замина за Америка. Тя остана само за да завърши предаването, след което и тя тръгна. Договорът ѝ с Нова тв беше за една година. Навремето имаше “Златен пъпеш” (конкурс за тв постижения - б.а.) и това предаване беше наградено.

Та тогава тя решава да прави скеч на тема строителство, колко лоши са нашите строители, как ти вземат парите и нищо не правят или те изоставят в средата на ремонта, без да са довършили. Оказва се, че теренът, на който снимаме, е апартаментът на Евтим Милошев. Разбит целия от майстори, все едно си в Бейрут. Влизаме вътре и там едно момче с огромна усмивка, изобщо не му пука за това, което се случва с дома му, гледа над нещата. Много лъчезарен и гостоприемен. Тогава се запознах с него, а Нели ни го представи като неин много добър приятел. 

- Те двамата вероятно се познават от “Ку-ку”, където са работили заедно.

- Да, били са, но аз няма как да знам това, така ми беше представен. После с Евтим сме се виждали 2-3 пъти някъде из София. В един момент обявиха конкурс за първото предаване “Хъшове”. Беше в 40-а аудитория на НАТФИЗ и всеки, който завършваше, гледаше да се яви. В началото

си помислих, че

“Хъшове” ще е

нещо много по-различно

Не си го представях като тв предаването, което беше направено. По-скоро го виждах като любимия ми сериал “Бар “Наздраве” със Странджата и как се нанизват там всякакви патриоти. Така ми е било във фантазията. Човек обикновено си представя мечтите си, търси това, което е в главата му.

Тогава на самия конкурс беше и Евтим.

Като започнахме да работим в “Хъшове”, той беше първо ководещ, водеше разговорите с гостите, после взе да отговаря за тях. През всички тези години сме имали добри отношения. Когато напуснахме, се оказа, че сме го направили по едно и също време, без да го знаем.

- Значи не сте се разбрали, че ще работите заедно, още докато сте при Слави Трифонов, така ли?

- Напускаме по едно и също време, без да знаем нито аз за него, нито той за мен. Виждаме се случайно и аз му казвам, че вече нямам нищо общо и напуснах. “Да бе, да, и аз така”, каза той. Започнах да го гледам малко подозрително, що така ми ги говори тия неща, като аз съм напусналият, не той. Видяхме се, пихме кафе, казахме си, че е наистина, разказахме си мечтите и се събрахме много лесно, като два магнита, плюс и минус, нали знаеш как веднага се залепят.

- Какво си разказахте за мечтите?

- Какво искаме да правим, как си го представяме.

- Тогава представяхте ли си сериалите?

- Не. Само тв предавания, риалита - Евтим много напредна в тази сфера. Изгледа всички най-добри примери, правени по света. Говореше с хора, които са работили за тях. И когато се занимавахме много с риалити програми и “Комиците”, един човек много упорито ни казваше: “Сериалите, абе в сериалите е бъдещето.” Ние тогава изобщо не го чувахме.

- Кой беше този човек?

- Няма значение, един наш приятел. Просто не го чувахме този възрастен човек. Той е чужденец и знаеше накъде върви световният пазар. Ние някак си нямахме ушите да го чуем тогава. Малко по-късно си дадохме сметка, че е бил много прав. И към днешна дата не смятам, че има някой по-запознат със сериалостроенето от “Дрийм тийм прадакшънс”.

- По това време вече сте участвали в “Мисия Лондон” - филм с огромен успех. Започвайки “Столичаните”, имаше ли у вас някакъв страх или предчувствие за успех?

- Когато снимаш филм, когато си вътре в снимките, е рано да разбереш дали може да стане. Прекалено много са компонентите, от които зависи - и монтажът, и музиката, и как са играли другите преди и след теб, и какво са правили като игра. Твоята сцена - с двама, трима, четирима души, може да е окей, обаче другите, ако играят като цинкова кофа да кънти, или пък изобщо не играят, или пък са взели само натуршчици - те някой път се притесняват и името си не могат да кажат. Когато си режисьор или продуцент, повече имаш поглед върху цялото, по̀ можеш да прецениш ще стане ли. Но като актьор си част от нещо мъничко. Дори да си в главната роля, не можеш да обхванеш целия обем на филма. 

- Кога идва удовлетворението, че сте успели? Чак след реакцията на публиката ли?

- Най-вече това. Още след първата серия беше фурор. До ден днешен - не знам вече колко време не се излъчва сериалът, телефони звънят с музиката на “Столичаните”, хората говорят за “Столичаните” и сега по изборите пак се дават примери като изборите на “Столичаните”. “Ще го унищожим, ще му теглим кръста” - с тази реплика гласуват. Другата ми любима реплика -

“Избори без цигани е

като джаз без негри”

Заблуждаващо е да мислиш, че нещо ще е успешно само защото много ти харесва. Накрая се оказва, че това е само твоят вкус. Няма как да го наложиш на приятелите си, пък камо ли на зрителя. Въпросът е да имаш някакво правилно око и мерило в себе си. При нас усетът какво харесва публиката идва от опита, който имаме, вече 30 години се занимаваме с телевизия. В случая говорим за най-широкия масов кръг, което е много по-различно от моя вкус и доста по-различно от вкуса на приятелите ми.

