Когато през 1971 година съм дошъл на белия свят, е било Великден.

Неделя, като днешната.

За това мама бе решила, че именно на Великден трябва да празнувам имен ден.

Каква точно е връзката, не знам.

Знам, че свързвам тези дни от годината - великденските празници - с тате.

Той работеше в хлебозавода в Кюстендил.

По време на великденските празници мобилизираха всички хлебари да работят по цяла нощ, за да правят козунаци.

Комунистите не бяха чак толкова глупави, че да спрат напълно всички символи на християнския празник.

Отнасяха се с “разбиране” към обичаите с яйцата и козунаците, както се казва, мир да има.

Много странно...

Запомнил съм Великден именно с козунаците и кифлите, които правеше тате.

Затваряше се в кухнята ни, гонеше всички и започваше да приготвя тестото в една голяма зелена тнджера.

Козунакът, в чисто академичният му стил, е сложна работа.

Тестото трябва да се приготвя в топла стая.

Да се омеси и опече по определен начин, за да стане добро.

Спомням си, че тате правеше толкова много кифли и козунаци, че постоянно изразявах недоволството си - “Писнаха ми тия козунаци бе, стига толкова”.

После тате си отиде.

Именно работата му го уби - от тоновете брашно, които се изсипваха и вдишваха от него по време на работа, плюс страстта му към тютюна той се разболя от рак на белите дробове и си отиде.

Интересно...

Днес, когато се замисля за Велкиден, си спомням най - напред козунака на тате.

И си спомням, как постоянно казвах, че ми е писнал тоя козунак.

А днес бих дал всичко, за да вкуся едно малко парче от този обреден сладкиш така, както тате го правеше.

Стафиди, орехи, истински яйца...

Човек осъзнава какво е загубил чак когато го загуби.

Но именно на този ден споменът възкръсва.

Защото за мен, невярващия в бог, възкресението е акт, в който дълбоко вярвам.

И възкресението е именно това - да седнем някъде и около нас да седнат всички, които ги няма.

И да им кажем - наздраве, скъпи хора.

Да, вас ви няма, но вие живеете в душите ни.

Вие ни променихте и за това ще живеете и чрез нас.

А ние трябва да се стремим само към едно - да бъдем достойни да живеете чрез нас.

Такива неща си мисля днес, на Великден.

Възкресете спомените си.

Възкресете съзнанието и волята си.

Възкресете всичко онова, разпнато на кръста на сметките за ток, потребителските кредити, социалните осигуровки и новините по телевизията.

Понякога възкресението се състои в това да изкараме своят дух от състояние на будна кома.

Воистина воскресе!!!