- Свърши 13-ият сезон на “Столичани в повече”. Ще има ли продължение?

- Не, след 13-ия сезон просто се разбрахме, че спираме. Телевизията го искаше като екстра, но сега вече имаме други идеи и работим усилено върху тях.

- Какви са те?

- Нещо, в което пак няма да се провалим.

 - Сериал, риалити или игрален филм?

- В две от посоките мислим сериозно, да не кажа и в трите. Имаме екипите, хората, които могат да се занимават. Това лято ще бъде доста обемно откъм работа.

- Вие ще участвате ли в следващ сериал? Нямаше ви в “Откраднат живот” и “Дяволското гърло”.

- Нямаше ме, защото режисьорите не ме пожелаха. Иначе аз съм актьор и както всички актьори играя на различни места, пазарът не е толкова голям. Мисля, че няма сила, която да може да ме спре да играя. Въпрос на режисьорско решение.

- Значи не сте се разпределили между телевизиите - една част от екипа в едната телевизия, останалата - в другата?

- Това е само в главата на bTV. Само те държат на това нашите актьори да не ходят никъде. Противоконституционно е, не могат да те ограничават. Имаш право на работа. Това е пазар. Аз съм актьор, с това си изкарвам хляба и не би трябвало да нямам право да работя на друго място.

- Как се случва реално като продуценти да снимате три сериала едновременно? Ходите ли по всички снимачни площадки?

- Е, как. Първо се започва в офиса, говори се много какъв да бъде вкусът, каква да бъде картинката, каква ще бъде ситуацията, стилът на снимане, на игра, говори се с режисьорите и операторите какво се изисква от тях. Ние работим с най-добрите оператори. Една част от тях се създадоха покрай нас.

- С колко души работите?

- С около 150 души едновременно. Иначе за всичките сериали общо са много повече. Представи си 150 семейства. Затова е важно заедно да имаме успех. Този успех е категорично на отбора, на всяка една брънка и винтче по веригата. Не обичам, грозно е да казваш: “Аз, аз”.

Като си ти, иди

сам на полето и направи

каквото пожелаеш

Ама като си сам, нищо не можеш да направиш и си абсолютно никой. Едно зеро, както казваше една позната.

- Като малък имали ли сте определено желание да бъдете комедиен или драматичен актьор?

- Не. Актьорът или е актьор, или не е. Няма строго определен комедиен актьор, който да не може да бъде драматичен, или обратното. Всъщност по-често срещано е, че драматичните много трудно могат да бъдат забавни и смешни, докато комедийните лесно могат да бъдат драматични. Много по-трудно е да си комедиен. И това не съм го измислил аз, доказано е във времето. Единият актьор бил за кино, другият - за театър. Няма такава работа. Това просто са различни качества, които трябва да извадиш от себе си. Защото в киното се играе по един начин, даже почти не се играе, всичко трябва да ти е в очите и мисълта. Играта е най-обрана. В телевизията се играе малко по-отворено, в театъра е най-преиграно от трите жанра. Колкото повече опит има актьорът с различни неща в професията, толкова по-добре.

- От първия път ли влязохте във ВИТИЗ?

- Не, от втория.

- Защо ви скъсаха?

- Защото се бях подвел по един приятел от Червен бряг, светла му памет и на него. Но той ми каза, че за ВИТИЗ ми трябват само едно стихотворение, една басня, една проза и един монолог. И аз това се подготвих. Първо, че трябват още няколко неща, и второ, всичко това по две - комедиен, драматичен монолог, народна песен, естрадна песен, фолклорен танц, модерен танц. Аз нямах материала.

- След колко време се захванахте с магистратурата и защо?

- Преди 2-3 години я завърших. Направих го, за да си подредя мислите в главата и да видя какво се преподава, тъй като това мен пряко ме касае. Имаше неща, които са доста архаични и отдавна не се практикуват в реалния бизнес, но от друга страна, има а, б, в на това как да си подреждаш нещата, кое да ти е приоритет, с кое трябва да се внимава. Определено имаше полезни неща.

- Не ви ли използваха и за лектор, тъй като наистина имате голям опит в практиката?

- Да, желанието на проф. Станислав Семерджиев (ректор на НАТФИЗ - б.а.) е да преподавам. Аз съм много честен към него. Ако мога да му помогна, ще го направя с удоволствие, защото смятам, че вече ми е време. Но от друга страна, не искам да давам лъжливи обещания. Да преподаваш там, не е кой знае какво призвание. Хубаво е да те обучават хора, които имат опит. Не може да те учи на актьорско майсторство човек, който не е стъпвал на сцена, или да те учи на камера някой, който не е пипал камера, или да те учи на поведение пред камера преподавател, който никога не се е снимал. Съзнавам го, но тъй като съм много зает, не искам да лъжа най-малко студентите, а и самия проф. Семерджиев. Защото утре ще съм зает, на другия ден - болен, на третия - на снимки. Да бъдеш на лекция, е най-важното за един студент. Като студент най-много мразех, когато не дойде преподавателят. Сега масово го правят. Моите преподаватели не са отсъствали, за щастие. Особено един, на когото извивахме ръцете, защото и в свободното време, пиейки кафе и бира, той продължаваше да ни преподава - проф. Любо Гърбев. Голям респект към него!

Искам да кажа, че когато тръгнеш да водиш студенти, трябва да си отговорен да им дадеш нужното време. А не да ги прехвърляш на други хора, когато нещо си зает.

- Как ви се отразява това, че хората винаги очакват от вас да кажете или да направите нещо смешно? Тежи ли ви?

- Не се оплаквам, дано и читателите не го приемат така, но наистина тежи. Защото си имаш лични неща, проблеми, отиваш до магазина за два домата, а там всички очакват да изиграеш три моноспектакъла, да разкажеш 18 вица, да им изиграеш една серия от “Столичани” и да се прибереш. Хората очакват поне да си лъчезарен, ведър. Опитвам се, доколкото мога, винаги да съм с усмивка. Нещо, което доста тежи на колегите, е, че се старая никога да не отказвам автограф и снимка. Хората най-малкото това очакват от теб.

- От малък ли намирате забавното във всяка ситуация?

- Така са ми казвали. Разказваха ми, че като малък много съм се навирал да имитирам баба си, дядо си, братовчедите ми, учителите, хората около мен. Най-лесни за имитация са онези, които имат нещо характерно.

Въпрос на психология и наблюдателност е да забележиш всеки характерен детайл, за да го имитираш. Това не се учи, каквото видя, го слагам в чекмеджето. Когато трябва да изиграеш някой образ, усещаш кое ще му ходи най-много - дали е отпуснал раменете, дали движи устните си, като говори, дали не е издадена мандибулата му напред, дали съска и шъшка или главата му е изнесена напред като костенурка.

- Политиците сърдят ли се за имитациите, които им правите?

- Доколкото знам, само Иван Костов. Не го познавам,

просто е човек, опериран

от ирония, себеирония

Може би пък разсъждава, че точно аз не бива да го имитирам.

- Вкъщи как се възприема чувството ви за хумор?

- Моето добре се възприема, но лошото е, че на дъщеря ми започна да избуява. Веднага ти отговаря с нещо, което е суперостроумно и смешно. Не мисля, че имитацията ѝ е интересна. Беше ѝ интересна, когато беше мъничка. Едва 3-4-годишна, ѝ беше интересно всичко как се случва. Хващал съм я да води кукли - аз съм кукловод и знам какво значи това, - кукли, които си говорят и гледат с очи, заемат различни погледи. Да се води поглед, е нещо, което се учи в НАТФИЗ. Това означава погледът да те гледа. Когато аз се обадя, куклата да ме погледне. Когато ти се обадиш, тя тебе да погледне. И тя го прави, без да съм ѝ обяснявал.

В много малко страни се преподава както в България, Русия и Англия - накуп, на много студенти. В много повече страни всичко това е по наследство - като лекарите, адвокатите.

- Накъде насочвате дъщеря ви?

- Да чете. Сега сме в етап, в който държа на аналоговото поведение. Да прелисти хартията, да ѝ мирише на хартия, на мастило. Карам я да чете и да ми преразказва. Това искам сега да я науча - да умее да разказва.

- Защо е важно?

- Нали знаеш какво е продуцент? Той избира коя приказка да разкаже, с кого и как. Това е продуцентът - разказвач на истории, на съдби.

- Докъде стигат мечтите ви?

- Две-три неща са ми големи мечти. Едната е много вероятно да се осъществи, защото съм на път да намеря финансиране и скоро ще стане цел. Ще трябва да го направим, за да оставим нещо зад себе си. То е много родолюбиво - един реверанс и поклон за хората, били преди нас.

- Да не би да замисляте нов исторически сериал, нещо подобно на “Дървото на живота”?

- Да, много искам да оставим след себе си такъв проект. Работим по него от много време.

И други разни мечти имам, свързани с децата и екологията. Не може нашето море да изглежда по този тъжен начин, както и страната ни. Макар че все по-често виждам как пустите преди ниви сега са направени на обработваеми парцели. Виждам ги, защото много пътуваме с колегите с театъра. Хората започнаха да се връщат към земята.

- Какво искате да изиграете?

- Напоследък все ме привличат мъдреци - с пурата пред морето да давам акъл на младите. (Смее се.)